20 април 1876 - геройство и срам

Из Записки по българските въстания, Захари Стоянов

Глава I. Въстанието в 1876 г. Панагюрище

Денят бе, както казах, 20 априлий.

Нищо необикновено. Часът по 6 на турски обядвахме; после захванахме да разискваме нещо по специалният си предмет, бае Иван си намираше работа да надникне в стаята ни; началникът на стражата, Ворчо войвода, си сучеше мустака по войводски около портата; писарите за преписвание прокламациите се надпреваряха кой повече екземпляри да свърши: денят беше един от най-прекрасните, дълбока тишина владееше из селото.

Часът към 8½ обаче, пак на турски, портите на бае Ивановата къща, т. е. вънкашните, се отвориха. Ворчо почака малко да види кой хлопа, но като се увери, че гостите му са хора познати, отвори им. Удивително! Когато всичките работници знаеха, че в тая къща, гдето се намират апостолите, двама души заедно не трябва да влизат деня, за да не се турят в подозрение хората и да не научат где живеят страшните хора, можете да си въобразите до каква степен бяхме зачудени ние, когато видяхме, че не един или двама души влязват в нашето неприкосновено жилище, но всичките почти панагюрски комисари, на брой около 10-12 души. В числото на тия последните се мяркаше млад 25-годишен момък, непознат нам, на когото от почернялото и опрашено лице и от покритото му с пот чело твърде лесно можаше да се види, че той ще иде от дълъг път и твърде много е бързал.¹ Комисарите вървяха с наведени глави; тия бяха умислени и от лицата им ясно можаше да се констатира, че работата не е чиста, има да се е случило нещо важно.

- Готови револверите! - извика Икономов и всинца, скочили на крака, посрещнахме комисарите още на вратата.

- Какво се е случило, господа? Какво е това от вас? Защо сте се събрали толкова? - питахме ние с един глас. - Да няма предателство?...

- Такова нещо няма... Но работата се е свършила вече... - отговориха комисарите след няколкоминутно мълчание.

- Не ме мъчете! Казвайте скоро - викаше Бенковски гръмогласно.

Комисарите се споглеждаха един други, като да бяха виновати в нещо. Тия мълчаха, лицата им вземаха различни виражения и бои; а това беше знак, че действително работата не е чиста. Ние помислихме, че се е случило предателство.²

- Три часа става вече, откак в Коприщица гърмят пушките!...

- Въстанието е дигнато - отговори Бобеков с развълнуван глас.

- Кой е видял това?... Казвайте, братя, ако сте истински българи! - викаха апостолите.

- Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв - отговориха няколко души от комисарите.

Едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни: всички в един глас извикахме: „Бунт! На оръжие!“ После Бенковски се хвърли върху П. Бобекова, който произнесе най-напред думата въстание, целуна го по устата и без да каже дума, което му бе невъзможно, обърна се да прегърне и своите другари, които така също се заливаха със сълзи... Трагическа беше минутата! Панагюрските комисари гледаха със страхопочитание на. сцената, никой не смееше да шавне; всички мълчаха! За говорение имаше много, но чувствата не позволяваха, тия тържествуваха и над благоразумието, и над куражът.

Аз не съм в състояние да предам всичкото величие на тая картина.

- Писмото на Каблешкова! Скоро писмото! - викахме ние в един глас и всеки си протягаше ръката да грабне това писмо.

То се попадна е ръката на Волова; но той не можа да го разпечати, защото ръцете му се разтрепераха. От неговите ръце го пое Икономов и захвана да го чете, но щом произнесе думата „Мили братия“ язикът му се преплете и нищо не можа да се разумее от онова, което той четеше.

Съдържанието на това писмо, което най-после Бенковски прочете с висок глас, гласеше следующето:

 

„Братия!

Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии... Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от екът на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братия, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище...³

Коприщица, 20 априлий 1876 г.

Т. Каблешков.“

Отдолу на писмото стоеше следующата забележка:

„Бях очевидец, когато са извърши сичко гореказано в писмото на Тодора. Тръгвам за Клисура, за да направя същото.

Н. Караджов.“

 

- Бунт! Въстание! Скоро, Бобеков, свикай стотиците, удряйте камбаните! Изгърмете няколко пушки да се обяви вече въстанието! На оружие! Какво чакате? Нашите братя се бият вече - ревеше Бенковски, колкото му стига силата, ревяхме всинца...

- Да почакаме малко!... Да разберем по-добре работата... Не му е още времето, нямаме нищо приготвено - опитаха се да възразят комисарите, т. е. панагюрските граждани.

Техният слаб, но справедлив глас не можа да подействува. Той остана глас, вопиещ в пустиня, между грозното изгърмявание на няколко пушки сред двора на бае Ивана, куршумите на които грозно цепеха въздуха. Любопитно бе и това, че първата пушка, ловджийско чифте, с което аз излязах най-напред да гръмна сред двора - не хвана и с двата масура. После мене излезе Волов, с пушка шаспо, която изпразни два пъти един подир други и която наруши вече тишината със своя рев в мирното до тоя час село.⁴

Комисарите не упорствуваха вече; жребието бе хвърлено; те излязоха набързо из къщата на бае Ивана, като казаха, че отиват да се приготвят и въоръжат. Излязоха тия не така смирено и боязливо, както дойдоха преди няколко минути. Виждаше се работата, че гърмежът на пушките и нашето горещо въодушевление беше ги насърчило. С тях заедно излезе и стражата, излязаха и секретарите Белопитов и Т. Георгев, които така също отидоха да се приготвят, да хвърлят омразните фесове и да турят на тяхното място народната гугла. В дома на бае Ивана останахме само ние, четирмата апостоли и перущенският представител - В. Соколски.

