Тео Ушев облъчил руската публика с 25-и кадър с антивоенни послания

Ушев разказа за идеята си в интервю за Българската телеграфна агенция след разразилия се скандал с награждаването на филма му “φ1.618” от филмовия фестивал в Москва. Случилото се предизвика разнопосочни реакции у нас. 

Ушев е добавил четири нови кадъра с послания против войната и Путин във версията, изпратена за прожекциите в рамките на 45.ия Московски международен филмов фестивал. Ушев бе поканен, но според собствените му думи той е отказал да присъства, а впоследствие върна и наградата. Речта, която трябваше да произнесе пък, не е била излъчена, но помогна на руската пропаганда да представи управляваната от Путин държава като отворена за западната култура, дори да идва от обявени за неприятелски държави. В програмата бяха включени и произведения на кинотворци от страни като Франция и Испания.

Ето и останалата част от интервюто: 

Как се появи идеята да участвате на Московския филмов фестивал и как си обяснявате включването Ви в конкурсната програма, след като имате ярко изразена позиция за войната в Украйна и Владимир Путин?

- Мой приятел, филмов критик от Русия, ме попита не искам ли да изпратя филма си на Московския фестивал. Каза ми, след като го беше гледал в Талин: „Това е филм за фашизма в Русия, ще има много важно въздействие върху хората там". 

Аз му казах, че се шегува. След това размислих и го изпратих. Нямах никакви илюзии, че ще го вземат. Съобщението в него е много ясно – филмът описва един тоталитарен дистопичен свят, копие на това, което представлява Русия днес.

Два дни по-късно получих съобщение, че искат филма за конкурсната програма. Това се случи един месец преди крайния срок за изпращане на филми. Не можех да повярвам. Нито аз, нито хората от екипа. Дори някой каза: „Тия от селекционната комисия някой ще ги убие“.

Отначало реакцията ми беше, че в никакъв случай, филмът ми няма да ходи във фестивала на Михалков. След това поговорих с колеги от Русия, разказах им за случката. Всичките, до един противници на режима, ми казаха: „Задължително филмът трябва да се прожектира". Трябва да е ясно – ако това беше филм за птичките и пчеличките, никога не бих го изпратил. Но, мислех си, това е филм, който може да повлияе по някакъв начин на хората, които по принуда продължават да живеят там. Да им даде кураж, да ги утеши. 

В момента ситуацията в Русия е такава, че е почти невъзможно да се спасиш и да избягаш. Има непробиваема стена, през която не минава никаква светлина. И птичка не може да прелети. С различни методи (познати ни от времето на соца) държат хората вътре. Отнемане, неиздаване на паспорти. Няколко мои приятели се опитват да излязат от месеци, но имат малки деца и режимът нарочно не им издава паспорти.

Обмисляли ли сте въобще вариант да посетите лично фестивала и с каква цел?

- В един момент, признавам си, представих как отивам там и правя акция на Червения площад. Другата идея беше да пиша надписи с невидим флуоресцентен маркер, както го правих в София (вижте филма „Невидими връзки"), но бързо се отказах. Предстоят ми по-интересни проекти от това да лежа в наказателна колония и да вкарам Канада в зор как да ме измъкне оттам. За проруските ни български дипломати, назначени от проруския ни президент, ми е ясно – щях да им доставя голямо удоволствие, ако ме опандизят в руски затвор.

Още от началото си играехме на котка и мишка с хората от фестивала. До един момент, в който усетих, че те много, ама много, искат филма ми там. Те много добре знаеха кой съм, какви са възгледите ми. Разбрах от тях, че руското посолство в Париж отказва да ми издаде културна виза и, ако искам, трябва да отида с туристическа, което означава, че могат да ме закопчаят направо на летището. Те тайничко ми казваха: „Недей да идваш“. Цялата кореспонденция беше като в роман на Джон льо Каре.

Написахте, че плакатът на "φ1.618“ за Московския фестивал е най-добрият, който сте правил досега. Направихте ли нещо друго различно и специално за филма там?

