Панагюрка отговаря за "робството": В темелите на всяка къща има кръв от Април-1876

Дали да бъдеш роб или не не е било и не е въпрос на личен избор – поне в периодите, касаещи местната ни историческа епопея. Определянето в тези периоди не е ставало отвътре навън, а отвън навътре – с много натиск, унижения. И кръв. Тази бодяща дума “роб”, която означава да си НЕсвободен. Да гледаш как отвеждат момчето ти завинаги, белязвайки живота му с клеймото “еничарин”.

Ето и цялото писмо на Дарина Дечева:

"Уважаема Николаева Стефания (сиреч авторе, който/които и да си/сте/ти/вие),

Прочетох отвореното Ви писмо до кмета на града ни. Името му е Белишки, да.

Никола Белишки, за да сме пунктуални.

pismoОбръщението Ви „Кмете Белишки!” свързвам с емоцията Ви, която някак си е не просто очевидна, а очевадна. И отново някак си допустимо за мен е в естествена корелация с тона на писмото Ви, определено клонящ по-скоро към назидателно-осъдителен, отколкото към характер(н)о-изложителен. И определено някак си така загубващ от очарованието да е и диалогичен.

Естествено, Вие имате право да изразите емоциите си по начина, който е единствено възможен за Вас. Аз не оспорвам това. Напротив – приемам го като Вашето право. И не възразявам.

Но тъй като в писмото Ви на моменти тонът Ви наистина звучи твърде назидателно, твърде осъдително, твърде остро и твърде натрапено, а за мен всичко, което е твърде, ми идва наистина твърде – ще си позволя и аз да Ви споделя емоцията си, останала у мен след прочита му.

Вие споделяте публично чувствата си от речта на кмета ни. Чувствата не подлежат на контрол, Николаева Стефания. Защото са свързани с емоционалната ни (несъзнавана) природа. Но поведенията – да. Заради връзката им с рационалната ни (съзнателна) такава. Когато едно споделяне на ЛИЧНА емоция се прави публично, още повече пък и виртуално (и с явни препратки към трети лица и институции), тази емоция сякаш наистина става натрапена, да не кажа – вербално-силово наложена. И излиза от сферата на обикновеното, простичкото човешко и лично споделяне, за да навлезе в сферата на директивността. И вкарана в рамката на нормата.

Няма да обсъждам с Вас историческата действителност и фактологията на разглеждания период в обръщението на кмета ни и в писмото Ви. Тонове мастило, пот и други секрети се изляха в пространството под него и от двете страни. Историята е една, но колкото очи върху нея – толкова и интерпретации. Мога да навляза много надълбоко и да се заиграя надълго и нашироко на лингвистично, тълкувателно, етимологично, психологично, историческо, фактологично и всяко друго ниво по отношение на това имало ли е робство и робско ОТНОШЕНИЕ по времето на османското „присъствие” по земите и към предците ни, както и в съвсем ясна конкретика по отношение на наследствената ми лична история в тази връзка, свързана отново с този период. Но нямам излишна енергия, още по-малко пък желание за това.

Затова се връщам на емоцията си. Виждам, че държите на етимологията и затова ще си позволя да ви напомня каква е тя за думата „емоция”. Терминът емоция произлиза от латинската дума „emoveo”, което означава вълнение, потресение. Та аз се потресох, Стефания – Николаева, простете.

Потресох се от усещането, което писмото Ви предизвика у мен. Толкова, че чак се разтресох. Споделяте личната си емоция публично, което е Ваше право. Очевидно е, че желаете тя да е видима за всички. Но налагането ú по директивния начин, който определя тона на писмото Ви (и излагането ú «на показ» пред публика без нейното съгласие), ме кара да споделя своето право да не я приема така натрапена ми. И да заявя и своята собствена емоция в рамките на нормите (и етикета) за епистоларност. Не съм пожелала да гледам този Ваш филм, за да ме вкарвате насила и на всяка цена в него чрез грифа „отворено писмо” – простете!

Наличието на публичност за мен предполага изява. Изявата обаче не е задължително да бъде демонстративно налагана на всеки. И на всяка цена. Това в моите представи се свързва с насилие. А то е нещо, което аз пък свързвам с action (действие, постъпка) и задължителният му отговор – re-action (против(о)действие).

Е, аз реагирам, простете. Емоционално понякога. И нормално, съотнесено към човешката ми природа. В случая – в конкретиката на темата. Нищо лично – засега.