Впуснахме се и ние от своя страна да се приготовляваме, да се пременим в апостолска форма, но где да я намерим, когато никой нямаше още нищо наредено? По тая причина ние се лутахме из стаята, из цялата къща на бае Ивана да търсим едно-друго. Само Бенковски измежду ни имаше калпак, а ние всинца бяхме още с фесове; но да излезеш на улицата да дигаш бунт против турците, разбира се само по себе си, че късото пискюлче не щеше да произведе добро впечатление. Прочие, решихме да излезем гологлави, отколкото с червени фесове. За щастие, карловското знаме се намираше при нас, но без дръжка. Намерихме набързо едно неокастрено дърво, на което Икономов го превърза надве-натри, понеже нямаше и гвоздеи да го заковем.

Ние тичахме като вихрушка из стая в стая в бае Ивановата къща, викахме, дори и плачехме, че няма нищо готово, хвърляхме и блъскахме врати и долапи, като че къщата гореше на огън!

Не беше прилично така също за един бунтовник да излезе на улицата с кундури на краката. Но где да се намерят в нея минути меки приготвени цървули. Освен това кое сърце щеше да търпи да се привързват цървули, навои и ремъчки? Който свари да намери цървули из къщата на бае Ивана, в която, както казах, бяхме станали пълни стопани, навлече ги на краката си сухи-корави, а някои останаха да излязат по калцуни и чорапи.

И сабли се дрънкаха, и револвери се опасваха, и пушки се тракаха, а знамето стоеше вече подпряно на сундурмата.

Нашето приготовление не трая повече от десятина минути, откак заминаха комисарите.

Икономов държеше вече байряка посред двора и ние, с голи сабли в ръката, скоро се намерихме при него, като оставихме къщата на бае Ивана разхвърлена извътре, сякаш че беше претърпяла обир. Прокламациите, които се пишеха от няколко деня, хвърчеха из стаите и из двора като халваджийска книга. Когато говорят делата, когато гърмят пушките, то каква нужда от мъртвото, от сухото и безжизненото?

Всинца треперехме като лист. Бенковски беше се изменил в лицето; той ревеше в своите заповеди като същи лев; едър пот покриваше високото му чело, хвръкнал би той като орел из двора на бае Ивана, ако да имаше възможност за това; а благородната душа Волов проливаше сълзи и викаше: „Скоро братия! Отваряйте портите да излезем! Ние да станем най-напред жертва... „

Малко хора из Панагюрище знаеха още нашето приготовление. Двете пушки, с които провозгласихме въстанието, едва ли бяха достатъчни да събудят петстотингодишния роб. Но тия са малки работи; готови-неготовя панагюрци, ние трябваше да излезем на улицата с байряка в ръка, трябваше да изпълниме свята клетва и тържествени думи.

А где беше бае Иван, когото видяхме миналата вечер как горещо се отзовава за въстанието? Как ли трепереше в тая минута негово юнашко сърце, гладно за шумата? - може да попита някой от читателите по любопитство. Почакайте малко и ще да видите, отговаряме ние.

Бае Иван беше от ония хора, които се срещат твърде много из България и които са бунтовници само дотогава, докато не е замирисало на барут, дордето работата се върши на бяла книга. Ако той говореше преди няколко часа, че едното му око гледа все в шумата, той изпълняваше една обязаност, обща по него време за всекиго българина, като си мислеше, че една вечер ще постоим само в къщата му, а после ще да си отидем, както всеки гости. Той не сънуваше даже, че първата пушка на панагюрското въстание ще да припука от неговата къща.

Далеч от мене всяка мисъл да обвинявам бае Ивана в нерешителност. Както той, така и панагюрските граждани, които искаха да почакаме още малко, хора еснафлии, с тежки семейства и известен имот - не им беше така лесно да презрат всичко това и да грабнат пушката заедно с отчаяните и компрометирани апостоли, за които отдавна нямаше прибежище в България. Не така бе лесно за един довчерашен мирен гражданин да стане от един път бунтовник.

Тая обща характеристика, както са видели читателите и още има да видят по-нататък, не се отнася само за панагюрци. Но какво говоря аз за панагюрци? Възможно ли е да ги сравняваме тях с цинцарохарактерните котленци, с търновските аристократи, с хайдушкото Сливен и с коприщенските дипломати? В горните градове ние уважаваме само отделни личности, а в Панагюрище, както и в Батак, Перущица, Брацигово, Петрич, Клисура и пр. - цялото население, което въстана за своите човешки права като един човек.⁵ Разбира се, че това предпочитание ние отдаваме само за 1876 г., т. е. не казваме, че Котел и Търново не са в състояние да направят нещо по-велико.

Но да продължим своя оставен разказ. Ние бяхме вече готови криво-ляво да излезем навън из града. Когато Бенковски извика: „Отваряйте портите, до назад, за да излезем по-тържествено на улицата“ - в къщата на бае Ивана се зачу женски плач, който не приличаше да е вследствие на радост. Скоро застана напредя ни и бае Иван, не в твърде завидно положение. Виждаше се работата, че той искаше да ни говори нещо, но стечението на разни обстоятелства отдавна бяха завързали язика му.

- Къщата ми!... Къщата ми запалихте! Моля, поне за децата ми се смилете - бърбореше той.

Време ли беше да се вземат във внимание подобни невинни желания! Икономов, на когото хайдушката натура бе пламнала вече, тури ръка на револвера си, да промуши бае Ивана не на шега, и тоя последният беше принуден да отвори своите големи порти, през които свободно можеше да мине Хиршовата железница...