151 г. от трагичната смърт на братя Миладинови

През 2011 година пък се навършиха 150 години от издаването на Миладиновия сборник "Български народни песни", който в Скопие представят за "македонски" и го издават под нищо ненезначещото заглавие "Зборник".
----------------------------------------------------- 

За братята Димитър и Константин Миладинови има огромен брой научна и научнопопулярна литература. Публикувани са по-голямата част от публицистиката, стиховете и документите, излезли изпод техните ръце, но въпреки това все още не са се изчерпали възможностите да се открият и нови материали, свързани с техния живот и дело. На читателите, които искат да научат нещо повече за Миладиновци, бих искал само да припомня изследванията и книгите на акад. Иван Шишманов, акад. Михаил Арнаудов, проф. Боян Пенев, акад. Петър Динеков, акад. Емил Георгиев, Кузман Шапкарев, Никола Табаков, Георги Баласчев, Иван Хаджов, Никола и Веселин Трайкови, българския патриарх Кирил и др.  
Ние, българите, сме свикнали с имената и с делото на братя Миладинови още от най-ранните си детски години. Едва ли има българче, което да не е сричало имената им, редом с имената на Отец Паисий, на Левски, на Раковски, на Кочо, на Опълченците на Шипка, разгръщайки Иван-Вазовата „Епопея на забравените”. Преди 150 години излиза техният легендарен сборник „Български народни песни”, с който те отстояват българската идентичност в Македония пред света и в борбата на българския народ за отхвърляне на още по-тежкото духовно робство на фанариотите. Едва ли тогава на братята от Струга им е минавало през ума, че след по-малко от един век ще се пръкне във Вардарско сръбско-коминтерновско недоносче, което дори и днес няма своята идентичност и което даже международните организации с присмех назовават БЮРМ (Бивша югославска република Македония). Скопските фалшификатори-простаци ще се опитат да си присвоят българските възрожденци братя Миладинови, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Райко Жинзифов, Йордан Хаджиконстантинов - Джинот и кой ли не още, наричайки ги с белградската си терминология „македонски преродбеници”. Първият ми допир с фалшификаторите беше в далечната пролет на 1967 г., когато като ученик в Троянската гимназия заедно с мои съученици пътувахме до Македония. Пътеводители за Македония ни бяха Иван Вазов и Димитър Талев. Току-що излезлите Талева четирилогия за Глаушевия род и трилогията за цар Самуил в родния ми Троянски край минаваха от ръка на ръка. Симеон Радев в „Ранните си спомени” разказва как по същия начин и в Охрид преди повече от век е четено Вазовото „Под игото“, достигнало като отделни коли от „Сборник за народни умотворения”. За пръв път тогава през 1967 г. с трепет стъпихме по калдъръмените улички на българския Йерусалим - Охрид, и ние, възпитаните в атеизъм деца, на пръсти влизахме от черква в черква. Българският дух лъхаше все още от всяко кътче на вековния град. Диваците македонисти все още не бяха успели, въпреки терора, да отродят охридчани от българския им корен. Македонските деца все още знаеха за българското минало на семейства си. Никога другаде не са ни посрещали с толкова сърдечност и гостоприемство, както тогава. Направо ни разграбиха от автобуса нашите връстници в Скопие, Охрид и Струмица. Тогава чувството ни, че сме българи, беше споделено и от нашите домакини връстници. Този спомен винаги се връща в съзнанието ми, а се оказа, че това се е случвало много пъти. Елин Пелин разказва за подобен случай във Велес, когато българските войници са разквартирувани из българските семейства в надвисналия над вечната река град след освобождаването му още в началото на Първата световна война, а охридчани укриват българските войници през есента на 1944 г. и откупуват живота им с килограми злато и с кръста на църквата на Свети Климента. Емоциите и споменът от тази ученическа екскурзия, която предопредели моите занимания с българската история пред следващия половин век, са свързани и с града на великите братя Миладинови. Не можеше да отидем до Охрид и до „Свети Наум”, а да не видим Струга. Тя ни посрещна с пороен пролетен дъжд. Подслонихме се под навеса на една сграда, близо до брега на Черни Дрин. Над главите ни проплака бебе. Оказа се, че сме се подслонили под стрехата на родилния дом. Днес това бебе сигурно е вече на 44 години. Интересно как ли се е развил дотук неговият живот, но мракът на македонизма вече беше плъзнал навсякъде, та не е трудно да си представим.