- Ето тук идва истинската причина за цялата акция. В един момент ми хрумна още една идея – да направя версия на филма, в който да включа така наречения 25-и кадър. Това е незаконна днес техника, използвана в рекламата през 50-те. Когато сложиш само един кадър с някаква марка, лого, текст, окото не го засича, но мозъкът регистрира изображението и на подсъзнателно ниво отчита присъствието му. Така нареченият „сюблимен кадър“. Използва се в анимацията. Аз самият съм го използвал в два мои филма преди.

Във филма така или иначе има splash кадри, като тези в комиксите. Трябваше само да подменя няколко кадъра с нови изображения, които направих – четири на брой: „Путин г*вно", „Нет войне" и „Иди" и „На х*й", които сложих един след друг. 

Първите два сложих в танца на Гаргара. Другите – в края, преди експлозията на Пумпала. Целта беше да бъдат на места, където да не се забелязват. Но да останат в подсъзнанието на зрителя.

От този момент прожекцията на филма на фестивала ми стана идея фикс. За мен стана пънкарски, провокативен акт на изкуството. И държа участието на точно този филм, на точно този фестивал, в точно този момент да се възприема само така.

Оставаше само да измисля начин как да стане, така че при първия чек на файла да не го видят. Имаше правописна грешка в един текст. Те го отбелязаха, когато превеждаха филма, и тогава им изпратих новия файл с въпросните кадри.

Имате ли информация за реакциите на публиката след прожекциите? 

- Разбрах, че и двете прожекции са били пълни, както и че след преспрожекцията е имало бурни дискусии между някои критици. Имало една критичка, от някакъв сайт, която била възмутена от филма. Нищо ново за мен.

Имах приятели, които са били на прожекцията. Единият беше забелязал, попита ме: „На мен ли ми се струва, че видях “Путин г*вно". Вторият не беше забелязал, Той е бил на втората прожекция. Може да са сменили DCP файла, ако някой го е видял. Не знам. Ще разбера скоро.

Искам да кажа, че в един момент усетих подкрепа от хората от фестивала. Започнахме да си говорим с кодове, английски, от Втората световна война. Беше като в шпионски филм. Някой в ръководството на фестивала, на много високо ниво, ме подкрепяше и ми помагаше в „протестния акт". Подозирам кой е…

Смятам, че мнозинството от хората в Москва наистина мразят Путин, войната. Но са в клещите на терора. Обобщаването, че всички руснаци не са хора, че са жестоки и безчовечни, че всички подкрепят режима и войната, са неверни и обидни за хората. Изглежда мнозина са забравили какво е да живееш в тоталитарен режим, в цензура, под заплаха да бъдеш хвърлен в затвора за най-малката проява на свободно “словоизявление". Сигурно съм наивен, че мога да променя каквото и да било там. Но поне опитах.

Разкажете за пресконференцията – които медии участваха в нея, зададоха ли Ви въпроси, на какъв език се проведе и защо няма запис от нея?

- Пресконференцията беше изненада за мен. Научих за нея две седмици преди провеждането й. Казах си: “Опа, как ми вдигнаха топката". По това време щях да съм в Ел Ей. Направих набързо дизайна на надписа Don't be a hero, be A human и го отпечатах върху фланелка.

Тук допуснах две грешки. Най-важната е, че настинах и при прожекцията в Ел Ей предишния ден доста говорих, от което гласът ми падна. Затова и звучах като Дарт Вейдър, което ме смущаваше и ми пречеше на концентрацията. 

Пресконференцията се случваше онлайн, в 3:30 ч. сутринта в Ел Ей. Уговорката беше да ми изпратят линк към виртуалната страница половин час преди това. Събудих се в 3:00 ч., подготвих си телефона с “опорните текстове". Планирах да запиша пресконференцията чрез софтуера. Всичките, които използвам, имат такава опция. Тогава се изненадах, защото онлайн конференцията беше в някакво интернет приложение, което срещам за пръв път – казваше се KVey, или нещо подобно. Това беше и втората ми грешка – че не проверих предварително линка. Мислех, че е в Zoom. Затова и не можах да се оправя. Не намерих опцията за запис. Затова не записах пресконференцията. 

А и не ми беше важно, честно. Никога не ми е хрумвало, че някой може да се усъмни в истинността на думите ми. Мислех, че организаторите слагат всички пресконференции в YouТube. Загубил съм някои рефлекси от годините на цензура. А дори да бях записвал, не бих могъл да предоставя този запис, тъй като е незаконно направен. Но съм сигурен, че той ще изтече скоро.

