Реклама / Ads
18| 9792 |22.12.2023 НОВИНИ

Отива ли си комунизмът с паметника?!

.
Диана Иванова и Паметникът си отива
Съветският паметник в София си отива парче по парче и оставя едно празно пространство в края на 2023 година. В тази история обаче има по-голям смисъл, отколкото изглежда.
 

Вероятно всеки ще запази свой образ от премахването на Паметника на Съветската армия в София. Висяща отрязана ръка с вдигнато оръжие в небето над София, носена от кран. Огромното лице на войник, скрито зад ламарина, пред която са се наредили полицаи. Женско тяло, което бавно се люлее във въздуха, обрамчено с колани. Скеле и празен постамент.

 

Струва си в края на годината да си оставим място за тези фрагменти и за различните чувства, които тези образи вероятно предизвикват в нас.

 

Бавното разделяне с паметника може би ще остане в историята като голямата новина на 2023, но това е резултат от дълги години на търсене, в които монументалното минало сякаш тече на фрагменти.

 

За разлика от взривяването на мавзолея на Георги Димитров през 1999 г. – и буквалното му изчезване от колективната визуална памет – Паметникът на Съветската армия си отива от паметта ни парче по парче. Това са и двата различни начина, по които мислим раздялата с тоталитаризма.

 

Вторият начин, сегашният, май е по-адекватният, и самата история ни подсказва това. Мавзолеят, който трябваше да бъде изпепелен от раз, не успя да рухне отведнъж. За това, въпреки тогавашното желание на инициаторите, бяха нужни общо четири взрива, както и няколко дни – между 21 и 27 август.

 

Всяка страна, преживяла тоталитарен контрол, намира различни начини за раздяла и излизане от тоталитаризма. Но има нещо общо навсякъде, което в началото не се забелязва – всеобщото желание е за мигновена раздяла, но то не може да се сбъдне.

 

Радикалните желания със сигурност дават енергия на целия процес на раздяла. Това се вижда в историята на България от 90-те: с песните „45 години стигат“, „Комунизмът си отива“, „Времето е наше“, смяната на имена на улици и градове, свързани с тоталитарни герои, обявяването на комунистическия режим за престъпен.

 

Очакването, че комунизмът ще си отиде „от раз“, е желание на голяма част от обществото, но и клопката на тоталитаризма – дългото живеене в тоталитарна среда кара хората да вярват, че има цялостни „монументални“ решения. Тази надежда се превежда психологически като „тоталитаризмът вътре в нас“, неговият контрол над нас.

 

Това показва, че въпреки промяната на средата, условията, законите, във всеки от нас се запазва една консервативна част, която вярва в „монументалните решения“, които идват "веднъж завинаги".


Историята на германския град Нюрнберг не може да се сравнява с тази на София, но въпросите, пред които е стоял градът, си остават сходни: какво да се прави с гигантското наследство на националсоциализма? Нацисткият параден площад със своите цели 11 квадратни километра е най-голямото запазило се архитектурно наследство на националсоциализма, свързано с името на Алберт Шпеер, първият архитект на Третия райх.


На Нюрнберг му трябват 40 години за първата документална изложба и над 50 години за създаване на документационен център. В първите 20 години след войната целият ареал потъва в забрава и е напълно изоставен. Първото решение за съдбата на ареала датира чак от 1983 г.


Смисълът на това сравнение е единствено в едно - дълго време Нюрнберг допуска грешката да мисли, че трябва да се намери единно и цялостно решение за бъдещето на мястото.


Днешният кмет на града сам признава, че именно това е блокирало процеса дълго време. Едва когато се приема, че такова единно решение е невъзможно, че могат да се търсят частични, фрагментарни решения и че диалогът за функциите на различни части от ареала продължава, като в него участват различни граждански организации и институции, се стига до началото на преосмисляне на мястото и реалното му отваряне към хората.


Ако се върнем към паметника в центъра на София, ще си спомним, че зад случващото се в момента стоят дългогодишни колективни усилия на много и различни хора, граждански сдружения и институции. Войната на Русия в Украйна и безпрецедентното арогантно отношение на руските власти към България засилиха обществената чувствителност към символичното присъствие на Съветската армия и към политическото влияние на Русия в страната.

 

Всичко това превръща бавното и донякъде колебливо разграждане на паметника пред очите ни като метафора и за нашето лично израстване - че именно този бавен и колеблив, но все пак общ колективен процес, който и днес зависи от чувствата и мислите на всеки един от нас, е истинската победа над съветския тоталитаризъм, над монументализма.

 

Победата като процес, в който има място за лично участие. Затова е добре да си оставим време и пространство за образите, за фрагментите на това разграждане. Историческо е.

 

Диана Иванова, Свободна Европа

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
. 0| 2492 |22.12.2023 Водата поскъпва от 1 януари. Вижте с колко . 3| 5435 |22.12.2023 Рюте: Ще доставим на Украйна 18 изтребителя Ф-16 . 0| 4265 |22.12.2023 Кунчев: Има риск от разпространение на морбили . 19| 4864 |22.12.2023 Содом и Гомор: Брутален разврат на Коледно парти на руския хайлайф втрещиха страната

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads