Симеон Николов: Трагедията "Анево" и черната хроника на безхаберието с боеприпасите

Директорът на Центъра за стратегически изследвания прави извода прид БГНЕС, че безпорните факти свидетелстват за грубо нарушаване на правилата. На първо място нарушението е в това, че наблюдаващите са били в близост до стрелящия. А на всеки полигон има укрития с амбразури или бетонна стена, отдалечени на десетки метри от позицията за стрелба, от които се извършва наблюдение.

Втората очевидна грешка е, че в такава част на полигона никога не се допускат неоторизирани лица като въпросния шофьор, който пострада. Такива хора изчакват в административната сграда или на заградения вход непосредствено преди да се влезе в самия район на стрелбите.

На трето място, съмнение предизвиква информацията как използваният боеприпас е купен от българската фирма «Алгънс» преди 5 години? На практика Министерството на отбраната, респективно «Търговия и снабдяване», е продавало боеприпаси за утилизация. Защо тогава се използва такъв боеприпас за стрелба? Използването му съвсем не е «човешка грешка», а престъпление. Делът на изправните боеприпаси, предлагани за продажба, е изключително малък и едва ли вече дори се продават такива. Може само да направим допускането, че въпреки това е продадено неизвестно количество на българска фирма–посредник и след провалена сделка с чуждестранен контрагент е останало у нея. Това предположение се засилва от факта, че «Алгънс» действително е изнасяла оръжия и боеприпаси за Азия и Африка.

Ако този боеприпас, произведен през 1984 г., действително е продаден с такава цел, тогава се оказва много вярна и кореспондираща с много от досегашните инциденти оценка в един анализ на МО от 2007 г. за финансовите средства за утилизация: «....по–голямата част от изведените от употреба боеприпаси са с изтекъл срок на годност и съществуват реално рискове с висока степен на опасност за хората, складовите райони и особено за замърсяване на околната среда. При това положение не са изключени случаи на самовзривяване с непредвидим последващ разрушителен ефект.»

Втората възможна опция е за е тестване на гранатомет от предназначено количество за продажба. Освен лиценза, даден на фирмата за 3 години от Междуведомствения съвет по военно–промишления комплекс обаче, разрешение се дава и за всяка отделна сделка. Това означава, че много добре се знае, имало ли е такава, за какво и с кого.

Изразеното от министъра на отбраната Николай Ненчев мнение, че никой не е съгласувал с него, е некомпетентно. Никой не е длъжен да го уведомява. Тук става дума за отношения между две частни фирми. Но представителят на МО в Междуведомствения съвет, а значи и министърът, трябва да знаят какво са одобрили, смята Николов.

Американската фирма

Медиите лансираха противоречива информация, което подсказва опити да се прикрие действителната ситуация, поне до изясняване на случая, а, може би, и с цел запазване авторитета на чужда фирма.

Дори в една и съща публикация веднъж се твърдеше, че американците са пристигнали за сделка за реекспорт на изстрели за РПГ /боеприпаси/ по посока Украйна, а в края на същата, че нямало данни да са търговци на оръжие, обучавали се как се борави с гранатомет и тествали самите гранати. Логично изникват въпросите: ако не са търговци, защо ще тестват боеприпасите и ако са търговци, защо лично ще се обучават на стрелба? За такива случаи фирмите имат специалисти или бивши военни, които знаят как да тестват боеприпасите. Потвърждението от американското посолство, че загиналият и пострадалите са работили по договор с военното министерство на САЩ поражда предположението, че те, може би, са от частна военна фирма.

Включването на специални служби на САЩ в разследването не е странно, те действат винаги така и в защита на своите фирми. Израел изпрати дори специална част на летище Сарафово, която пристигна дори преди българските служби , след атентата срещу израелските туристи.

Освен журналистическите грешки, плод на непознаване на специфичната военно–техническа тема, се срещат и някои неверни "експертни" оценки. Не е възможно удар върху боеприпаса, почукване върху него, да предизвика възпламеняване. Освен това, гранатометите или т.нар. РПГ–та именно за това се използват много широко от терористи и бунтовници, защото са много лесни за обслужване. Те се произвеждат дори и нелегално. В България добро име на производител си спечели Казанлък, а боеприпаси като въпросния, взривил се в Анево, се произвеждат във ВМЗ Сопот. Оръжието не е само срещу бронирана техника, то е опасно и за нисколетящи цели. Затова в първият проект на НАТО, в който България бе "водеща нация", създадохме защита на хеликоптери именно от РПГ.

