Висящата искрица надежда

Никола и Райна току що се били оженили, той току що се бил върнал от следването си във Франция с диплома за инженер, тя току що била завършила девическата гимназия, единствена и галена дъщеря, обичана, отглеждана като любимка сред петимата си братя търговци, фабриканти, банкери и бохеми. Избрали си апартамент в центъра на София и го купили, започнали да го обзавеждат. Един ден Никола се прибрал след работа, а Райна нетърпеливо го посрещнала на вратата, ела да видиш какъв красив кристален полилей съм купила, тя не можела да сдържа радостта си, а Никола гледал в недоумение ту нея, ту полилея, та той сигурно струвал неимоверно много пари, каквито те нямали, тогава как така го е купила? питал той с поглед. Взех го на безценица от едни евреи, те разпродават имуществото си, защото се изселват, нали е изумително красив? Защо не отговаряш? Не ти ли харесва? Защо така мълчиш? Никола само пребледнял и съвсем тихо казал: иди го върни. Мълчание. Пауза. Стъписване. И след малко пред смаяната Райна повторил със задушен от болка глас – не можем да се възползваме от нещастието на хората, иди, бързай, върни кристалния полилей!

Тази история с моите баба и дядо, когато били младоженци, винаги ме е вълнувала. Защото проявите на солидарност винаги вълнуват. Защото много добре зная, че отдавна никой не би върнал кристалния полилей. Или поне хората, които биха го направили, са съвсем малко.

Точно тази лична, човешка, братска солидарност, от сърце на сърце, от човек на човек, спаси  близо петдесет хиляди души от концентрационните лагери.

И какво ли се случи с  точно тази човешка солидарност близо 40 години по късно, та нашите сънародници грабеха покъщнината на побегналите и унижени  турци и я разпродаваха на безценица.

Солидарност. От тази думичка в Полша тръгна събарянето на комунизма. Съсипването на солидарността между хората е едно от скритите, коварни и дългосрочни престъпления на тоталитарния режим. Защото неговите последици са в бясна сила днес, защото именно солидарността в нещастието на другия е най-големият дефицит днес.

Протестите започнаха с палене на сметките за тока и завършиха със запалвания на самите хора. Протестите бяха предвождани от слепи водачи, като в онази мрачна Брьогелова картина, от улица на улица, от площад на площад, въртяха се в омагьосан и безсмислен кръг и полека оредяваха и се стопяваха, докато накрая останаха само войводи без четници и започнаха да се карат и пазарят за депутатски места, и тогава и малката искрица надежда, която се беше появила, отново угасна в горчилка и разочарование.

И точно тогава, в най-голямото социално униние и безнадеждност, във фейсбук избухна висящото кафе.

То заля България така, като че ли се отприщи някакъв бент. Нещо насъбрано, нагнетено, исконно  потърси своята форма. Да, звучи наивно, звучи лековато, скепсисът е преизобилен, но все пак. Все пак  дори тази съвсем повърхностна форма на солидарност се оказа, че дълбоко ни е липсвала. Оказа се, че тя е била дълбоко и истински жадувана. Оказа се, че именно солидарността е висяла в душите на хората, чакала е да намери своя излаз, да извика за себе си, че не е мъртва. Висящото кафе се случи внезапно, за няколко дни. В него откривам искрица надежда, не казвам надежда. Казвам искрица. И ми се иска да я опазим, да я разгаряме, да я насърчаваме. Защото законът в човека е такъв, че той не може да бъде същински радостен, ако не дава от себе си на другите.  Човекът не може да бъде действително щастлив, ако е задоволен и самодоволен.

До 1944 година солидарността в България и благотворителността са било много силно изразени, под най-различни форми – купуване на въглища за бедните, построяване на болници, работа в тях на доброволни начала, поддържане на домове за сираци, за възрастни хора, летовища за бедни деца…благотворителност, неорганизирана от институции и медии, а от човек на човек, от брат на брат, човешка солидарност, а не институционална, църквата е заемала в тази дейност водещо място. Защото метафората за двете ризи е един от фундаментите на християнската идея и църквата. Ако тази метафора се извади от Евангелието, все едно ампутираме отношението си към другия, все едно другият вече не ни е брат и ближен, а чужд и далечен, безразличен и ненужен, враг. Радой Ралин го беше казал прекрасно –

Лесно е било едно време -
имаш две ризи, даваш едната на ближния.
А сега, то нашето е драма –
ризи колкото щеш, а ближен няма.

Всъщност точно това се случи при комунизма. Солидарността между хората се зазида, защото в тоталитарната държава няма бедни, болни, нещастни, окаяни. Напротив, всички са засмени на фона на блесналите жита. Това е презумпция, аксиома. Всички форми на благотворителност и солидарност между хората бяха изтръгнати от душите им и институционализирани. Бяха заменени със следене, доносничество, злоба, завист.

Висящото кафе съдържа в себе злак, семе, зачатък, зародиш на нещо много човешко, естествено и братско. Вижте тази снимка и този прекрасен коментар на една продавачка.

Сутринта влезе възрастна жена, която няколко минути преди това разглеждаше витрината и ме попита- извинете, имате ли висящ хляб…? Ние с дядото нямаме много пари и не можем да си купуваме много неща за ядене…- аз й дадох хляб и парче овче сирене, което вие, моите клиенти, бяхте платили предния ден :) . Тя много се зарадва и ме попита- може ли и друг път да мина?
За мен инициативата се осмисли… А за вас? :) ”

Появиха се много коментари дали идеята за висящото кафе ще проработи.  Много от тях са скептични и иронични, което е закономерно след толкова години насилствено разрушаване на чувството за братство, за ближен, за солидарност, на чувството за общност. Но енергията, с която тази идея се възприе, показва, че все пак то не е било смазано и убито докрай.

Както този късен сняг наваля и попари разцъфналите дръвчета, така може и крехкият зачатък да бъде убит. Но нека, нека насърчаваме надеждата! Дори когато е само искрица.

Теодора Димова,
www.kultura.bg