Безхаберието на България тласка гагаузите към Турция

Хора с българска кръв и българско самосъзнание, с източноправославно вероизповедание, дошли през ХVІІІ-ХІХ в. в Южна Молдова от поробена България, от Добруджа, подгонени от известните със своята жестокост башибозушки орди, озлобени от пораженията, които мюсюлманска Турция понася няколкократно по това време от православна Русия. И тогава, та до сега, техните кръвни едноезични братя, останали в рамките на североизточна България, смятат за кръвна обида да бъдат наречени турци! Mакар че в съвременна Турция политици и псевдоисторици сега ги наричат братя. Братя, чийто деди са клани от дедите на тези новоизлюпени братя…

Тяхната съдба приповтаря съдбата на българоговорящите „тукани”. И нищо чудно. Бягството, насилственото преселване, е ставало по едно и също време, дори керваните на преселниците са били общи, от едни и същи български селища, много от имената на които се повтарят тук, в южна Молдова.

Доказано е, че техният девиз като българи, за разлика от помаците, а и на „гаджалите” в Делиортама, отказали се и от език, и от вяра, по време на турското робство е бил „езика си ще дадем, но вярата си няма да дадем!” и са били подложени на масови малко известни на историята гонения от страна на османските завоеватели. (Лично аз смятам голяма част от тях за автохтонно древнобългарско население на Добруджа, но това е отделна теория, която изисква много място за изясняване). Старите хора наричат себе си „стари българи” (ески булгар) и са имали българско самосъзнание. Руската администрация, която е ръководила заселването им, ги е смятала винаги за българи, официалната им кореспонденция с руските имперски власти е на български и руски език. Не е ясно кога се е родило названието гагаузи, за което също има десетки хипотези – в руската научна литература то се ражда едва през втората половина на ХІХ век. По същото време един от първоучителите на гагаузите свещеник Михаил Чакър от Шабла, макар и смятан за родоначалник на гагаузкото национално самосъзнание, сам твърди в писанията си, че гагаузите са били „преди” българи. Историята е записала не един и два примера за взаимодействие между тюркоговорящи и славяноговорящи българи, както ги наричам аз: общи църковни храмове (такива се строят и днес, а молитвите са на славянобългарски, гагаузки и молдовски), смесените бракове са ежедневие, смесените села са обичайно явление


Обаче сега думата България в автономна област Гагаузия, която е част от Република Молдова, е някак неудобно да се произнася, а стане ли въпрос откъде се е появил този нов етнос върху земята, наречена Буджак, където Аспарух поставя основата на съвременната българска държава, се говори просто „от Балканите”.

А всичко тук е българско, всичко е чисто добруджанско – и тази безкрайна прашна равнина, и тези безсинорни ниви, пресечени от горски тесни пояси, и тези червени покриви, (макар в някои райони те са заменени от съветсковременни етернитови канцерогенни плоскости – рожба на социалистическата индустриализация), и, особено, тези хора, които са сякаш частица от българския фолклор, с неговите елеци, чадъри, женски кърпи, много нанизи, мъжки потури, цървули и калпаци, и, особено, с тази народна музика, представяна за „древно гагаузка”, повтаряща буквално нота по нота и пайдушкото, и байчовото, и правото хора, пък и ръченицата и какво ли не, с гайдите, тъпаните и кавалите, към които е добавена тук-там руска „гармошка” и молдовско-румънското провикване „мъй-мъй”, насадени през вековните смени в историческата съдба на този народ или етнос – все едно!

Понятието гагаузи се появява в научната литература едва през ХІХ век, когато руски лаици ги окачествяват като някакви „странни тюрки-християни”, а практически самоосъзнаването им като етнос, отделен от българите, става по време на Съветския съюз, когато целта да се показва неговата „многонационалност” е била на мода, и достига върха си в края на ХХ век, когато в резултат на разпада на „страната на съветите” се стига до редица, вкл. военни сблъсъци с молдовски националисти. На 23 декември 1994 г. след една дълга, мъчителна и понякога трагична история, която трудно може да бъде анализирана в една статия се ражда гагаузката автономия. За съжаление точно през този период се очертават различия в позициите между лидерите на бесарабските българи и гагаузите, в които всяка част би трябвало до види вината си, което довежда до известно отчуждаване и вражди, даващи отражението си върху техните отношения до ден днешен.
Територията на тази микродържавна формация е само 1832 кв.км., а населението - 156 х.д., от които гагаузите са 82%, българите – 5,1%, молдовците – 3,8%, украинците – 3,2% и др. А обединяващият език между тях, както и в цяла Молдова, е руският! Освен тук гагаузи живеят в Украйна, България и някои други държави.

През цялата следосвобожденска епоха гагаузите са били почти винаги извън полезрението на българските правителства, макар някои да са правили някои крачки да подържане на ограничени контакти поне с „българоговорящите българи” в Бесарабия. И макар съвременните български лидери, посещаващи Молдова, да е трябвало да пресекат територията на Гагаузия, за да стигнат до „българските” райони в Южна Молдова, те почти не са спирали тук и практически не са имали контакти с гагаузките лидери - и това е ставало в повечето случаи по твърде погрешни съвети от страна на бесарабските българи. Нещо повече – дори при визовия режим и даването на българско гражданство отношението на България към българоговорящите и тюркоговорящите българи е различно и задълбочава това вредно за интересите на страната ни противоречие между тях.

Подобни действия определено тласкат гагаузките лидери в обятията на Турция, чийто лидери определено смятат Гагаузия за част от мечтания от турските националисти единен Туран. Турски учени изсмукват от пръстите си „теории”, целящи да докажат, че гагаузите са тюрки-християни, минали през просторите на Азия. (Впрочем известни са и подобни турски „теории” и по отношение на „тюркския” произход на прабългарите, отречени изцяло от редица именити съвременни български историци - за отбелязване е, че тези „истории” са чиста кражба на древната българската история, повтаряща в голяма степен онова, което се прави в Македония). И докато българските политици, които минават транзит през Гагаузия, както се изрази един местен интелектуалец, с 90 километра в час, турският лидер Сюлейман Демирел посещава няколкократно този регион, прави щедри подаръци: изграждане на турски лицей, чийто възпитаници автоматически заминават да продължат образованието си в Турция с турски държавни стипендии, проектиране и изграждане на градски отводнителни системи, изпращане на учители, дори налагане турския правопис и граматика в гагаузките училища, приемане на работници. Така се създава определено протурски настроена интелигенция, която вече е заела водеща роля в местната власт и образование, откъсната или откъсваща се от своите български корени, като отделни нейни представители дори приемат исляма, въпреки неудоволствието на местното православно духовенство и на голяма част от населението, които разбират, че с тази крачка те окончателно се превръщат в турци. Всичко това подсилва опасността от нови националистически сблъсъци в Молдова и е опасен фактор за бъдещето на целия регион.
А България отсъства… Отново и отново…

Просто, за разлика от Турция, тя никога не е и помисляла след Освобождението за своя наистина цялостна, наистина национална доктрина, национална политика! Всичко е било „на парче”! Само думи, думи, думи… Дори без добри намерения… Докога?

Киряк Цонев
Член на Световния съвет на гагаузите