Международен обзор: Краят на една политическа епоха и началото на нова?

Избирането на Болсонаро е с гласовете и на леви и на десни

Издигането на бившия военен, Жаир Болсонаро, от член на Камарата на депутатите до Президент се дължи на много фактори. Въпреки своята реторика и някои откровени изцепки, като например неговото изказване, че една от неговите колежки е „твърде грозна за да бъде дори изнасилена“, идеите му за „разтрел на престъпници“ и заявяването, че бежанците са „отрепките на човечеството“, той успя да достигне далеч отвъд своето твърдо ядно от крайнодесни избиратели.

Болсонаро разби политическите си опоненти първо по места, побеждавайки както леви, така и десни кандидати, а след това и на националните президентски избори спечели неочаквано за мнозина над 55%. Тези 55% обаче представляват разлика от над 10 000 000 избиратели в сравнение с втория Фернандо Хадад. Това се дължи на няколко фактора. Първо Болсонаро яхна вълната на „моралността“, в момент в който в Бразилия на дневен ред са разрастването на протестантската общност, дебата за хомосексулаността, джендър политика и т.н. Второ в Бразилия икономиката на страната е в криза, като една от причините за това е неадекватната социална политика за подпомагане на бедните и черните бразилци, наложена от предходната администрация. Трето, в страната има огромна нужда от налагане на върховенството на закона, заради ширещата престъпност и корупция, дори на най-ниските нива, които превръщат някои от бразилските градове в едни от най-опасните в света.

Всичко това се случва на фона на исторически ниски нива на подкрепа за политиците като цяло, като основна вина за това имат именно мейнстрийм политиците, включително бившите президенти Лула и Дилма Русеф, които се замесиха в огромни скандали – Лула вече беше осъден за пране на пари и корупция на 12 години затвор, а Русеф беше отстранена с процедура на импийчмънт. Именно тези факти трябва да се отчитат преди да се правят прибързани заключения, че Болсонаро е новият Гьобелс и че неговите избиратели са фашисти. Болсонаро е избран с гласовете на целия народ, включително и с тези на хомосексуалните и жените, колкото и странно това да изглежда.

Провалът на Меркел и на технокрацията

Бразилия, въпреки че е една от най-големите демокрации, все пак е доста далеч от Европа и от България и е нормално да се запитаме какво толкова ни бърка. Но ако разгледаме ситуацията в Европа, ще видим, че нещата не са кой знае колко по-различни.

Провалът на ХДС на последните местни избори в Бавария и Хесен показаха наличието на сериозна криза, но не само за ХДС, а за всички мейнстрийм партии – техните гласоподаватели избраха алтернативни партии, като Зелените и Алтернатива за Германия(АзГ). Меркел е повече технократ, никога не е имала огромна харизма и в повечето случаи оставаше пасивна във взимане на важни решения, докато не стане ясно на къде духат ветровете. Решението да каже „Добре дошли!“ на бежанците(мигрантите) беше едно от малкото, които тя взе и отстояваше, и иронично, точно то може да помрачи нейното наследство в Европа. Фактите са, че държавната хазна винаги е била пълна по време на нейното управление,

Германия беше и остава една от най-добрите страни за живот с прекрасна здравна, пенсионна и социална система. На чисто техническо равнище, Германия се управлява добре. Но Меркел направи рязък завой наляво, който беше възможен заради добрия контрол над своята собствена партия, като по този начин си гарантира опция за коалиране както със Социалдемократическата партия, така и със зелените, при нужда, но не оцени достатъчно добре, че по този начин тя обезличава собствената си дясна партия, а реториката ѝ на „няма алтернатива“ по много от проблемите създаде именно Алтернатива за Германия. Алтернатива има, и тя по дефиниция винаги е по-добра, защото демокрация без избор не е демокрация. Политиката ѝ наистина „нямаше алтернатива“, защото тя беше подкрепена от почти всички медии и партии в страната, което даде възможност на АзГ да нарекат тази широка подкрепа сговор на корумпиран елит, който трябва да се разтури. Невъзможността или нежеланието на Меркел да води ясна и последователна политика по редица въпроси създаде сериозна криза в ЕС. В този смисъл Макрон е прав, като каза, че кризата с бежанците всъщност не е криза с бежанците, а криза с ЕС. Натискът на Меркел да провежда обща европейска политика за бежанците не просто завърши с неуспех, а подложи ЕС на невиждано разделение по оста изток-запад, което може да има дълготрайни негативни последици за всички.

Едва ли има спор, че Меркел през 2021 година(или по-рано) ще остави страната икономически по-добре отколкото я е намерила, но това съвсем не е достатъчно.

Краят на една политическа епоха и началото на нова

В Испания правителството на Рахой вдигна на крака испанската икономика след катастрофалното управление на Сапатеро, но Десницата в Испания продължи да губи гласове за крайните популисти от ляво и дясно Сиудаданос и Подемос.

