Николай Слатински: С широко затворени очи сме, докато Бункерният Цар Плъх държи ръка върху спусъка

Проф. Николай Слатински, Facebook. Заглавието е на редакцията на ФрогНюз.

Близо до автобусната спирка няколко млади жени разговарят оживено. Няма как да не ги чувам.

- Скучен стана нещо животът. Трябва да се прошетам на някъде. В Ирландия или в Исландия. Където не съм ходила.

- Нито филми ми се гледат, нито книги ми се четат. Чудя се по цял уикенд какво да правя...

- Животът ни такъв, какъвто ние си го наредим. Явно каквото е можело сме го направили, каквото ни се е полагало сме го взели...

А понеже тази сутрин приятел от Харков ми писа, че не намерил в района Салтовка семейството, за което го молих да провери къде са, защото престанаха да ми пишат от повече от 10 месеца, и той ми разказа какви опустошения и разрушения са нанесли ракетите и бомбите в този огромен район и по входовете на блоковете има главно възрастни жени и тук-там престарели дядовци, на мен неволно подслушаният разговор на тези млади жени ми се видя абсурден.

Дали те си дават сметка, че преди малко повече от две години и млади украински жени, досущ като тях, сигурно са водили подобен разговор, а после небето се е стоварило с оглушителен грохот върху тях! И че 45 000 млади украински жени са пряко ангажирани с Войната и боевете, а 35 000 от тях са на първа линия, сражават се безумно храбро, спят често на открито, в кал и локви, копаят окопи (окопават се), търпят плъхове и паразити, мислят за децата, родителите, съпрузите и братята си. И не само нямат време така театрално и снобски да скучаят, но дори не знаят имат ли още време за живот.

А ние, в нашето общество токуваме като глухари в любовен период - с широко затворени очи, докато Бункерният Цар Плъх държи ръка върху спусъка, целещ се право в сърцето на лекомисленото ни и показно, с превземки и гротескни пози жиивеещо в сегашно продължително време наше Отечество любезно...