Гимназията е научила „цвета на нацията” да брои (до 12)

Ана Кочева

  Училището било школа за живота – така ни учеха едно време. Сега всичко е различно: и училището, и учителите, и учениците, и учебниците, и министъра, че и баловете. Те пак са си венец на гимназиалното образование, но има семейства, които се увенчават предимно с финансов колапс, след като избутат абитиурентската година. А тя е дълга и тежка. Ако теглим чертата, включвайки тоалети, обувки, бижута, куверти, гримове (предварителни и в самия ден), прически (пак така), солариуми, масраф за близки и познати, сумата набъбва до една нелоша кола, например, или до разходите за две-тригодишно следване в чужбина. За такова нещо обаче „трябва и акъл”, както се казва в популярна напоследък реклама. Акъл трябва да се влее най-паче в главата на всеки родител, решил, че ще се подаде на всеобщата лудост в края на май. Вярно е, че пролетта опиянява, но едва ли е повод за оглупяване. Защото масово се създава (и едва ли е измамно) усещането, че на еуфорията са подвластни в много по-голяма степен възрастните, отколкото свидните им отрочета. Кучето скача според тоягата, е казал народът и е кодирал много мъдрост в тая поговорка. Зрелостниците ще си направят последния ученически купон във всеки случай. Току-виж им било и по-удобно, ако са облечени по-младежки, вместо с тежки брокати, атлази и прочие неприсъщи за възрастта им материи; ако носят нормални токчета, вместо 20-см кокили, които изритват от краката си на втория час и цяла нощ танцуват боси; ако под тоновете фон дьо тен и импресионистичните клепачи и устни се види свежо личице, чиято естествена хубост е само подчертана. Естетиката, обаче, отдавна липсва в живота ни, в която и сфера да я потърсим. Затова няма нищо чудно, че баловете са се превърнали в цигански сватби. Нищо лично! Сигурно има и далеч по-интересни цигански сватби, там поне от ритуалите е останало нещо автентично. В бала романтиката е отдавна бита карта. Висящи от луксозните возила абитиурентски тела не липсваха и тая година. Подпийнали още преди бала младежи с висящи от джобовете бутилки даваха знак, че няма да си спомнят много-много от тържеството и ще го възстановяват предимно по разкази на очевидци. Чалгата кънтеше пронизително от всеки апартамент или заведение, в което родата провождаше чедото на бал (май вече само кючекът е в състояние да отключи купона). А по улиците и в училищните дворове се чуваха в хор единствено цифрите от 1 до 12. Многократно! До откат! Отначало звучно, после все по-прегракнало, но всички абитиуренти със завидно упорство демонстрираха, че са се научили да броят. Поне до 12. Пък и на какво ли друго могат да се изучат във все по-западащото българско училище, върху което всеки един министър напоследък се пробва с „фундаментални”, досъсипващи експерименти. Тежко и горко на тая държава, дето настоящите млади след години ще я управляват!, каза възрастен човек, който наблюдаваше една от процесиите през последните дни. За миг си помислих, че не може да няма и немалко читави деца всред тях. И веднага се сетих, че повечето вече са се запътили навън, към европейските и американските университети. Оставащите ще се броим, ами дано да не я докараме до 12.