Някои от изстрелите имат възли, които стареят и поради това дават отклонение в стрелбата, но те не се взривяват. Единствено възможното е преди стрелбата да е бил нарушен взривателя.

През 2005 г. сме имали излишни 35 тона изстрели ПГ–7В и 2200 тона ПГ–7ВМ. При такава широка употреба в света за по–новите има търсене в чужбина. Това важи и за други боеприпаси, станали излишни още преди 2003 г., като минохвъргачните боеприпаси – осколочните мини, например.

По-нататък Симион Николов проследява и коментира инцидентите в други заводи и фабрики в България в близко време:

Задължително трябва да обърнем внимание на некоректната информация, с умисъл или без , но вземаща на прицел отново ВМЗ Сопот. Не само, защото в случая не става дума пряко за завода, дори и боеприпасът отдавна да не е техен, а за полигон. При предишния инцидент в Иганово се появиха версии за външна намеса, изразяваща се в проваляне на сделката или апетити към приватизиране на завода, макар последното да бе отречено от министъра на икономиката. Но и сега има странно съвпадение. Цеховете в Иганово не могат да заработят отново, защото ще бъде затворен изпитателния полигон. Как да не възникнат отново съмнения за умишлено проваляне на голямата сделка, прекъсната със случая Иганово?

Тенденциозна информация имаше и след трагедията в завод "Миджур" край Горни Лом, защото собственикът му професор Валери Митков и ръководните инженери бяха и са едни от най–добрите специалисти в България и техният професионализъм и опит не можеха да бъдат поставяни под съмнение.

Посегнаха и към отнемане лиценза на "Дунарит"– Русе, въпреки че там първи инвестираха в най–модерната инсталация за утилизация, но предварително беше ясно, че чрез умишленото фалиране на Кооперативна търговска банка някой ще иска да сложи ръка на тези активи.

Към най–големия полигон на Балканите "Змейово" също имаше интерес към приватизирането на земите и превръщането му в ловно стопанство, подстрекаване към протести, лобиране пред политици и т.н. А инцидентът в Горни Лом, впрочем, нямаше да се случи, защото още през 2008 г. замисълът е бил именно на този полигон да се унищожат мините, които по–късно избухнаха в "Миджур".

Независимо, че при инцидента на полигона в Анево не става дума нито за складове, нито за производствен процес, които да свързват случая с другите трагични събития, като тези в завод "Миджур" край Горни Лом /2014 г./ и на Петолъчката /2012 г./ , има, все пак, една важна обща нишка. И тя е във въпроса, защо не можахме да се отърсим от проблемите с излишните боеприпаси.

Едва на второ, трето и четвърто място можем да поставим другите причини за поредицата от трагичните инциденти. А те са: лошият и на места формален контрол над дейностите и съхраняването на взривни вещества и оръжия. Компетентен орган за това е службата към МВР "Контрол на общоопасните средства" /КОС/. Със сигурност под въпрос е и големият брой фирми, които очевидно твърде лесно са получили лиценз за търговия с оръжие и утилизация, както и финансовият им капацитет да си осигурят високотехнологично оборудване. Компетентен орган за това е Междуведомственият съвет по въпросите на военно–промишления комплекс. Откроява се и тенденцията към краткото и повърхностно обучение на работниците, боравещи с опасни средства, което е следствие на стремежа за бърза печалба и липса на професионално подготвена работна ръка, каквато в миналото подготвяха, например, техникумите.

Накрая сигурно има значение и тоталното обедняване на населението и готовността на хората с риск за живота си да изкарват прехраната за семействата си. Но по–важното е, че има тотално подценяване на дисциплината и отговорността, безхаберие, което нахлува на все по–високи нива и е следствие вече на загуба на ценности, а не на материални причини.