В Италия вече има управляваща коалиция между Лега Норд и Движение Пет Звезди, също антисистемни партии в крайно ляво и дясно.

Традиционните партии и политици губят масово в Швеция Австрия, Унгария, Чехия, Франция, Полша, дори в САЩ(доколкото Тръмп не е „класически републиканец“) и т.н. Класическата политическа епоха с две партии, една лява и една дясна, като понякога има още една-две за балансьори е пред своя край.

През целия 20 век, в Европа имаше политически консенсус и стабилна и здрава връзка между политически партии и обикновени хора. Левите прогресивни партии като защитници на работниците, постигнаха неуспорими социални успехи. Десните пък представляваха по-скоро интересите на бизнес-ориентиранта средна класа.

Въпросите, по които леви и десни са се разделяли в миналото, днес са тотално заличени или подменени от други. Кризата ясно се усети след 2000 година, като между 2000 и 2018 в Европа и много части от света традиционните партии загубиха огромна избирателна маса, която се изсипа в отделни крайни партии или кандидати и в крайна сметка, доведе до тяхната изборна победа, а подкрепата за традиционни партии удря исторически дъна навсякъде. Но множество изследвания правени през годините от 60-те години на миналия век на общественото мнение показват, че хората масово не вярват на политическите партии и на политическите институции като цяло и тези тенденции с времето само се усилват. Класическите партии не успяха да се ориентират добре в епохата на постмодернизма.

Например левите вече не защитават работниците, а избраха да защитават мултикултурализма, различните и неработещите от средната класа. Други съвременни проблеми като миграцията, глобализацията, исляма, джендър политиките, съвременното семейство и т.н пък не се вписат лесно нито в лявата, нито в дясната рамка и нито Левите, нито Десните успяха да предложат концепция, която да обединява ценностно своя електорат.

Две неща произтичат от това – хората се отчуждават от политиката и нови движения и партии се появяват в този вакуум, които ги привличат. И тъй като както споменахме, отчуждението е тотално и нивата на доверие в политическите партии и институции е рекордно ниско, много от новите партии, които се появяват, успяват да спечелят бързо. Движение Пет Звезди в Италия е създадено през 2009 и през 2018 вече управлява. Партията на Макрон е създадена 2016 и 2017 вече спечели цялата власт във Франция. Но защо да гледаме толкова далече като в България имаме същите примери? НДСВ се създава и печели изборите веднага през 2001. Герб е създадена през 2006 и 2009 вече е на власт, с малки прекъсвания и до ден днешен.

В държави като ВБ, Франция, Испания, Италия и Германия, където е имало историческо разделение, резултат от индустриалната революция, между капиталисти и работници, довело до създаването на твърди ядра на двете основни партии, и което е било в основата на създаването на много компетентни правителства, вече е разрушено. Очевидно е, че икономиката и благосъстоянието отдавна не е единственото, което вълнува хората, което не е трудно да се разбере.

Провалът на либерализма

По много от актуалните въпроси и Левите и Десните заеха сходни въпроси, които явно се възприемат като заплаха за идентичността на хората. Без значение дали са основателни или не – тези страхове ясно се видяха в загубените дебати на мейнстрийм партиите за мултикултурализма, джендър политиките, мигрантите и т.н. Либералната политика в Европа се смяташе за норма. Но докато през 1960 либералната политика е била политика на алтернативата, то сега тя е вече статуквото. Невъзможно да бъдеш хем алтернатива, хем статукво, затова от Ляво и Дясно се насаждаше идеята, за която вече говорихме, че „няма алтернатива“. Всичко това вървеше много често заедно с арогантността – например лозунгът „не позволявай на дядо си да гласува“ в кампанията на Брекзит. Старите хора са тези, които са изградили системата на ВБ в която младите живеят, без да броим, че част от тях са се и били през ВСВ, за да бъде Великобритания свободна. Европа има лош опит с Втората Световна Война, като след нея фашисти и нацисти са разобличени, съдени и тикнати в затвора или направо убити. Но за съжаление нищо такова не се случи с комунизма, в резултат на което левите идеи се разпространяват навсякъде, от академичната среда до десните партии.

В началото политиците решиха, че проблемът с липсата на доверие ще се реши като се реши „дефицита на демокрация“ – вече се гласува за европейски парламент и се организират референдуми по различни въпроси. Резултатите не са обнадеждаващи, повечето референдуми, особено на Балканите, са провал поради липса на активност, а честите гласувания като цяло не изглежда да карат хората да бъдат политически активни.

