Одрин – непревземаемата крепост падна!

През 1912г. България започва дългоочакваната война за своето обединение. Идеалът на Царството е политическото единството на всички българи, останали извън България след Освобождението през 1878 година. Под бойни песни и общонароден ентусиазъм, родните войски се отправят на освободителна мисия срещу силите на Османската империя.

Още в самото начало на войната българите постигат впечатляващи победи. Царските войски се изправят срещу ядрото на турските сили и ги обръщат в бягство. Втора армия заема позиции около непревземаемото укрепление Одрин и го поставя под обсада, докато другите части продължават настъплението. След редица успешни сражения българските войски се озовават на 30 километра от вражеската столица – Цариград (някогашен Константинопол). Единственият бастион на турската власт остава Одрин, чийто контрол се осъществява от султанския гарнизон.

Овладяването на Одрин не е лесна задача. В навечерието на войната османците извършват модернизация на крепостта. Отбранителните съоражения са разположени на три позиции, които включват окопи, огневи позиции за артилерията, фортове и картечни гнезда. Отбраната ѝ  се ръководи от един от най-способните турски военачалници – Шукри паша, а на негово разположение е гарнизон от 70 000 войници, около 500 оръдия и около 40 картечници.

Превземането на крепостта е възложено на смелите бойци от Втора българска армия. До декември 1912г. градът остава блокиран от българските войски, но до военни действия не се стига. Междувременно армиите на цар Фердинанд не успяват да пробият отбраната край Чаталджа и превземането на Цариград става невъзможно.

В така създалата се ситуация Високата порта склонява да подпише примирие, като се съгласява блокадата на Одрин да остане. През януари 1913 година обаче в Османската империя е извършен младотурски преврат и новите власти в Цариград обявяват, че ще продължат военните действия. Българската армия от своя страна се активизира и на 3 февруари, в изключително тежки условия, започва битката за крепостта.

Поради липса на коне оръдията на царската армия са теглени от волски впрягове, които за кратко време изминават огромното разстояние до Одрин. Междувременно част от войниците стават жертви на студа. Въпреки това устремът на командваните от генерал Вазов сили не изчезва. Така в началото на март българите струпват близо 160 000 войници, 424 оръдия и 96 картечници около града, в помощ на които се присъдиняват близо 47 000 сръбски бойци.

Българската авиация в състав от 3 аеропланни и 2 балонни отделения също се включва във военните действия и подпомага сухопътните войски. Обсадата е разделена на четири сектора – Източен, Южен, Западен и Северозападен. Най-големият по дължина фронт се пада на Източния сектор, където са съсредоточени половината от силите на атакуващите, начело на които застава самият генерал Георги Вазов.

Планът за атаката е изготвен от генерал Михаил Савов – помощник на Главнокомандващия БА. Според него трябва да се създаде илюзия, че острието на българската офанзива е насочено срещу Южния сектор, докато основните сили се подготвят да нападнат фортовете Айджийолу и Айвазбаба. Щурмът на крепостта започва. Отбранителните сили в Одрин са подложени на 10-часов страховит и унищожителен артилерийски обстрел, след което 56 пехотен полк се хвърля в атака. Към него се присъединяват юнаците от  23 Шипченски, 10 Родопски, 32 Загорски, 29 Ямболски, 57 и 58 пехотни полкове.

До сутринта на 25-ти март предната позиция е превзета и оцелелите османци се оттеглят на главната. Турците успяват да отблъснат следващата връхлитаща вълна и българите са принудени да извършат прегрупиране. На Южния сектор родните войски успяват да се придвижат напред, а сърбите в западния и северозападен сектор са отблъснати и понасят тежки загуби. Основната задача обаче се пада на бойците в Източния сектор.

Край Одрин за пръв път в историята на света е използвана военната тактика „огневи вал“ – артилерията покрива настъплението на пехотата, която следва отблизо. В последствие подобни действия се прилагат по време на Първата световна война и влизат в много от учебниците по военно дело. Ударите на артилерията разкъсват бодливата тел, а онази част която остава е преодоляна по впечатляващ начин –войниците я покриват със собствените си шинели. Конната батарея на майор Друмев смело подпомага сражаващата се българска пехота. През нощта на 13 март Айджиолу е превзет от 10 Родопски полк, а рано сутринта на същия ден пада и Айвазбаба. Двата форта са овладени благодарение на непоколебимата воля на могъщата българска армия.

Турският офицер Хасан Джемал си спомня паметния ден: „Цялата окръжност на крепостта е в огън, укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват. Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятеля стреля с десет… с хиляди снаряди щукат в Одринската крепост. Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене разкопават земята и ръцете, краката и други части се отделят от телата. Глухи ридания се чуват в окопите… Докато Шукри паша не вдигне бели знамена огънят няма да спре.“

На сутринта на 26 март главната отбраняваща част е разбита и българите започват да нахлуват в града. Последната турска съпротива е сломена. Михо Георгиев –  войник от 29 пехотен ямболски полк издига българското знаме върху Селим джамия. Командващият гарнизона Шукри паша е пленен и от уважение предава сабята си на командващия генерал-лейтенант Никола Иванов. Втора българска армия дава близо 1316 убити, а ранените са около 6300. В плен попадат 33 500 турски войници, 413 оръдия, около 12 000 пушки и 50 картечници.

Превземането на Одрин практически слага край на Балканската война. В обсадата на непревземаемата крепост българите за пореден път показват своя невероятен кураж и невиждана смелост. В името на светлия идеал за обединение родната армия извършва подвиг, който завинаги остава диря в сърцата на целия народ. Нека не забравяме това върховно себеотрицание. Нека не забравяме героите от Одрин.

Екип "Българска история"