За мен по-важно бе да успея да кажа, да вмъкна това, което бях написал. Чувствах се като в бърлогата на звяра. Знаех, че за всяка дума може да ме изключат. Напрежението беше огромно. Никога досега не съм участвал в пресконференция в държава, където съществува цензура и където трябва да внимавам за всяка дума, която казвам. Дано и това да е последното ми такова преживяване.

Пресконференцията протече много интересно. Беше около 35 минути. Имаше доста въпроси, от всякакъв характер. Аз виждах само водещите. Нямах изглед към залата. Бяхме се разбрали да говоря на английски, заради някакви представители от чуждата преса. Казах им, че ще кажа няколко думи на руски. Те отвърнаха, че медиите ще харесат това. Трябваше да ги забаламосам някак си.

Така започнах с Чернишевски и с цитат от романа “Что делать", който той пише в затвора. За да избегне цензурата, прикрива нихилистичната си революционна философия зад любовна история – точно като във филма ми. Те отлично знаят тази книга, учат я в девети клас.

Как се стигна до споменатата от Вас „гробна тишина”? 

- Тактиката ми беше да говоря иносказателно, по-меко. Иначе щяха да ме отрежат и цензурират. И да вкарвам по малко от “декларацията" и текста против войната. Водещата и журналистите бяха много добронамерени. Тествах ги с едно изречение как превеждат, когато споменавам войната. Казах нещо от сорта на: “Започнахме филма преди войната". Тц. Преводачът директно пропусна целия пасаж. Пак проба – същото. И след това вкарах първата част – за “безсмъртните" тирани. Преводачът отначало не се усети, след това включи накъде го водя и започна да се поти. Щеше да получи инфаркт.

Най-интересният въпрос беше: „Какво взривявам – тоталитаризма или автора на книгата (идеята) за този тоталитаризъм?". Всичко и всички, беше моят отговор.

И тук включих за руската култура. Отначало те се зарадваха, а аз минах на руски с цитат от Анна Каренина. След това изстрелях на руски и цялата последна част за бомбите. Преводачът се вцепени, спря да превежда. Всички млъкнаха след Ахматова. Това е стихотворение, което тя пише под натиск от партията, насила. 

От въпросите разбрах, че бяха разбрали и видели всичко! До най-малкият детайл! Филмът ми беше разбран. 

Пресконференцията ми дойде като бонус в акцията. Всичко, което се случи, не беше предназначено за публика. То беше само заради хората в Русия. 

Реакцията на публиката в България не ме интересува. Още по-малко ме интересуват воплите на хейтъри в социалните мрежи.

Текстът, който публикувах, е от записките, които направих предварително. Писах ги две седмици. Исках да звучат хем дискретно, хем да кажа “опорките си“ чрез алюзии и паралели. Руските критици са изключително интелигентни, образовани хора. Не можеш да изревеш „Слава на Украйна!" и да очакваш да постигнеш нещо.

Аз винаги се подготвям за интервюта с предварително написани текстове, които включвам в отговорите. Всичко успях да си кажа, с изключение на една част, която пропуснах при говоренето.

Очаквахте ли по-голям медиен отзвук за филма в Русия след казаното?

- Не очаквах никакъв медиен отзвук. Много добре знам каква зловеща цензура е. В интерес на истината, имаше положителни отзиви за филма, което ме учуди, но мнозинството преразказваха сюжета. Повечето кино журналисти в Русия са чували за мен. Познавам почти всички от тях, тъй като съм бил в Русия нееднократно. За съжаление, повечето избягаха оттам.

Участието на фестивала на независимото кино в Бевърли Хилс случайно или планирано съвпадение е и имаше ли там коментари за участието на филма в Москва?

- Абсолютно случайно. Просто съвпадение на датите. Аз още февруари знаех, че ще отида в Ел Ей, а не в Москва.

Коментари? Не, разбира се. Никой в Канада и Америка не се интересува от никакви фестивали в Русия и в Източна Европа, по принцип. В момента шансът в Русия да пробие антивоенно кино или възгледи против Путин е толкова минимален, че трябва да се възползваме дори от най-малката възможност.

Ако ме питате дали е имало възмутени коментари, както в българските социални медии – не. Точно обратното. Бяха учудени, че точно този филм е минал през ушите на цензурата.