Основният въпрос, обаче, е: защо не се справихме с боеприпасите? На 19 октомври 2005 г. озаглавих един свой коментар, публикуван на първа страница на наш ежедневник, "Седим върху буре с барут". На 04 юли 2008 г. друг ежедневник постави заглавие "Катастрофата в София бе предизвестена". Но какво от това? Убийствената серия продължи!

Въпреки Националната програма за утилизация от 2004 г., одобрена от МС, въпреки актуализираната концепция за решаване на проблема и оптимизирания модел в 4 етапа от 2006 г., въпреки опита на всички останали страни от бившия Варшавски договор, които отдавна се освободиха от боеприпасите си, въпреки предложенията от редица фирми на наши запитвания за безопасно и бързо унищожаване на боеприпасите, МО и правителството взеха най–уникалното по своя примитивизъм решение: продадоха боеприпасите на 17 български фирми, като само няколко от тях имаха някакви възможности и опит. Представители на чужди фирми тогава предупреждаваха: "Това е авантюра, ще има болезнени за вас последици! Това е лудост".

Загубите от 16–те инцидента от последните 10 години са значително по–големи от сумата между 20 и 35 млн. евро, която бе нужна през 2007 г. за закупуване на модерно съоръжение за утилизация на боеприпаси, включително и филтрите към него, с кредит от чужда банка с гратисен период от 3 години и 10 години изплащане. Изборът да се продадат за старо желязо 75 000 тона боеприпаси теоретично водеше до максимум 40 млн. лв. приход /от стомана, месинг, мед и алуминий - бел.а./, от който сигурно е реализиран малко повече от половината, защото много от боеприпасите бяха неатрактивни и никой не ги искаше. Възвръщаемостта по принцип е не повече от 25%, но някои си въобразиха, че от утилизация може да се печели.

Сегашните идеи за закупуване на по–малко съоръжение са абсолютно закъснели, защото ни остават не повече от 6000 тона боеприпаси от всичко 75 000 тона през 2007 г.

Както поредицата от трагични инциденти, отнел живота на много хора, така и спешното внасяне от ГЕРБ на Закон за утилизацията на касетъчни авиационни бомби и на гръцките противопехотни мини, останали след взрива в "Миджур" , предизвикват няколко въпроса:

Особено опасни и трудни за утилизация са не само касетъчните авиобомби. Натрупаните количества барут са голям проблем. Един от бившите началници на сектора в тогавашния ГЩ казваше- "Не мога да спя спокойно нощем". Затова бе реализирана съвместна разработка между БАН и завода в Костенец за пещ, в която барутите се преработват в тор за селското стопанство. По–опасни са пироксилиновият барут 4/1 и пироксилиновият барут 14/17.

Проблемни са и някои остарели авиобомби, които дори не могат да се транспортират.

Опасни са също определени зенитни боеприпаси, които съдържат бял фосфор. Трудни за утилизиране са някои от по–новите противотанкови мини. Твърде рискови и без възможност за продажба са други боеприпаси за ВМС.

Защо, обаче, отново се сещаме за неща, чиито срокове изтичат: 2016 г. трябва да сме се освободили от касетъчните бомби. А спешните мерки винаги излизат скъпи.

Второто законодателно предложение, касаещо възможността за унищожаване на останалите 180 000 гръцки противопехотни мини, внесени от Гърция по договор със завода "Миджур", ако не бъдат върнати на съседите ни, прилича повече на отнемане на бизнеса на една фирма и поемане на ангажимент от държавата. А договорът с гърците е за смешно ниски цени. Заводът в Костенец може да поеме утилизацията им, но той бе харесан през 2007 г. за място за инвестиция от 35 милиона евро, която не се реализира… пак заради български политици. Гърция и Турция имаха интерес още преди 2007 г. да утилизират свои боеприпаси в модерно съоръжение. Но след като немците дадоха оферта от 20 млн. евро, оскъпена очевидно от транспорта, гърците бяха посъветвани да изчакат евентуално построяването на такова съоръжение в България, като цената щеше да им излезе около 17 млн. евро.

Тези пари Костенец и България също загубиха. Дори "доплатихме" с живота на десетки българи и десетки милиони загуби.

-------------
Симеон Николов е директор на Център за стратегически изследвания, главен редактор на аналитичното издание «Експерт–бдд» и бивш зам.-министър на отбраната 2005 – 2008 г.