Първи фестивал, посветен на бийт идола Джак Керуак и романа му „По пътя”

Така в университета започна първото издание на фестивала, посветен на Джак Керуак. "По пътя" е една от най-популярните книги в историята на американската литература. Тя е за пътешествието на автора и негов приятел, които обикалят Америка на стоп. Маршрутът им преминава и през град Денвър. Затова сега местната управа отдава почит на Керуак с екскурзия по стъпките на героите. Джак Керуак е американски романист, писател, поет, художник и представител на бийт поколението. Радвал се на популярност, но имал малък успех пред критиката приживе, Керуак сега се смята за един от най-важните американски автори. Спонтанният му и открит стил вдъхновява и други писатели като Том Робинс, Ричард Бротиган, Хънтър Томпсън, Кен Киси и Боб Дилън. Романът „По пътя” е култов за бийт поколението. Джак Керуак е роден в градчето Лоувил, Масачузетс на 12 март 1922 г. Неговите родители, Лио и Габриел Керуак, са от френско-канадски произход и поради това рожденото му име е Жан-Луис Керуак. Майчиният му език е местен френски диалект. Джек научава английски едва когато тръгва на училище на 6-годишна възраст. Джак е футболна звезда в гимназията на Лоувил и спортните му способности му позволяват да влезе в колежа Колумбия в Ню Йорк през 1940 г., ползвайки стипендия на играч във футболния отбор. С него се преселват и родителите му, установявайки се в Куинс. В колежа нещата не вървят добре. Първо си чупи крака и след оздравяването си се сбива с треньора си Лу Литъл, който не го допуска да играе. Баща му остава безработен и потъва в алкохола. Джак напуска колежа, разочаровайки по този начин баща си, който преди това е разочаровал него. В годините на Втората световна война той се записва като моряк на търговски кораб. Пътува от Северния Атлантик до Гренландия и Англия. През времето, когато не е на плаване, се мотае в околностите на Ню Йорк със странна компания, която родителите му изобщо не одобряват “покварените” млади студенти от Колумбийския университет Алън Гинзбърг и Лусиен Кар, странният и брилянтен в същото време приятел от центъра Уилиям Бъроуз, веселият уличен каубой от Денвър Нийл Касиди. По това време Керуак вече пише първият си роман “The Town and the City”, в който се забелязва влиянието на Томас Уулф. Не след дълго Керуак предприема изумително пътешествие из Съединените щати заедно със своя приятел Нийл Касиди, като в същото време пише роман. Той се опитва да пише за пътуванията си, експериментирайки със свободни форми на писане, донякъде вдъхновени от непретенциозната и спонтанна проза, която открива в писмата на Нийл Касиди. Решава да пише за пътешествията си из страната точно както са станали, без да редактира каквото и да е, разкрасява или каквото и да е друго. Предава ръкописа си за печат във вид на едно голямо руло хартия през 1951 г., но той е отпечатан едва през 1957 г. “По пътя” е стилистичен пробив за Керуак, който той въвежда в писането и е наречен от него “спонтанна проза”.