Гр. Струга

Родният дом на братя Миладинови

Улицата с родния дом на братя Миладинови

Дотогава не бяхме виждали великата книга на Братята от Струга. Сред като престана пороят, нашата учителка ни поведе към наблизо намиращия се музей. Уредникът, щом разбра, че сме българчета, трябваше дълго да бъде увещаван да ни допусне в музейчето. И все пак влязохме. Учителката ни по история и по патриотизъм Мария Иконописова ни предупреди само да мълчим и да слушаме, без да коментираме. Къде ли не ни развежда македонският служител, само не и там където беше витрината с книгата, за която бяхме дошли. След дълго настояване ни заведоха накрая и до витрината на Миладиновци. От читанките бяхме виждали как изглежда жадуваната от нас - българските деца, великата книга, която винаги е стояла редом с Найден-Геровия „Речник на българския език”, Вазовото „Под игото“ и Захари-Стояновите „Записки по българските въстания”. Много добре знаехме до какво ни предстои да се докоснем и какво щяхме да видим. Но каква беше изненадата ни, когато застанахме пред тази книга, която за нас, българите, е като Библията. Тя е една от нашите свещени книги. Там, където трябваше да прочетем „Български”, беше поставено едно картонче, върху което македонският манипулатор и фалшификатор беше написал „Македонски народни песни”. Бяхме слушали вече в Охрид, когато се качихме до Самуиловата крепост, обясненията за „македонския” цар Самуил. Сега ни предстоеше да чуем безбожното омърсяване на нашите бележити възрожденци. Наистина не бяхме подготвени за тези уроци по антибългаризъм, които ни изнесоха отродените бивши наши сънародници, но те предопределиха завинаги нашите интереси. Тогава все още не познавахме думите на големия българин Кръстю Мисирков: „Загубата на Македония за българския народ е много чувствителна и е невъзможно българите да се примирят с нея”, които той изрича през 1913 г.

Беше в началото на 80-те години на миналия век. Знаех, че югославските дипломати, преди да ги назначат където и да било, ги подготвяха, или по-точно насъскваха срещу България и всичко българско с един интелектуално-исторически парцал, творение на Драган Ташковски. Той носеше гръмкото заглавие „Раждането на македонската нация”. Това произведение на човешкото падение го пазя в моята библиотека, редом останалия скопски бълвоч. То ми помага да не забравям, че както казва една наша поетеса, макар и по друг повод и за съвсем друга географска ширина, че „диваци живеят на Запад”. И друг път съм го казвал, и днес ще го повторя, марксистко-ленинския постулат, че количествените натрупвания в Македония не доведоха да качествени промени. Огромната скопска продукция само направи за смях нискочелите околовардарски изобретатели и мислители. Но да се върна на 80-те години. По това време познавах секретарките на югославския посланик в София, а и лекторката по сърбо-хърватски език в Софийския университет. Тогава те ме убеждаваха, че не ни трябват тези „изостанали македонски паланки” Охрид и Струга. Но най-впечатляващото беше, когато една от секретарките ми обясни, че братя Миладинови са се самоопределили като „македонци” след 1944 г. Като чух тая глупост, веднага я запитах кой има връзка със задгробния свят, та се е свързал с тях, тъй като те умират през 1862 г. в Цариградската тъмница? Леко пийналата сръбкиня веднага ме сряза, че само съм се заяждал, като всички българи, тъй като сме били дребнави. Та, не можах да разбера от нея механизма на самоопределението на мъртвите, а за живите щях да науча по-късно, когато се сблъсках с архивите. Можах да разговарям и с много други потърпевши от самоопределението на народите след Октомврийската революция при прилагането на марксистко-ленинските принципи за разрешаването на националния въпрос и ми стана пределно ясно какъв е бил механизмът на отродяването на българите.
Ако разгледате огромната скопска продукция ще се хванете за главата не само от впечатляващото количество, но и от големите лъжи и фалшификации, в които са затънали. Излизането от тази каша може да стане само ако се проговори истината, но там, около Вардара, тя не се уважава, а тъкмо обратното. Всеки защитник на истината там рискува само да си навлече неприятности. А в БЮР Македония дори има създадено Министерство на изселниците, което се занимава и с „външните македонци”. Как не им е хрумнало досега да създадат и Министерство на лъжата, но може и да няма нужда, защото там навсякъде лъжата е на мода. Лъжат платените държавни чиновници, лъжат членовете на Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ), лъжат псевдоучените от институти и университети, лъжат журналисти, лъжат всички и навсякъде. Как възпитавате децата си от малки, когато им казвате да не лъжат и да крадат, когато живеете в държавата на лъжците и клептоманите?! Освен това сте и християни. Ами ако сте християни, би трябвало да знаете, че и в Библията сред Божиите заповеди на челно място са и тези - „не лъжи и не кради”. А в Скопско лъжат не само собствените си съграждани, но лъжат и извън границите на македонския лилипут - БЮРМ, лъжат и крадат с пълни шепи от българската история без какъвто и да било срам и свян.    
Но и в тази среда, в гнездото и люпилнята на фалшификаторите, преди десетина години един смелчага издаде фототипно сборника с българските народни песни на братя Миладинови. Воят беше неистов, въпреки опита на издателя им да се оправдава предварително в предговора към книгата. Негово дело се оказаха и статиите за великите българи в Македонската енциклопедия. Събирал и носел, както се казва, вода от девет кладенци само и само да не каже, че Миладиновци са българи, но се е оплел като пиле в кълчища в собствените си полуистини.
Няма да се впускам в подробности да Ви разказвам биографиите на братята Миладинови. Това са го направили много преди мене и то по-добре тези, които Ви посочих по-горе. Тук ще прочетете прекрасната статия за великите стружани от Георги Константинов, каквато днес трудно се среща. Няма кой да се сети днес да преиздаде неговите книги за Македония. Можете да прочетете и оригиналния предговор към сборника, който не беше отпечатан дори и в нашата мила татковина при последното българско издание, предназначено преди всичко за учениците. По какви причини, трудно ми е да си отговоря, но и издателите едва ли биха могли да отговорят. Изпуснал съм от предговора само подробностите, където се обясняват правописните и граматическите особености на записаните песни. По-долу ще прочетете и посвещението от издателя (К. Миладинов) към големия приятел на българите, бележития хърватски духовник епископ Йосип Юрай Щросмайер, който със свои средства подпомогнал издаването на Сборника в Загреб през 1861 г.

