За какво са им всъщност?

Както повечето беди на този свят, и тази тръгна от крайните емоции: националистическият губернатор на Токио беше решил да закупи от частно лице три необитаеми скалисти островчета в Източнокитайско море. А това си е чиста провокация спрямо Китай, който също има претенции към островната група. Осъзнавайки какъв опасен потенциал крие подобна покупка, японското правителство направи изпреварващ ход и само закупи островите. Това пък доведе до мощни китайски протести и демонстрации, които траят вече близо седмица.

Китайската пропагандна машина се завъртя на бързи обороти. Пекин заплашва Япония със санкции, а говорителят на китайското външно министерство не се уморява да повтаря всеки ден, че островите Дяоюйдао, или както ги наричат на японски Сенкаку, принадлежали към Китай. Ако не се откажела от покупката на островите, Япония щяла да бъде изправена пред сериозни последствия. Китайски демонстранти открито зоват на война срещу Япония и искат унищожаването на целия японски народ.

Изкуствена слепота

Китай обаче се прави, че не забелязва какви са били истинските мотиви на Япония при купуването на три от островите Сенкаку. Японското ръководство всъщност предотврати намерението на губернатора на Токио да изгради военни укрепления на тях, което би било равнозначно на негласно обявяване на война. Купувайки островите, японското правителство де факто предотврати този сценарий на ужасите. Китайските медии обаче изобщо не отчитат този факт.

Пекин е категоричен: островите Дяоюйдао принадлежат на Китай

Китай подклажда конфликта съзнателно, макар много добре да знае, че Япония контролира островите от десетилетия насам. В случая Пекин разиграва националистическата карта, а тя е много удобна, тъй като отвлича вниманието на народа от вътрешнополитическите проблеми. И още нещо: откакто социализмът в Китай се превърна в "книжен тигър", официален Пекин се нуждае от някаква нова спойка за обединяването на гигантската страна. Намира я в лицето на крайния национализъм.

Националистическата пакост

Това е обаче опасно заиграване с огъня, защото искрата на национализма и без друго тлее почти постоянно в Източна Азия. Китай минава за агресивна регионална сила, която с голяма доза арогантност защитава своите претенции в Източно- и Южнокитайско море. Националистическото надцакване излага на риск и без това крехкия баланс на сигурността в региона и принуждава Япония да се подслони още повече под защитния чадър на САЩ.

Като отговорен актьор на световната политическа сцена Китай би трябвало да търси диалог с Япония. Но с агресивната си реторика Пекин сам стеснява своето поле за действия. Остава надеждата, че прагматиците в китайската външна политика ще надделеят. И че те няма да пожертват активните двустранни отношения заради няколко необитаеми островчета.

К. Цанев

Deutsche Welle