Керуак прекарва 1950 година, пишейки един след друг непубликувани тогава повести, които държи в раницата си докато кръстосва страната надлъж и нашир. Той последва Алън Гинзбърг и Нийл Касиди в Бъркли и Сан Франциско, където става близък приятел с младия Зен поет Гари Санйдър. Там Керуак открива просветление чрез будизма и се опива да следва Снайдър в общуването му с природата. Неговата перфектна творба “Бродягите от Дхарма” описва щастливото пътуване към високите върхове на планините заедно със Снайдър в парка Йосемит през 1955 г. и включва пробните, понякога и комични стъпки, които Керуак и неговите приятели предприемат към духовната реализация. Неговият приятел - гладуващ писател - започва да се прославя като “бийт-поколението”, етикет, който Керуак е измислил години преди разговора си с приятеля си - романиста Джон Клилън Холмс. Гинзбърг и Снайдър започват да стават все по-известни сред ъндърграунд средите, особено след поетичните четения в Сан Франциско през 1955 г. Те и някои от техните приятели определят Керуак като най-талантливия сред тях, и съответно издателите започват да се интересуват от безнадеждния, нежелан от никого дотогава ръкопис, носен навсякъде в раницата на автора си. “По пътя” е публикуван през 1957 г. и когато книгата става популярна, Керуак просто не знае как да реагира. Той е огорчен от годините на отказ за публикуване, а от него се очаква да играе ролята на млада бийт-икона за пред публиката. Но той е вече стар и тъжен и вероятно много по-интелигентен. Литературните критици го обвиняват, че бийтън е негова мимолетна прищявка, отказват да вземат Керуак сериозно като автор и започват да осмиват работата му, наранявайки го неизлечимо по този начин. Неговата бърза известност е вероятно най-лошото нещо, което е можело да му се случи, защото е шокираща деградацията на морала и духовността му през следващите няколко години. Опитвайки се да живее с дивия образ, представен в “По пътя”, той си изгражда стабилен навик да пие, което замъглява естествената му жизненост и го състарява преждевременно. Будизмът му пропада или по-скоро Керуак го проваля. Той не може да се съпротивлява на алкохола и неговите приятели започват да го гледат като изпаднал в нужда и неустойчив характер. Керуак публикува много книги през тези години, но повечето от тях са написани по-рано, в началото на 50-те, когато не е могъл да им намери издател. Подобно на Кърт Кобейн, друга контра-културна знаменитост, която изглежда е наистина отчаяна (обратно на модното), Джак изразява своето нещастие напълно неприкрито в своето изкуство и не е вземан насериозно. През 1961 г. той се опитва да се пребори с алкохолните си навици и преоткрива своя талант за писане със самотно отстъпление сред природата и каньона Биксби, вследствие на което създава повестта “Big Sur”. Но вместо да бъде погълнат от безбрежната природа около него, той се завръща в Сан Франциско и пие до забрава. Разбит и самотен, Керуак напуска Калифорния, за да живее с майка си в Лонг Айлънд и не се отдалечава от нея до края на живота си. Той продължава да публикува и остава с буден ум и чувства (макар че вечно е пиян). Но неговите творби след “Big Sur” изобразяват изолирана душа, човешко същество, тъжно загубено в собствените си ужасни илюзии. Въпреки стереотипа на “битник”, Керуак е политически консервативен, особено когато е под влияние на майка си-католичка. Както битниците от 50-те дават посоката на хипитата от 60-те, на Джек Керуак му прави удоволствие да застава срещу всичко, към което хипитата се стремят. Например той подкрепя войната във Виетнам и става приятел с Уилиям Бъкли. Живеейки със своята майка в Нортпорт, Лонг Айлънд, Керуак развива цял куп изумителни навици. През повечето време стои вкъщи и подрежда безкрайна игра на “бейзбол” с колода от карти за игра. Изборът му за алкохол се свежда до кана с вид евтино сладко вино, токайско или “Thunderbird”, предпочитано обикновено от пияниците. Става все по-предан на католицизма, но неговата необикновена смесица от будизъм и католицизъм трудно би срещнала одобрението на папата. Дори и навършил четиридесет години, Керуак не успява да изгради дълга връзка с жена, въпреки че често се влюбва. Той се жени два пъти - за Еди Паркър и Джоан Хевърти, но и двата му брака свършват след месеци. В средата на 60-те той се жени още веднъж, по материалистични причини, този път за Стела Сампас, която той познава още от дете от неговия роден град Лоувил, надявайки се да помага вкъщи, когато майка му остарее. Керуак се мести обратно в Лоувил със Стела и майка си, а след това отново се премества с тях в Сейнт Питсбърг, Флорида. Здравето му е разрушено от алкохола и той умира в къщата си на 21 октомври 1969 г. на 47-годишна възраст. „ФН”