Почина един от уважаваните командири на 2-ри пехотен батальон в Кербала и кмет на Две могили

Кметът на община Две могили Божидар Борисов е починал внезапно тази сутрин.Трагичният инцидент е станал в сградата на общината, където градоначалникът е пристигнал рано сутринта за подписване на документи. По информация на здравни източници, Борисов е получил остра болка в гърдите, след което е потърсена спешна медицинска помощ.

Въпреки бързата реакция на екипа на Центъра за спешна медицинска помощ - Русе, състоянието му се е влошило критично. Борисов е починал в линейката на път към болницата в Русе.

Божидар Борисов беше избран за трети мандат като кмет на Община Две могили на вота през 2023 година. Той е роден на 18 май 1965 г. в Русе. Завършил е Висшето народно военно артилерийско училище „Георги Димитров“, специалност „Артилерийско разузнаване“.

Полк. от резерва Божидар Борисов е един от малцината ни офицери, воювали в Ирак. Вижте негов разказ за преживяното в Кербала - как нашите бойци са удържали на 53 атаки на бунтовниците в Кербала и благодарение на смелостта на нашите рейнджъри градът не е бил превзет:

"Докато се сражавахме в Кербала, въстанието в Ирак се разрасна. Бунтовниците превзеха Наджав и Дивания. Те успяха да завладеят и още няколко населени места в района. Само кметството на Кербала, което охранявахме с поляците, а после и с американците, не падна. Бунтовниците се криеха през деня и нападаха само нощем. Ние сменяхме бойците, защото да се биеш цяла нощ е много изтощително.

Първа пехотна рота бе качена на БМП (бойна машина на пехотата - б.а.), а втора - на БРДМ (бойна разузнавателна дозорна машина), която е колесна. Втора рота основно охраняваше складове с боеприпаси на армията на Саддам Хюсеин. Момчетата пазеха общо 62 склада разположени на 25 кв. км площ. През май започнахме операция по прочистването на града от бунтовници. Те увеличаваха непрекъснато числеността на живата си сила и започнаха да ни превъзхождат многократно. Но в началото на месеца американците ни изпратиха на помощ танков батальон и с него успяхме да овладеем ситуацията. Равносметката от боевете е, че удържахме над 50 атаки, при една от които загина офицерски кандидат Димитър Димитров. Той пристигна по-късно в Афганистан, в края на март, с попълнение от България. В родината се наложи да се прави допълнителен подбор на кандидати за мисията, тъй като Втори пехотен батальон замина непопълнен. Димитров бе включен в състава на рота за бойно осигуряване. Заради изтощителните боеве се наложи кметството в Кербала да се укрепи с още инженерни съоръжения. На 23 април 2004 г. изпратихме наш конвой с техника. Инженерите приключиха работа до обед и тръгнаха да се прибират в базата. Първа машина по обратния път от конвоя бе БМП. Когато преминаваше покрай електрически стълб, експлодира взрив, задействан от бунтовниците. От взривната вълна верижната машина се измести и двигателят x изгасна. Така бе блокиран пътят на целия конвой. Бунтовниците започнаха да я обстрелват. Екипажът напусна бързо машината и зае позиция около нея, като нашите войници започнаха ожесточена престрелка с бунтовниците от армията на Муктада Садр. Разрази се ожесточено сражение. Разбрахме, че целта на терористите е да отвлекат българската бронирана машина. Трябваше им плячка, защото тя е мощно оръжие и с нея може лесно да се атакува всяка база на коалиционните сили.

Командирът подп. Петко Лилов разбра, че искат да отвлекат БМП, и заповяда да се унищожи, за да не попадне в ръцете на бунтовниците. До това обаче не се стигна. Старшина Щранков под обстрел, с риск за живота си, скочи, пробяга до машината и влезе в нея. Запали двигателя и яизведе от обсега на огъня.