Емоцията ми от писмото Ви е двукомпонентна – съдържа колкото страх, толкова и гняв. Зад всяка една от тези две мои емоции стоят съответните нужди и те имат съответното значение. Значението на страха по правило е опасност. Нуждата, която тази емоция предизвиква, е от сигурност. Страх от опитите на всяка цена цели периоди от историята ни да бъдат пренаписани. Да бъдат преразгледани. Да бъдат прекроени и пренаредени. И забравени някак…

И в мен спонтанно се заражда нуждата да имам все пак сигурност някаква, че това няма да се случи. Няма… И в тази връзка започвам още по-силно да вярвам. И да помня.

Гневът е другата ми силна емоция. А нейното значение винаги е в смисъла на неуважение. Неуважение на личната ми граница чрез натрапеното, да не кажа насилствено тикане в очите ми на размахания Ви пръст. Към кмета ни персонално, но отново пробутвано напред на сцената пред всички и на всяка цена зад споменатия вече от мене гриф „отворено писмо”.

Това поражда нуждата ми да бъда чута, да очертая отново своите собствени граници. Границите на истината. А тя, както казах, е една. Погледът върху нея обаче не е. И оттук надолу вече става лично – надявам се да ме разберете добре и правилно.

Николаева Стефания, сигурно Ви е известен изразът, че в къщата на обесен за въже не се говори. И изборът Ви да го направите със силата на свистящ ятаган, хвърляйки писмото си в публичното пространство на Панагюрище и панагюрци, където в темелите на всяка къща има кръв на загинали, бити, горени и клани в Априлската епопея предци, надявам се е предварително добре замислено да се осъществи под формата на споделяне на естественото Ви и спонтанно право на различната гледна точка. Горещо се надявам преминаването му в директивно и назидателно размахване на пръст отново да е било плод на невъзможността емоцията Ви да бъде контролирана. В противен случай думата „глупаво” е най-меката, която бих използвала, за да определя последвалото я Ваше поведение, не Вас – подчертавам!

Умея да боравя и намирам и твърдите, респективно точните думи. Но не бих искала да стигна до там, че да се наложи да ги използвам, повярвайте ми.

Защото някак си ще ми е по-лесно да приема, че размахвате въже и свистите с ятаганни думи в къщата на бесените и клани предци на панагюрци някак емоционално и в известна степен – спонтанно-необмислено. Ако е така – приемам и разбирам като такова, необмислено и спонтанно-емоционално, писмото Ви, с което се опитвате да ми отнемете личното право да мисля за робството на предците ми като за робство, а не като за присъствие. И мога да подмина това снизходително и разбиращо, без изобщо да ми е нужно извинението Ви. Ако не е така обаче – ще се наложи да се извините. Може и писмено – повечето панагюрци едва ли държат да Ви видят лично. Но задължително – отново в „отворено писмо”. До всички!

Ще си позволя и открито да не се съглася и с мненията на определена група подкрепящи тезата Ви и етикираща нас, използващите думата „робство”, като „хора с робско съзнание и самоопределяне”.

Да си роб не е въпрос на самоопределяне, а на определяне.

Дали да бъдеш роб или не не е било и не е въпрос на личен избор – поне в периодите, касаещи местната ни историческа епопея. Определянето в тези периоди не е ставало отвътре навън, а отвън навътре – с много натиск, унижения. И кръв.

Тази бодяща дума “роб”, която означава да си НЕсвободен. Да гледаш как отвеждат момчето ти завинаги, белязвайки живота му с клеймото “еничарин”.
И да си НЕсвободен да кажеш “Нееее!…”
Да “покръстват” в “правата” вяра без кротце и благо и со МНОГО кьотек майки, бащи. И деца.
И да си НЕсвободен да кажеш “Не!”
Да си роб не означава САМО онова, което пише в тълковния речник, дами и господа.
Да си роб означава И да НЯМАШ право да кажеш “Не”.
И не е нужно да имаш шестица по история, за да го знаеш.
Трябва ти само едно простичко нещо за това – кръв във вените.
Кръв, наситена с толкова много преглътнати Не-та, превърнали я в (по)Жар.
И пламтяща всеки път в края на април като клада.
Това е достатъчно, за да си “в час” по история.
Дори и да (не) си отличник.
Всичко друго е въпрос на къса памет.
А тя е привилегия на властта. И политиците. Както и на онези, които имат вени, но нямат с какво да ги пълнят. Още по-малко – жар.

Не и на потомците.
Накрая ми идва да перифразирам – “Бедни ми, бедни Макгахан… Да не беше видял туй, що описа…”
За непросветените – справка “Писма от Ада”.
Както ви харесва, може би – ако “ад” не ви горчи чак толкова, колкото “робство”.
Толкова.

Останалото е въпрос на упражнения по лингвистика, Николаева Стефания.

А лингвистиката е въпрос на научаване и тренировки – очевидно.

Усетът за свобода обаче е въпрос и на гени.

А това не се учи. С него човек се ражда.

И живее.



Дарина Дечева

Панагюрище, май 2015 г."