На кого ще се оплаче Борислава, ако я опипат на лондонското летище?

Преди два дни бюх на лондонското летище. Първо - вече искат да се слага в отделна торбичка и гланцът за устни, и лекарството ми за очи, което е 4-грамова тубичка, и спреят за нос - ако нещо съдържа дори пет грама кремообразна консистенция подлежи на отделна проверка. (у нас такова чудо няма!) Добре, сложих ги. Ясно е, че разколачвам ръчния багаж, на едно място слагам компа, отварям раницата с фототехниката, събувам се боса - там дори найлонови калцуни не предлагат, за разлика от столично летище. Хубаво, минавам по чорапи, като всички останали. И тогава метал дететкторът изпищява. Нямам колан, нямам нищо по себе си.

Поканват ме учтиво да застана на "голия" скенер - с вдигнати ръце стоя вътре и чакам, докато уредът се завърти покрай мен. Излизам и започва ръчната проверка. И под ръчна, разбирайте проверка на яката на пуловера, на банелите на сутиена и заради едно 3 см. ципче на джоб на панталона ми, ръцете на проверяващата влизат в ластика на долното ми бельо. Питам я дали и него намира за потенциално опасно, а тя казва: "Мадам, аз не усещам дали държа панталона или съм хванала и друго." - от което не спира да рови по ластика на гащите ми. После заявява, че защото имам много коса, ще провери и нея. Навеждам се, че каката е ниска и не може да стигне. С пластмасова шнола съм, но я разкопчавам, тя рови от тила нагоре и казва: "Тази коса трябва да бъде проверена, защото е много". И след като опипом не открива нищо, минава по цялата ми глава с ръчен метал детектор, после и отгоре до долу, до чорапите. И след като от никъде не излиза пластичен експлозив, ми разрешават да си събера нещата и да продължа напред. Главата си залагам, че такова чудо в София просто не може да се случи.