Зимната разходка на един малчуган от Стара София продължава

Много исках да карам кънки и мама ми обеща след 2-3 години да ми купи хубави шведски кънки и действително удържа на обещанието си. Но това стана едва през 1948 година и кънките не бяха шведски.

Хубавата музика повдигаше настроението и софиянци бяха весели и щастливи през тази 1941 година. Живееха мирно и спокойно и никакви мисли за революции не им мътеха главите. Нямаха никакво желание да унищожават някакви строеве, нито пък да изграждат нови. Тези които не бяха мързеливи и имаха желание да работят, печелеха добре, хапваха и пийваха “екологически” чисти храни и си гледаха кефа. Може да ви е чудно и да не ми вярвате, но неекологически въобще нямаше на пазара. Даже мисля тази дума “екология” още не беше измислена. Ама бях малък, та мога и да бъркам.

Сега-засега завиждах на децата, които живееха близо до Борисовата и имаха възможност да се спускат с шейните си от Астрономическата обсерватория, та чак до входа на градината при Перловската река. Снегът беше бял и блестеше от чистота, скърцаше под шушоните ми и очите ми се дразнеха от толкова белота. Дърветата, отрупани от прясно падналия сняг, бяха красиви в белите си одежди и само лекият ветрец от време на време разнасяше студен прах из въздуха, който понякога се набиваше в очите. В онези квартали, където имаше улици с голям наклон, децата бяха много щастливи. Улица “Мизия”, "Раковска" при "Дондуков", улица “Милин камък” или при семинарията бяха прекрасни места за пързаляне с шейни, обикновени или “кормилачки”. От "Московска" до "Дондуков", по улица "Бенковска", беше страхотна пързалка.

Малки групички деца от различни възрасти се биеха със снежни топки, други въргаляха големи снежни кълба за да направят “снежен човек”. Забиваха в лицето му морков за нос, две тъмни камъчета за очи, някаква пръчка за уста и, ако имаше метла, тя служеше за ръка.

Снегът беше спрял, небето се беше изяснило и по сините му поля не се виждаше нито едно пухкаво облаче. Слънцето се усмихваше на софиянци, даже и да не ги грееше особено, то им създаваше хубаво, весело и празнично настроение.

На връщане се разходихме пеша по "Цар Освободител", минахме покрай аперитив “Савоя” срещу Народното събрание, където много обичах да ме водят в неделните сутрини лятно време, където хапвахме кренвирши с горчица и пиехме бира или сайдер, седнали на масите, разположени на широкия тротоар. Пред нас дами и господа от софийския хайлайф, излезли на традиционната си неделна разходка, демонстрираха най-новите си модни тоалети. Облени от слънчевите лъчи, те изглеждаха още по-красиви и по-елегантни. Но сега беше зима и те бяха зад заскрежените стъкла на “Савоя”, кафе сладкарница “България” или си пиеха аперитива в бирхалето, замезвайки с телешки език в масло или мозък пане. А любителите на сладките неща от живота хапваха вкусни торти и пасти в сладкарница “Луксор”, която се намираше на ъгъла на "Цар Освободител" и улица “Бенковска”.

Започваше да се смрачава и хванала ме за ръка, мама ме поведе към скромния ни дом, където ме очакваше бумтящата пернишка печка “Партам” и дядо, който ми разказваше чудни приказки. Най-много обичах да ми разказва приказката за многострадалната Геновева и жестокия Колос.

Навън снегът пак беше подел своя танец и бавно се сипеше над затихналата стара София. По замръзналите стъкла зимата рисуваше вълшебни плетеници и красиви фигури, които ме караха да чувствам нашия скромен, но уютен дом, като кътче от двореца на “Снежната кралица”. Една от най-любимите ми приказки.

Крикор Асланян-край на втора част