На международната сцена либерализмът получи още по-звучен шамар – ролята на ООН в международната политика намалява за сметка на отделните силни държави. Поради спецификата си, международното право е „една голяма шега“, защото е въпрос на добра воля и няма сила, която може да накара една голяма и силна държава да го спазва, ако тя не желае. Автократите пък успяват все повече да консолидират властта си, като тенденцията навлезе и в Европа. Видя се и че принципната подкрепа на либералните политици за универсалните човешки ценности не води винаги до добри резултати. В Египет либералният ЕС и САЩ свали подкрепата си от светския диктатор, които беше сменен от ислямист по напълно демократичен начин. При последвалия преврат на друг светски диктатор, ЕС и САЩ до последно отказваха да подкрепят Сиси. Идентичен сценарии може би щеше да се случи и в Сирия. Това поставя на дневен ред въпроса какво да правим, когато демократичните механизми произведат недемократичен резултат и трябва ли този резултат да бъде подкрепен? На съвсем прагматично ниво пък се поставя и друг въпрос – какво печели ЕС от една такава принципна подкрепа? Става ли по-богат или по-силен? Това е част от политиката на ЕС за създаване на кръг от проспериращи приятелски страни по границите, но за съжаление тя също е неуспешна. По границите на ЕС вече няма проспериращи страни, а една част от тях вече не са и приятелски и са в други орбити на влияние.

Бъдещето е неясно

Системата вероятно не може да продължи да съществува във вида, в който се намира. С оглед на описаните примери по-горе с Бразилия и Германия, а и другите споменати страни, вариантите за бъдещето на съвременната демократична система са основно два, защото третия вариант тя да успее да се реформира цялостно, е много малко вероятен.

Първият вариант е цялостното загърбване на идеологическото разделение и разделение по линия „стар корумпиран елит“ и „алтернатива“. Това не е решение на проблема, защото тези новосъздадени партии не живят много дълго, което не е много странно, предвид техните малък управленски опит, ограничен ресурс и липса на програма. Тези партии основно са „против“ и когато в ръцете им има власт, много трудно могат да бъдат градивни. Въпреки това, когато техния кредит на доверие се изчепи, на тяхно място идва друг „некорумпиран“ харизматичен лидер и цикълът се повтаря. Традиционните партии пък ще продължат своето сближаване в левия политически спектър, и ще се опитат да изградят опозиция на така наречените популисти, но ще се обезличат и ще загубят още повече от електората си.

Вторият вариант е част от политическите лидери на стари или нови партии да успеят да консолидират властта около себе си и да се превърнат в автократи и да завладеят държавата отвътре. Има сигнали, че такива тенденции има например в Полша и Унгария, защо не и в България, а в страните извън ЕС явлението е масово.

Във външнополитически план новата епоха е анти-либерална и Европа трябва да се ориентира добре в нея. Това е епоха, в която няма приятели, а има интереси, а меката сила отстъпва позиции на твърдата. Страните от Европа и ЕС като цяло доброволно се отказаха да бъдат световен фактор. Германия, която в продължение на векове е пример за твърда сила, днес има 95 работещи танка, а авиацията ѝ е приземена. Въпреки това министърът на отбраната Урсула фон дер Лайен прецени, че е по-важно да се поръчат военни униформи за бременни жени, вместо военна техника, а Германия упорито отказва да изпълни бюджетните критерии на НАТО.

Русия, която има БВП с размерите на Италия е много по-важен световен фактор от Италия, може би дори и от целия ЕС, взет заедно. По-опасното е, че ако това продължава, Европа може да бъде засмукана в различни сфери на влияние, като руска или китайска или още по-лошо – различни държави да бъдат в различни сфери.

Класическите демокрации не показват да са по-устойчиви на това явление като със строежа например на Северен Поток 2, Германия се превръща в бастион на чужди, неевропейски интереси. В този смисъл, за да може ЕС да бъде световен фактор, той трябва да бъде по-интегриран, а това изглежда изобщо не стои на дневен ред, особено след като новосъздадените партии (с изключение на партията на Макрон) са против тази интеграция.

Трябва да се разбере, че Европа няма как да продължи да бъде „нормативна сила“, защото никой вече не се интересува от нейните норми и предписания. ЕС имаше известен авторитет, когато зад нея винаги стоеше САЩ, но САЩ на Тръмп показва враждебно отношение към ЕС. Липсата на твърда сила зад дипломацията е в основата на липсата на каквато и да е външна политика на ЕС в последните две години, които се характеризират с повече говорене отколкото действие.

За съжаление няма достатъчно сигнали, че тези тенденции ще се променят съществено в близките години, като съвременните политици от традиционните партии дори още живеят в отричане на ситуацията. Очевидно е, че говорим за цялостна трансформация на политическата система, но изглежда, че резултатът за страните от ЕС е, че тяхната политическа система ще стане още по-нестабилна и непостоянна от преди, което може да се окаже фатално в условията на новия световен ред, който също е по-опасен и непредсказуем. Но докато Германия или Франция например биха могли да бъдат по отделно фактори, България няма нито ресурс, нито възможности.

Затова България е по-важно от всякога да работи за установяването на общи политики в рамките на ЕС, в чието изготвяне ние да участваме, както и за повече интеграция в рамките на структурите на НАТО и ЕС, като единствени гаранти за защитата на нашия национален интерес. Не прегръдките между Борисов и Ердоган затвориха пътя на бежанците през България, а милиардите на ЕС.

Явор  Райчев