Нашата интелигенция. Имаме ли вече такава?

„Българската интелигенция?! Не се е още оформила и няма история. Условията, при които се създава, не са завидни. На всяка стъпка трябва да се бори с пречки. Ако един ден закрепне и стане действителна сила, тя ще разреши своите задачи и - не се съмнявам - ще извърши истински подвиг в духовния живот на тая страна.

Нейният ден още не е настанал. В здрача изпъква някоя черта; когато поискаме да доловим някаква строга определеност, всичко рухва в безформеност. Може би още дълго ще чакаме, докато из хаоса се роди това, което с право ще наречем българска интелигенция. Днес с това име означаваме тая безформеност и тоя хаос: материалът, който тепърва ще получи свой образ.

Най-голямата пречка за нейното съществуване и развитие, мисля, е слабата културност, да не кажем: несъмнена некултурност на нашето общество. Със своите твърде повърхностни образователни стремежи, с равнодушието си към всяка духовна проява нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо - пред него само благоговее...”

Наистина, дали нещо се е променило оттогава?  Да, през 30-те и 40-те години като че ли можем да говорим вече за българска интелигенция. Това е и времето на разцвета на българското изкуство и култура, на литературата, музиката, театъра, изящните изкуства. Процес на едно ускорено европеизиране на България, освободила се от варварското азиатско робство само преди половин век. По това много българи учат в Европа и се завръщат у нас, за да градят литературния, театралния, музикалния, художествения живот у нас.  Интересно как щяхме да се развием, ако не беше преврата от 1944 година със съветската окупация и т.н. „народен съд”, унищожил физически немалка част от българската интелигенция и сплашил и пречупил оцелялата  (и моите родители пострадаха от това!). В България, най- верният сателит на Кремъл (който не се нуждаеше от официално присъединяване, като 16-та република на СССР, въпреки напъните на правешкия диктатор), в сравнение с останалите страни от соцлагера, ситуацията беше малко по- различна. Докато в Полша, Унгария, Чехия и Румъния интелигенцията опонираше сериозно на властта и страдаше заради това, у нас – тя беше просто купена от нея. Поне по- голямата част от нея. Мълчеше и се радваше на разни едри и дребни/ според ранга си/ привилегии, за сметка на свободата си. С този хитър ход Живков и кликата му успяха да я подчинят и така у нас нямаше сериозни вълнения, чешки, унгарски, полски и румънски събития, нямаше и дисиденти. Онези, които считахме за такива, се оказаха просто агенти на ДС...

Наши писатели – големи и талантливи (като Емилиян Станев) или второстепенни (като Дончо Цончев) бяха дори в дворцовия кръг – „ловната дружинка” на Другаря. Други като:  Георги Караславов, Младен Исаев, Ст. Ц. Даскалов, Лозан Стрелков, Камен Калчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов,  Андрей Гуляшки, Лъчезар Станчев,  Георги Джагаров, Ламар, Димитър Методиев, Лиляна Стефанова – списъкът е наистина прекалено дълъг! – през целия си живот се радваха на високи или просто синекурни постове, тлъсти хонорари, награди и всякакви привилегии за верноподаничеството си. А книгите им днес събират праха в библиотечните хранилища (складове) и са вече напълно забравени. Очевидци разказват, че Караславов е ходел с куфар, за да си прибира огромните хонорари от многото издания и преиздания на книгите си. На редица автори издаваха „шедьоврите” в огромни тиражи и след като не се продадяха, се претопяваха, за да се издадат отново, за да позлатят тези „творци”.  Да, повечето от тях оставиха творчество, което вече тъне в забрава. И само колко гори изсякоха заради тях!

Създаде се една номенклатура в културата в цялата страна. Интересен случай сред тях бе поетът Любомир Левчев. Неговите стихове се издаваха с пари на българския данокъплатец от Чили до Токио. А той беше до такава степен „предан” на вожда и режима, че в един момент, когато Живков  се попритесни (истински или показно, не се знае?!/) от лакейството му, той извика силно, театрално: „Другарю Живков, не можете да ми забраните да ви обичам!”. Наистина, примерите са много...Във всяко от изкуствата имаше по един Левчев, който служеше на диктатора и беше „неговия човек”.

