Преди година Башар Асад беше свален от власт в Сирия. Какво се случва там сега?

Демонстрация за годишнината на революцията

С какви трудности се сблъска новото сирийско правителство?

Много сили изиграха роля в свалянето на Башар Асад, но от самото начало беше ясно, че основната сила е ислямистката групировка Хайат Тахрир аш-Шам (HTS), водена от Ахмад аш-Шараа, тогава по-известен с бойния си псевдоним Абу Мохамед ал-Джулани. Ключовият въпрос беше дали революцията ще доведе до нов кръг от гражданска война и анархия или аш-Шараа и неговите съюзници ще успеят да осигурят поне някаква стабилност.

Вторият въпрос, тясно свързан с първия, беше как точно ще се опитат да осигурят тази стабилност. Имаше два основни варианта. Или новото правителство да изгради авторитарна държава в интерес на сунитските араби (приблизително 70% от населението на страната), или да изгради държава, която да бъде „тяхна“ не само за сунитското арабско мнозинство, но и за етническите и религиозни малцинства: кюрди, друзи, алауити и християни.

Накрая, третият въпрос беше каква роля ще играе ислямът в „нова Сирия“. ХТШ е салафистка и ислямистка групировка. Самият Ал-Шараа е възпитаник на Ал Кайда, а сред бойците му са бивши членове на Ислямска държава.

Измина месец от внезапната революция в Сирия. Ислямистка ли е тя сега? Успяват ли новите власти да предотвратят гражданска война?

преди година

Сирия беше икономически в руини след повече от десетилетие гражданска война. Тя нямаше вътрешни ресурси за възстановяване. Чуждестранните инвестиции бяха единствената ѝ надежда, но тя беше възпрепятствана от международните санкции и факта, че ООН, ЕС, САЩ и много други страни официално определиха ХТШ като терористична организация.

Международната позиция на „нова Сирия“ беше откровено слаба. Тя беше загубила съюзниците на режима на Асад – Русия и Иран – и можеше да разчита само на Турция, дългогодишен покровител на ХТШ и няколко други сирийски групировки, като нов съюзник.

И накрая, Израел се превърна в основен външнополитически проблем за „нова Сирия“. Той косвено допринесе за свалянето на режима на Асад: през есента на 2024 г. той победи ливанската групировка Хизбула, която предостави на Асад незаменима военна подкрепа по време на гражданската война; без Хизбула армията на Асад беше неспособна да се изправи срещу противниците си.

Но принципът „врагът на моя враг е мой приятел“ не беше достатъчен за постигане на взаимно разбирателство между Израел и ХТШ. Израелското правителство гледаше на новите сирийски власти като на джихадисти и фундаментални противници на еврейската държава. Израелските войски бързо окупираха сирийската част от Голанските възвишения, а ВВС започнаха методично да унищожават военния потенциал на Сирия: кораби, военни бази, складове за оръжие и т.н.

Политическата цел на Израел беше да предотврати консолидирането на новия сирийски режим и превръщането му в нова заплаха. Поради това, Израел тихомълком подкрепяше онези сили в Сирия, които настояваха за федерализация на страната – по същество отслабвайки централното правителство в полза на автономия за местните общности, като кюрдите на североизток и друзите на юг.

Това беше в пряк конфликт с американската и европейската политика: Западът се надяваше на консолидиране и стабилизиране на Сирия – дори само за да може да изпрати у дома повече от милион сирийски бежанци.

След падането на режима на Асад, израелската армия атакува „стратегически цели“ в Сирия и окупира буферна зона в Голанските възвишения. Защо Нетаняху прави това? Как ще реагират новите власти на страната? И какво общо има Ердоган с това?

На Шариата са дадени диктаторски правомощия. Предполага се, че временно

В рамките на няколко месеца Шараа си осигури признание от всички основни сили в Сирия, от остатъците от правителството на Асад (те мирно предадоха властта, а много „технически“ служители, като например ръководството на централната банка, запазиха постовете си) до въоръжени групировки.

В края на януари 2025 г. командването на въоръжената коалиция, свалила Асад, обяви Ал-Шараа за временен президент на Сирия. Ал-Шараа от своя страна обяви началото на изготвянето на нова конституция, а през февруари даде старт на „Националния диалог“ – серия от конференции, обединяващи представители на различни организации и общности, за да постигнат обща визия за бъдещето на страната.

Комитет от седем юристи, назначени от Ал-Шараа, изготви временна конституция за пет години, която президентът подписа на 13 март. Сирия е президентска република; няма министър-председател, а министрите се назначават директно от президента. Парламентът е еднокамарен народен орган от 210 членове, две трети от които се избират от местните съвети на старейшините, а останалата трета се назначава от президента (което означава, че изобщо няма пряко народно представителство).

Критиците твърдят, че това по същество е пренаписване на конституцията на Асад, предоставящо неограничена власт на неизбран диктатор, а именно Ал-Шараа. Защитниците възразяват, че това е само временно решение, необходимо за предотвратяване на разпадането на страната.