Така освободи и пътя за конвоя. Сражението бе много тежко. Един от камионите ни ЗИЛ, брониран с пясъчни чували, бе ударен от противотанкова граната. В него имаше 10 души и те успяха светкавично да скочат. Командирът изпрати групата за бързо реагиране от специалните сили на помощ на конвоя. В боевете участваха и нашите лекари д-р Бояджиев и д-р Георгиев. Те стреляха срещу противника с пистолети и автомати.

При този бой Димитров бе тежко ранен с изстрел в главата. Той бе в един от зиловете, който се запали и беше унищожен. Куршумът мина между каската и яката на бронежилетката - просто малшанс, който е едно на хиляда. Д-р Бояджиев веднага оказа първа помощ на ранения. Закараха го в база „Лима“ край града, а оттам с вертолет бе транспортиран в болница в Багдад, където почина. Вечерта по „Ал Джазира“ показаха как гори българският ЗИЛ и бунтовниците ликуват, като размахват каската на убития наш войник. Два дни след инцидента пристигнаха президентът Георги Първанов и началникът на Генщаба ген. Никола Колев, което подейства мобилизиращо на бойците след тежката загуба. В напрегнатата ситуация имаше и един парадокс - само ние и бунтовниците се биехме, макар и един срещу друг, с руски автомати и картечници. Всички наши съюзници стреляха със западни оръжия с натовски калибър 5,56 мм. Ние свършихме патроните, а не можехме да вземем от партньорите, защото нашите бяха калибър 7,62 мм. Наложи се да ни карат боеприпаси със самолет от София. Американската армия бе осигурила бронежилетки още за първия пехотен батальон. Те обаче не можеха да ги използват, както и ние, от втори батальон. Причината бе, че при сключването на застраховките за мисията условието бе, че те важат в случай на инцидент само ако сме с български бронежилетки. Ако не сме с тях, няма обезщетение. Това бе причината да ги слагаме на пикапите „Шевролет“, които не бяха бронирани. А американските бяха по-добри от нашите, бяха по-леки и по-здрави от българските. Ние ги изпитвахме там на място, вземахме една българска и една американска бронежилетка и ги обстрелвахме с автомат „Калашников“ и снайпер „Драгунов“ - с оръжия, с които воюваха иракчаните срещу нас. Гърмяхме ги от 30 и от 90 метра. Оказа се, че американската бронеплоча е по-устойчива от нашата, защото ако в българската попаднат два изстрела, при втория се пръска и куршумът те убива. Докато при американската второто попадение просто я издува отвътре. Плочата не се разпада, поддава, но остава цяла. Ако си с такава бронежилетка, усещаш силен удар, изпадаш в шок, но оставаш жив. Докато с нашата загиваш.

Наши рейнджъри патрулират в Афганистан.

По време на мисията в Ирак имах срещи и с „Хизбула“, колкото и странно да звучи това сега. Една от задачите на нашия контингент бе да формира и да обучи иракски батальон. Една от неговите роти трябваше да бъде дислоцирана в гр. Ал Хиндия, който бе стратегическо място в зоната за отговорност на българския батальон. Там бе единственият мост на р. Ерфрат в протежение на 140 км. А мостът бе основна връзка с щаба на полската дивизия във Вавилон. Ние успяхме да намерим подходящо място за иракската рота между Ал Хндия и Ал Гараби, но се оказа, че в този район има офис на „Хизбула“.

Тогава тя беше официално разрешена партия в Ирак. Те обаче не искаха да напускат. Няколко пъти се срещах с техни представители, за да решим проблема с мирното им извеждане. Но ми казаха в прав текст: „Ще освободим района само ако силово ни изведете, но оттам насетне знаете какво ви очаква.“ Това бе предупреждение. След дълги срещи и увещания и след многобройни разговори с кмета на Ал Хиндия, който им осигури офис в центъра на града, „Хизбула“ напусна зоната за отговорност на българския батальон. В подобни ситуации трябва да се действа внимателно и дипломатично. Резкият и враждебен тон с такива хора може да донесе само горчиви плодове."