Епископ Й.Ю.Щросмайер

Прочетете и писмото на Константин Миладинов до Георги С. Раковски, до когото той изпраща след излизането на Сборника през юли 1861 г. исканите 14 екземпляра. Предлагам да си припомните и незабравимата поема на партиарха на българската литература Иван Вазов за Миладиновци, която също включвам по-долу.
От приложените документи от 1908 и 1912 г. се вижда и идеята да се създаде музей от родната къща на великите братя в Струга. Това е преписката между Архиерейското наместничество на Охридско-Преспанската епархия в Струга и Стружкото околийско учителско дружество с Климент Миладинов, син на Наум Миладинов и племенник на бележитите възрожденци, във връзка с подаряването на родната им къща на Стружката община и възстановяването и превръщането й в музей или читалище.
Родната къща на братя Миладинови се намирала в Горната махала, на Миладиновата улица, която се пресичала от шосето за Елбасан. От къщата са запазени няколко снимки и рисунки и кратки сведения, които се съдържат в спомени и писма. От тях се вижда как бедният изглед на къщата контрастирал със съседните богаташки къщи. Тя е неизмазана, изградена от камък и кални тухли, със схлупен керемиден покрив, с малка дървена портичка, извеждаща на тясната калдъръмена уличка. Къщата била двуетажна. Първия етаж, баща им - грънчарят Христо Миладинов, използвал за грънчарска работилница. Той продължавал занаята на дедите си и живеел с надеждата, че и синовете му ще станат грънчари. Неговите глинени съдове намирали добър пазар в Охрид, Битоля, Корча, Шкодра. С припечеленото той изхранвал огромната си челяд. На втория етаж живеело семейството. Както пише Царевна Миладинова, от чардаците на тяхната къща човек можел да се полюбува „на очарователната гледка, която откриваха бистрите като сълза води на Дрима”.

