Паметникът на Самуил–по софийски и по скопски

Най-пряко свързано с тази благородна идея, аз съм „за“ поставяне паметник на цар Самуил и на други български владетели в София, защото това ще символизира откъсване на българската столица от положението да прилича на главен град на държава която е в колониално (духовно) робство, имайки предвид обстановката с паметниците на нейната територия – по отношение на личностите, държавите и идеологиите, които представляват повечето от тях.

Геополитическата орбита в която се намираше България до рухването на Берлинската стена, създаде един едноизмерен модел на мислене и отношение спрямо съвременната, от преди почти четвърт век вече самостоятелна държава на югозапад, който е замразен със желаната представа за Македония от някъде до 1913 година и от представите за нея от романите на Димитър Талев. Без желание за разбиране на психосоциалните и етнонационални промени, обусловени както от извънбългарски и извънмакедонски фактори, така точно и от тази едноизмерност, появяваща се сега във форма на подигравателно и презрително поведение, доказващо, че отчуждаването не е само от едната, а от двете страни.

Разбира се, ако се строят паметници в София, не трябва да се потъва в грандомания, подобна на проекта „Скопие 2014“ в македонската столица и ако статуите са на наши владетели, не ни е нужно идолопоклоническо отношение към въпросните исторически личности, както и към естетическата стойност на скулптурите. Всеки новооткрит факт за определен владетел и по-обективна оценка за тази личност, извън патриотарско-националистическите излияния, както и всяко непредубедено мнение за художествено дело, та в този ред на мисли и за Самуил и за неговият монумент в София, са необходими и ценни в опитите за изграждане демократично общество.

Откриването на софийския паметник на цар Самуил мина като релативно маргинална новина в македонските медии, което въобще не учудва, тъй като от четири месеца насам, всичко друго освен политическата криза в Република Македония и изостряването на отношенията власт-опозиция, отива на втори план. Доколкото забелязах, новината беше предадена информационно, а някъде и с цитиране на по-смешни коментари от социалните мрежи във връзка с паметника, както и с детайли от полемиката между скулптора-автор на статуята Александър Хайтов и заместник-кмета на София по културата Тодор Чобанов - за фосфоресциращите очи на Самуил и за това дали да светят нощем.

С течение на годините цар Самуил изчезва от фокуса на обичайните теми, за които македонската публичност мисли, че са исторически спорове между Македония и България. Освен фактът, че средновековният владетел все пак олицетворява едно по-далечно минало, причината за това е и настъпването на поне формалната демокрация и по-масовата достъпност на интернет, чрез които все повече македонски граждани, не само такива с пробългарски чувства, се убеждават, че Самуил в действителност е бил - в средновековния смисъл на думата - български цар. Някои от убедилите се в този факт, смятат, че е било грешка на властта в току що създалата се македонска югорепублика позоваването на българската традиция при търсенето на средновековни корени на новата държава. Същата тенденция у някои (настоящи) опозиционни кръгове от югокомунистически произход, продължава и с по-новата история, с разсъждения, че и историческото ВМОРО (1893-1934) си е чисто българска традиция, в смисъл - немакедонска (което те подразбират под немакедонистка), та организацията трябвало да се смята като чужда агентура, като неприятелска и предателска.

Основната разлика между скопския и софийския паметник на цар Самуил, за мен е почти същата, която забелязах при сравненията на портретите и бюстовете на Гоце Делчев в македонски и в български институции. Както Гоце (на мен ми) е по-боен и по-войнствен в преобладаващата българска, а по-кабинетен, по-бюрократичен и/или по-филосовстващ в доминиращата македонска интерпретация, така цар Самуил в Скопие изглежда ми по-тъжен, а в София - по-строг и намиращ се в по-борческа фаза. Паметникът в Скопие изобразява седящия на трона цар Самуил, изработен от бял мрамор, заедно с постамента. Асоциирам го със Самуил в дните, след като е разбрал за съдбата на своите ослепели войници, пленени при битката на Беласица. Самуил в София е доста по-различен, като да е от период преди въпросната битка, целият е излят в бронз и засега го познавам само от снимки в медиите.

Паметникът на цар Самуил разположен до базиликата „Света София“ в сегашната българска столица, от една страна, е опит за възпоменание и честване на средновековния български владетел, пръв от династията на Комитопулите; но, редом с това той е и нещо повече - заедно с контекстите, родили идеята за осъществяване на проекта, с дебатите около него, с политическия климат в съвременна България, с отношенията й (особено с някои) съседни страни, с начина, по който в скулптурата е представен синът на Рипсимия и Никола (комит на област Средец), с “разговора” на въпросния монумент с най-близката и по-широка не само архитектурна околна среда – той е и паметник, свидетелство пред бъдещите времена и поколения, за това какви сме (били) ние днес, в 2015 година и във второто десетилетие на 21 век.

за Фрогнюз - Виктор Канзуров, Македония