Освен прекрасна традиция, датираща от векове - мартеницата, граница на културното пространство на българина

Всяка година в първия ден на месец на март българите се окичват с мартеници, като обичаят се свързва с триумфа на настъпващата пролет над отиващата си зима.

Наред с леденото хоро и нестинарството, мартеницата е типично български обичай, с който страната ни е известна по света. В класическия си вид мартеницата представлява усукани бял и червен конец, като червеното символизира живота, а бялото – чистотата и щастието.

Като за всяка друга традиция, така и за произхода на мартеницата съществуват десетки легенди. Може би най-известната е свързана с основателя на нашата държава хан Аспарух. Тя гласи, че когато ханът прекосил Дунав, решил да изпрати вест на сестра си Хуба, която била пленница в друго царство, че е намерил нова земя за народа ни. Когато ханската сестра получила радостна вест, тя успяла да избяга от плен и се отправила към Дунав. За да намери брод през величествената река, Хуба пуснала сокол, който да потърси верния път. Девойката вързала бял конец за крака на птицата, а другия държала в ръката си. Соколът литнал високо в небето, но тъкмо, когато открил брода, той бил пронизан от вражеска стрела. Гордата птица паднала мъртва, а кръвта ѝ обагрила белия конец. Хуба обаче проследила нишката и успяла да премине Дунав и да види брат си.

Освен в България, мартеници се носят и в няколко други държави на Балканския полуостров.

В Северна Македония мартеницата се казва „мартинка“ и честването на традицията напълно се припокрива с това в югозападните части на България.

В Румъния мартениците са наричани „мърцишор“ и се връзват около китките само на жени и деца, а ако се подари на мъж, той трябва да я носи в джоба си, за да не се вижда. Северните ни съседи свързват обичая с началото на земеделската година.

Молдова е друга страна, в която традицията е широко разпространена. Подобно на румънските си съседи, молдовците наричат бяло-червения конец „мърцишор“. Според обичая момичетата подаряват мартеници на момчетата, които се носят до края на месеца и после се окачват на плодово дръвче. Ежегодният фестивал „Мърцишор“ се е превърнал в един от най-големите празници в Молдова. Обичаят прелива в общността на бесарабските българи и в Украйна, където традицията продължава.

Гръцкото наименование за мартеница е „мартис“ и е разпространена предимно в северната част на страната. Носи се до края на месеца, а след това, според традицията, се оставя върху рози. Мартеницата може да се свали и при появата на първата лястовица.

В Албания мартеницата се нарича „моняк“, като обичаите около нея наподобяват българските, тъй като предимно хората с български корени следват обичая. Същото важи и за Сърбия, където обичая се практикува от хората с български етнически произход.

Популярността на мартениците извън пределите на съвременна България доказва само едно: днешните мартеници свързват духовно българите, независимо къде живеят, така както окървавеният бял конец е свързал хан Аспарух с обичаната му сестра. Нещо повече, разпространението на мартеници извън земите, населени с етнически българи, свидетелства за мощното културно влияние на България в региона, през изминалите векове.

Независимо от политическите реалности на 21 век, мартеницата позволява на българите да живеят духовно свързани един с друг, където и да се намират, пише БГНЕС.