Парламентът беше сформиран през октомври, като останаха 16 свободни места – за кюрдските провинции Ракка и Хасеке в източната част на страната и за друзите Сувайда на юг: тези региони все още не са интегрирани в „нова Сирия“.

Три общности се оказаха особено трудни за интеграция: кюрдите, алауитите и друзите

Веднага след революцията няколко въоръжени групировки, които бяха разделили Сирия след гражданската война, започнаха да се бият помежду си. Най-сериозните сблъсъци се случиха в северната и източната част на страната между Сирийската национална армия (турски марионетка) и кюрдските Сирийски демократични сили. Кюрдите бяха принудени да изоставят Манбидж, своята крепост на север. До края на декември 2024 г. те бяха изтласкани отвъд Ефрат. След това настъпи затишие. През януари Сирийската национална армия обяви, че се разпуска, за да се присъедини към редиците на новите въоръжени сили.

Кюрдската милиция изрази готовност да сътрудничи с новите власти в Дамаск, но отказа да сложи оръжие или да се разпусне. Тя постави две условия за интеграцията си в „новата Сирия“: официално признаване на провъзгласената по време на гражданската война кюрдска автономия и присъединяване към новите въоръжени сили като отделен обединен блок, запазвайки собственото си командване и структура.

За Шараа и двете бяха неприемливи: той искаше обединена Сирия с единна армия. През цялата година продължиха както напрегнатите преговори, така и спорадичните боеве между кюрдската милиция и поддръжниците на централното правителство. Съединените щати, представлявани от Том Барак (посланик в Турция и специален пратеник за Сирия), поеха ролята на посредник и през ноември 2025 г. страните се споразумяха за прекратяване на огъня и интегрирането на кюрдската милиция в новата сирийска армия, като същевременно запазят собствената ѝ структура. Това обаче не е първото подобно споразумение и дали ще бъде приложено, остава неясно.

Новите сирийски власти изграждат ислямистки режим, постигат споразумения с кюрдите и се борят с друзите. Междувременно Израел защитава интересите на Русия. Експертът по Близкия изток Джонатан Шпайер обяснява какво се случва.

Положението стана още по-тежко за друга общност – алауитите, които живеят предимно в провинциите Тартус и Латакия на брега на Средиземно море. Кланът Асад е алауитски и при предишния режим много ръководни позиции, особено в армията и службите за сигурност, бяха заемани от членове на тази общност. Сега всеки алауит се счита за поддръжник на избягалия диктатор. Освен това те нямат собствена милиция, както кюрдите или друзите. Многобройни сирийски въоръжени групировки са нетърпеливи да си отмъстят на алауитите. Дори ако Ал-Шараа и неговите сили за сигурност се опитат да ги защитят, те биха били обречени на провал – и само биха създали допълнително напрежение с групи, които все още не са сигурни дали новите власти заслужават пълната им лоялност.

През март група бивши войници на Асад организираха въстание в Латакия и Тартус. Бойци, лоялни на Дамаск, но не винаги изпълняващи заповеди оттам, бързо пристигнаха в региона и потушиха въстанието. Последваха няколко дни на масови убийства и погроми. Хиляди алауити, както и християни, бяха убити или прогонени от домовете си.

Ал-Шараа осъди беззаконните убийства. Той беше принуден да признае, че неговата държава няма монопол върху законното насилие на собствената си територия. Той създаде специална комисия за разследване на инцидента. До ноември тя идентифицира 563 заподозрени, 14 от които вече се явиха в съда: седем предполагаеми поддръжници на Асад и седем бойци, участвали в потушаването на въстанието.

Сирийското правителство потуши въстанието на алауитите, групировка, която включва сваления президент Башар ал-Асад . В страната има кланета. Светът (включително Русия) се опитва да избегне назоваването на отговорните.

И накрая, друзите. Подобно на алауитите, те са смятани за неверници от ислямистите. Но, подобно на кюрдите, те имат своя собствена милиция. Конфликти между друзите и други общности са избухвали няколко пъти. Най-сериозният е станал през юли, между друзите и бедуините. Сили, лоялни на Дамаск, са изпратени в провинция Сувайда, където се водят боеве. Формално, за да възстановят реда, но всъщност, в подкрепа на бедуините.

Друзите имат още едно предимство пред другите сирийски общности: Израел ги е взел под своя закрила. Първо, Израел има своя собствена друзска общност – малка, но доста влиятелна. Второ, доминираният от друзи регион в Южна Сирия (провинциите Сувайда, Дараа и Кунайтра) е граничната зона между Израел и Сирия и еврейската държава е поела ангажимент да гарантира, че тази територия остава извън прекия контрол на ислямисткото правителство в Дамаск.

Израелските военновъздушни сили започнаха да бомбардират конвои, насочващи се към Сувайда, и също така нанесоха няколко удара по Дамаск. Това допринесе за успешната съпротива на друзската милиция. Общият брой на жертвите в този конфликт е стотици. Той не доведе до промяна в политическото статукво: друзската де факто автономия в Южна Сирия беше запазена, въпреки че Дамаск все още не я признава.