Разбира се, имаше и честни творци, но повечето от тях бяха маргинализирани от режима. Тук ще припомня за пренебрегваните  Димитър Талев, Змей Горянин,  Константин Константинов, Георги Мицков, Константин Павлов, Николай Кънчев, Светлозар Игов, Борис Христов и Атанас Далчев, за тормозените Яна Язова и Фани Попова- Мутафова, за прекрасния любимец на народа Радой Ралин от писателите, за Трифон Силяновски, Иван Спасов, Константин Илиев и Лазар Николов от композиторите, за Христо Писков, Николай Корабов, Христо Ганeв и Ирина Акташева от кинематографистите...За съжаление, имаше и немалко даровити творци, които се продадоха на режима. Получиха синекурни постове, звания, награди, станаха богати, известни, радваха се на разни привилегии.  Един типичен случай беше художникът Светлин Русев, несменяемият шеф на СБХ. Противоречива фигура, със заслуги към гилдията, но и с немалко прегрешения към нея.

В тази среда се появи и странното явление, „червената принцеса” Людмила Живкова, с нейните мегаломански претенции.

Но това е друга тема. Въпросът сега, че днес нямаме нито средна класа (тя постепенно изчезна, стопи се и станахме много бедни и много богати), нямаме и активна интелигенция, която да ни поведе. А се знае, че само интелигенцията може да ражда, да генерира идеи, да води и да променя обществото, да бъде опонент, коректив на властта. За съжаление, нашата власт разбра, че ще може да властва и безчинства само при мълчанието на интелигенцията. И недопускането й до властта.  И ако във Великото народно събрание имаше цяла група писатели, артисти, режисьори, сега в последните няколко, няма нито един културен деец. Затова пък за министър на българската култура  ни натрапиха – за цели два мандата! – един несъстоятелен човек, станал за присмех на обществото и медиите. Същият, след като направи доста поразии и стана за присмех на всички, сега е в Парламента и непрекъснато обикаля телевизиите, за да се хвали, поучава, самоизтъква. За, съжаление, неговият наследник и протеже Боил Банов или както стана популярен като „АлоБанов” се оказа от същата „висока класа”. Да, в парламента, отдавна нямаме нито един истински културен деец. Нямаме Закон за културата, Закон за българския език, нямаме нормално субсидиране на науката и културата. Имаме абсурдните, безпрецедентни „делегирани бюджети”, които съсипаха културните институти, доведоха ги до сериозна творческа, морална и финансова криза. Властта през последните години унищожи театри, филхармонии (дори водещите на Пловдив и Русе!), ансамбли, фестивали, музеи, библиотеки, културни издания.

Интелигенцията е отдавна  изолирана, нейната дума почти не се чува. Повечето медии канят за събеседници политици и социолози, а също и лица от кръга на пошлото шоу „Биг Брадър”, но не и писатели, поети, критици и преводачи, художници, режисьори, класически музиканти. Самите медии рязко принизиха критериите си, някои от тях като БТВ и особено Нова Тв забравиха, че са български, че освен чалгата, Холивуд, футбола, кеча, кухнята и сапунките у нас има и духовност, голямо изкуство, че нашата България е, все пак, със стара хилядолетна култура. Дала писменост и култура и на други народи.  Един голям руски учен-славист, професор Дмитрий Лихачов, дори я нарече „Империя на духа”...

А сега, когато България има най- голяма нужда от своята интелигенция, от своите водещи писатели, музиканти, артисти, художници – да кажат именно те Истината, при това на висок глас, да поведат хората, нашите творци просто мълчат. Дори най- известните и авторитетните. Оказа се, че един от тях, известният Антон Дончев, дори бил член на борда на голма строителна компания, която нашумя покрай катастрофата на автобуса край Своге, където загинаха много хора.  Наистина, имаме ли всъщност, интелигенция?!  И ако имаме, ще се появи ли на преден план тя? Ще ни поведе ли напред? Сега, когато имаме най- голяма нужда от нея...

Огнян Стамболиев,

ПЕН - България