Питах продуцента ми в Канада и дистрибуторите ми там дали са съгласни да покажа филма в Москва. Те казаха: “Разбира се" – стига да не ходя в Русия, че имам работа да върша след това. 

Решението да изпратя филма си взех сам, но се консултирах с много хора преди това. При “солови" акции като тази е много важно да съм сигурен, че невинни хора няма да пострадат.

Ако участието на филма в Москва е акция, каква е нейната цел и към кого е насочена?

- Системни, фашистки режими се побеждават само с несистемни методи. Аз наивно вярвам в силата на изкуството да променя, да предизвиква света. Изкуството не върви след политиката, след събитията. То трябва да бъде събитие само за себе си. Исках да пробвам да сритам тенджерата, да я гръмна. Там, на място.

Да видя до каква степен Русия е фашизирана. До каква степен хората там са подчинени, поробени от Кошчей и злото. Пак повтарям – най-важната цел беше филмът да бъде показан! Всичко останало беше бонус, който съдбата благородно ми подхвърли. Или добри хора в Русия.

Смятам, че самото награждаване на филма е форма на протест от хората в журито. Може и да греша, не знам. Някой ден ще разбера. Живял съм по времето на тоталитарен режим и цензура и знам, че всеки наглед малък жест има огромно значение в условията на терор, несвобода и репресии.

Всяко разобличаване на рашисткия режим има смисъл. Трябва да бъдат провокирани постоянно, да им се залагат бомбички, за да бъдат принудени да грешат. Отзвукът сред приятелите ми руснаци и украинци е недвусмислен. От няколко дни получавам поздравления от хора, които уважавам.

Фактът, че “мурзилките" в България и троловете бяха активирани на пожар, също говори, че акцията ми е имала смисъл. Е, ако бях отишъл на Червения площад с украинското знаме, пеейки “Червоная Калина", щеше да има по-голям ефект. Но, съжалявам, аз не искам да съм герой. Не съм роден нито в Русия, нито в Украйна, че да се жертвам до такава степен за свободата им. Ще ме извинявате, за което.

Гръмнаха много лимонки. Разбрах в детайли как функционира рашистката пропаганда у нас и кой какъв е в йерархията. Втрещен съм, че България е завладяна от рашизма. Започвайки от президента, минавайки през нацистка проруска партия в парламента, чието влияние расте експоненциално, стигайки до медиите и процента от хора, подкрепящи един нечовешки режим.

Другото нещо, което разбрах със съжаление, беше силното ниво на нетолерантност в българското виртуално пространство. С огромно “задоволство" наблюдавах колко лесно манипулируемо е българското общество. Преди време познат журналист в София ми каза: “Погледни тези хора! Те са объркани, те не знаят какво се случва!". С голямо съжаление установих, че е прав.

А това е много, много опасно. Всеки популист, който предложи някакво утопично, но просто решение като например да позатворим малко медии, да поограничим свободата, да позабраним партиите, да подадем властта в ръцете само на един човек, уж директно избран от народа, може да вземе властта. 

Българските политически субекти и най-вече Москва и президентът, вкараха страната в хаос, в който всеки амбициозен комплексар може да вземе властта и да наложи московския фашизъм.

Не искам един ден да ми се налага да правя в София конспиративни акции като тази с Москва. За съжаление, този ден изглежда опасно близо.

Ожесточението, с което някои хора, с които уж сме на една страна на барикадата, ме нападаха, говори само за това колко истерично и неаналитично е станало българското общество. Войната ни радикализира – днес всичко е само черно или само бяло. А това подхранва единствено възхода на човеконенавистични режими.

В нито един миг не съм се съмнявал, че това, което правя, е единственото правилно нещо в момента.

Това, което казвате, вероятно ще предизвика нова вълна от възторг, но и от възмущение. Какво друго бихте искали да предизвикате?

- Целта на един артист е да провокира, да разбунва духовете, да изправя огледало срещу обществените реакции. Не да бъде харесван. Артистите не са за украшение на политическата класа или олигархията.

Възмущението не ме интересува, нито възторга. Надявам се да предизвиквам дискусии. С всичко, което правя. Ако това се случи, значи “φ1.618“ си е струвало да бъде създаден.