Фасадата на родния дом на братя Миладинови откъм двора

В този дом често звучал гласът на майката, която била известна изпълнителка на български народни песни. През пролетта на 1845 г. големият руски учен-славист професор Виктор Григорович посетил Димитър Миладинов в дома му в Струга. Димитър Миладинов пише по този повод: „Като стигнахме и двамата вечерта в татковината ми Струга, поръча на старата ми майка да пее болгарска песма, която и записа.” Тяхната скромна къща била посетена по-късно и от руския дипломатически агент в Битоля и Солун - М. Хитрово.
През 1904 г. един от големите български журналисти Петър Даскалов със специалното разрешение на турския султан Абдул Хамид посетил Македония, за да се запознае с прилагането на Мюрцщегските реформи и да види на място следите от турските жестокости през Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. Като специален кореспондент на вестник „Вечерна поща” той изпраща впечатленията си от изстрадалата земя под формата на писма-репортажи. На 6 май 1904 г. П. Н. Даскалов посетил дома на бележитите възрожденци в Струга и запечатал в репортажа си картината на тази българска светиня. Ще цитирам дословно описанието на видния публицист, тъй като то е пряко свързано с посочените по-горе документи. Даскалов пише: „Когато се разхождах из града, аз си спомних, че се намервам в родното място на братя Миладинови, и поисках да видя къщата, в която тези знаменити българи са се родили и прекарали детинството си. Минахме през една улица и дойдохме до една стара къща, овехтяла, със затворени врата и необитаема от никого. Аз блъснах само вратата и тя се отвори. С години тия врата не са били от никого отваряни и никой не е надниквал в тоя дом, от който лъхна в лицето ми една студена хладнина. Аз влязох в едно малко дворче, кално от дъжда, който наскоро бе валял, и вперих погледите си в къщата, стаите на която се виждаха, защото нямаше останали никакви врати. Малката стълбичка бе полусъборена и коридорът изпълнен с боклуци и прахове и почти невъзможно бе да се влезе вътре. Това приличаше на една кочина, защото не е имало никой, който да се погрижи за тоя дом години наред, забулен от забравата и невниманието на всичките.
- Тъй е останала тая къща и един ден ще падне самичка, ми каза един от учителите.
- О, не оставяйте да се събори и изчезне тая къща, посъветвах аз всички онези, които ме придружаваха. За вашата Струга тя е един паметник и погрижете се да я запазите и да я дадете в завещание на бъдещата „Автономна Македония!”
Когато излязох от тоя тесен и кален двор на къщата на братя Миладинови и затворих наново вратата, до която от дълги години не се докосвала човешка ръка, аз продължих обиколката си из Струга и запазих едно задоволствие за себе си в моето сърце, когато взех тържествено обещание от стружките учители, че те ще положат грижи да запазят тая къща от срутване.”
През януари 1887 г. били организирани тържества по случай 25-годишнината от мъченическата смърт на братята, а по случай 50-годишнината от нея на 11 януари 1912 г. били организирани в Струга чествания и поставена паметна плоча на външната страна на родния им дом, на който пишело: „В памет на народните труженици братя Д. и К. Миладинови, 50-годишнина от смъртта им. Гр. Струга - 11.І.1912 г. От гр. община.”
Три от писмата са до Климент Миладинов от архиерейския наместник в Струга протойерей Дионисий от 25 септември 1908 г. и от Стружкото околийско учителско дружество от 15 февруари и 15 април 1912 г. В тях се настоява племенникът на будителите „да подари къщата, гдето са се родили незабравимите бр. Миладинови”, която да се „обърне на музей или читалище”. В тези писма се дава изключително висока оценка на делото на двамата братя - доблестни синове, които са будили заспалото народно чувство, които са положили основата на националния ни напредък”. В писмото от 15 февруари 1912 г. се съобщава за отпразнуването на 50-годишния юбилей на братя Миладинови на 11 януари с.г. в Струга. Председателят и секретарят на Учителското дружество определят родния дом на братята като „светиня за Струга и българския народ”.
На 8 март 1912 г. Климент Миладинов изпраща писмо-декларация до Стружкото учителско дружество, с което подарява къщата на Миладиновци на Стружката община. Под влияние на писмото на дружеството от 15 февруари той пише: „То ми дава хубавия случай да видя, че съгражданите на великите мои чичовци са въодушевени от мисълта да дадат един реален израз на оная почит, която ние, българите, дължим за увековечаване паметта на двамата борци за българско самосъзнание.”
В последния документ, писмото на дружеството от 15 април 1912 г., с което се изказва благодарност за родолюбивия жест на Климент Миладинов, се отбелязва, че вече са направени постъпки пред общината за ремонтирането на къщата, „за да се запази за вечни времена като народна светиня”.
За съжаление събитията, които последват, довеждат до откъсването на Македония от България и заграбването й от Сърбия и Гърция. През 1925 г. на 26 юли (5 август, нов стил) домът на братя Миладинови изгаря до основи. Това не е случайно. Направен е поредният, но безуспешен опит да се заличи споменът за братя Миладинови, най-ревностните защитници на българщината в Македония.
С тези думи искаме да припомним на всички българи, където и да се намират те, че през месец юни 2011 г се навършват 150 години от отпечатването на безсмъртния сборник „БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ“ на великите български просветители от Струга, братя Миладиновци , които платиха с живота си за голямата си любов към своя български народ. (SiteBulgariZaedno)