Има две основни интерпретации на Шараа и действията на неговия режим спрямо бунтовническите общности. Първо, Шараа е прагматик; той иска да избегне война и да постигне споразумение с всички – и затова е готов да бъде търпелив и да продължи преговорите. Второ, той би искал да реши проблема по военен път, но му липсват сили.

Международната общност отдаде голямо признание на Шара

В първите месеци на „нова Сирия“ се смяташе, че страната, преди това пълномощник на Иран, се е превърнала в пълномощник на Турция. Турските дипломати бяха първите, които посетиха Дамаск след революцията, а турските компании получиха обширни отстъпки в Сирия, включително за изграждането на пътища и енергийна инфраструктура.

Ал-Шараа положи огромни усилия да разшири дипломатическите си хоризонти. На 3 януари той беше домакин на външните министри на Германия и Франция. А на 30 януари беше посетен от емира на Катар, Тамим бин Хамад Ал Тани - не само държавен глава и най-голям спонсор на световното ислямистко движение, но и собственик на най-влиятелната арабска медия, Ал Джазира. На 2 февруари Ал-Шараа посети Саудитска Арабия и се срещна с фактическия владетел на страната, принц Мохамед бин Салман.

През април делегация от американски конгресмени посети Дамаск и чу от Шара, че Сирия е готова да се присъедини към споразуменията „Абрахам“, които нормализират отношенията между Израел и арабските страни (ОАЕ, Бахрейн, Судан и Мароко вече ги бяха подписали). Споразуменията „Абрахам“ са дипломатическото дело на президента на САЩ Доналд Тръмп. Присъединяването на Сирия – дългогодишен враг на Израел – би било повратна точка за целия Близък изток и личен триумф за Тръмп.

Най-вероятно Шараа е казал това само за да поласкае американския президент. Сирийският лидер, разбира се, няма намерение да се бие с Израел – той няма с какво да се бие и няма пари, за да плати за това – но официалното помирение очевидно е все още далеч. Като минимум, „нова Сирия“ продължава да претендира за Голанските възвишения, които Израел превзе през 1967 г. и анексира през 1981 г. Това обаче не е попречило на неформалните сирийско-израелски контакти.

Доскоро за залавянето на Ахмад ал-Шараа се предлагаше награда. Сега той е признатият лидер на Сирия, с когото се срещат западните лидери.

Как бившият боец ​​се е адаптирал към новата си роля? И какво заплашва властта му?

През октомври Ал-Шараа посети Москва. Възможно е дори да са му показали Москва Сити и хотел „Москва“ от прозореца на колата му – сега това са домовете на Башар ал-Асад и брат му Махер, бившият командир на 4-та бронирана дивизия на Сирийската арабска армия, с която ХТШ многократно е влизала в сблъсъци по време на гражданската война. Ал-Шараа увери руския президент Владимир Путин, че Сирия ще спазва всички споразумения, постигнати от предишното правителство, което означава, че Русия ще може да запази военните си бази в Хмеймим и Тартус.

По време на всички тези срещи Шара с готовност признаваше тежкото положение на Сирия, че се нуждае от помощ и че е готова на компромиси, за да го постигне. Той неуморно говореше за единство, за „Сирия за всички сирийци“. А неговите партньори – западни, руски и арабски – не му напомняха дипломатично за боевете с кюрдите и друзите и кланетата на алауити.

Основната заплаха за „нова Сирия“ са нейните собствени радикали

Може спокойно да се каже, че режимът на Шариата е постигнал много досега. Той успя да предотврати възобновяване на пълномащабна гражданска война и да консолидира властта си. Като се има предвид ниската точка, от която трябваше да започне, това вече е неоспоримо постижение. Едва ли някой е очаквал, че в рамките на една година той ще помири всички и ще сътвори сирийско икономическо чудо.

Както вътре, така и извън страната, мнозина вярваха в „нова Сирия“ и че тя може да бъде изградена от Шариат – ислямист и терорист, който твърдеше, че се е преродил и е станал умерен. Те вярваха в това, защото алтернативите очевидно бяха по-лоши.

Година по-късно, основното предизвикателство пред режима е намирането на баланс между умереността и ислямизма. Умерената платформа, предложена от Ал-Шараа – религиозна толерантност, откритост, икономическа либерализация и, най-важното, мир – очевидно се радва на огромна популярност в Сирия. Дори онези, които не харесват миналото и убежденията на Ал-Шараа, декларират подкрепата си за режима: ако той обещае да не прави тези убеждения задължителни за всички, тогава каква е разликата?

Но в същото време най-сериозната сила в Сирия си остават ислямистките бойци – същите, които доведоха Ал Шараа на власт. Сред тях има много чужденци – от други арабски страни, Турция, Централна Азия и Кавказ – които някога са дошли в Сирия „за джихад“. А местните салафити не са се борили за избран парламент, президент с вратовръзка или жени, носещи гологлави. И двете групи все по-гласовито твърдят, че Ал Шараа е предал идеалите си.

Нито кюрдите, нито алауитите, нито друзите, нито Израел ще свалят Шариата, но радикалните ислямисти могат. Иронията е, че Асад някога провъзгласи подобна умерена светска програма, а основните им опоненти бяха ислямисти.

Тамид Аеф