Георги Милков: Съдбата не отделя време за безгрижно детство на децата на Афганистан

Спахме на палатка някъде в покрайнините на Даште Кала и когато се събудих и излязох от палатката, видях това, което е на първата снимка.

Наблизо са руините на Александрия Оксиана - останки от град от времето на Александър Велики, намерени от покойния крал на Афганистан Захир Шах, докато бил на лов за тигри някъде в началото на 60-те години на миналия век. Но тия красоти аз не ги видях, бяхме тръгнали на война и нямаше време за археология.

Гледах с потрес мизерните землянки и мътната вода, от която пиеха и хора, и животни. По нашия календар беше 2001 г., но в Афганистан официално годината бе 1380-а. Така и изглеждаше. Грях ми на душата, но тогава си помислих, че това е най-нещастната и мърлява дупка на света, в която съм бил и не мога да разбера за какво се бият тия хора толкова години.

Да, Афганистан трудно може да бъде проумян. Неговите хора и обичаи, племенни традиции, социален и поведенчески код остават непонятни за чужденците.

Помня как седях в един окоп край старото летище в Баграм, което по-късно американците щяха да направят своя главна база в Афганистан. И там бойците на ген. Бабаджан, който командваше тази линия на фронта срещу талибаните, ми сервираха чай. В същото време генералът ми подаде бинокъла си да погледна към вражеските позиции. Гледам аз и какво да видя - талибани!

Питам разтревожено генерала, който най-спокойно седи срещу мен също с чаша чай в ръка, не е ли неразумно това наше светско матине, при положение, че врагът, ей го къде е, може всеки момент да атакува?

Спокойно, казва ген. Бабаджан, днес е петък, талибаните също пият чай.

Това беше първото ми голямо недоумение от местните разбирания за интензивни военни действия. Едномесечното обикаляне по афганските фронтове само затвърди убеждението ми, че нищо не знам за тези хора и порядките им.

Придвижвайки се из територия с неясни граници, в която едно село подкрепя талибаните, а друго е с т.нар. Северен алианс, за мен се оказа повече от объркващо това, че и едните, и другите изглеждаха на външен вид почти еднакво.
Как разбираме кои са добрите и кои са лошите, питах шофьора, който ме караше между рубежите.

Ако стрелят по нас - значи са от лошите, закова ме той с неопровержима логика.
С тази афганистанска флуидност на категориите "добро" и "лошо" са се сблъсквали мнозина преди и след мен.

Северният алианс, на който през 2001 г. светът гледаше като на единствената разумна сила срещу талибаните, се състоеше от паравоенни групи муджахедини, които допреди 10-ина години бяха рязали руски глави и драли кожите на съветските солдати.
Някогашните "лоши" за руснаците сега бяха станали "добри", а някои от талибаните, които тогава бяха "добри" за американците, защото с подкрепата на Запада също воюваха срещу съветските окупатори, вече бяха "лоши".

През годините мнозина се объркаха в метаморфозите на афганистанската политическа и военна реалност.

Другото, което не ми даваше мира в Афганистан тогава бе колко бързо децата на тази страна се превръщат във възрастни. Едни пишлемета с калашници едва не ме застреляха в пущинак на 50-ина километра от Кабул, който тогава още беше в ръцете на талибаните. Бяха голобради момчетии на по 13-14 години, но съдбата не им бе отделила време за безгрижно детство.

Вдигнах ръце, после с жестове обясних, че имам нещо в джоба и бавно извадих опаковка с бонбони "Ментос". Почерпих ги и на лицата им се появиха усмивки за първи път сигурно от много време. Никога не бяха пробвали такива вълшебни бонбони, които правят устата студена... Станаха ми приятели.

Виждах още много такива деца, някои в униформи, други по домашните си чехли или пък босоноги, но задължително въоръжени.

Сега, 20 години по-късно, гледам кадри от Кабул, превзет отново от талибаните, които се возят на въртележки и бутащи се колички по лунапарковете на столицата. Главорези, дошли някъде от дивите чукари на Кандахар и Урузган, улисани в игри и жизнерадостна глъчка. Непонятно, нали? Просто животът в тази нещастна страна ги е лишил от всичко естествено, но най-напред им е взел детството.

Георги Милков, Facebook