2010 – политиката като психоанализа

2010 донесе малко политика. И много психоанализа.

Психоанализата описва ситуации, в които има ключови роли – най-анекдотично известните са на лошата свекърва, на всеотдайния най-малък син… Те са толкова структуроопределящи за социалните отношения, че ако останат „празни” поради някаква причина – смърт, заминаване - други влизат в тях – мащеха, симпатичен племеник…

Точно такива любопитни размествания между образи и актьори ни донесе 2010. Бих разграничила четири групи: стари образи – нови играчи; стари играчи …без образи; стари образи – нов make-up; образи без актьори.

Стари образи – нови играчи

Кристалина Георгиева на мястото на Меглена Кунева е илюстрация на тезата, че образът е по-силен от личността. Меглена Кунева имаше достатъчен политически опит и знания и трябваше да е научила този урок, но очевидно подцени неговата широка валидност. Заложи на меритократичния принцип – на постижения, резултати, репутация. И загуби.

Румяна Желево доказа, че не от всеки материал става еврокомисар. Румбата – поне в подходящо облекло и на подходящо място – може би не противоречи, но със сигурност не е достатъчна.

Кристалина Георгиева е убедителна и като гази калта на Хаити, и като говори на официална пресконференция. Показва на българите, че са прави да харесват образа на достоен еврокомисар. Този образ отговаря и изразява еврооптимизма на българите, желанието да имаме представителство, с което да се гордеем. Това е достатъчно солидна основа на образа, но различни организации наливат още масло в успешната алхимична смес. И аз неотдавна научих, че титлата „еврокомисар на годината”, която заблестя на ревера и на двете ни еврокомисарки за впечатляващо кратък период не е официална класация на Европейската комисия или друга представителна институция, а на една от голямото множество организации в Брюксел. Тази титла възторжено се размахва от родните медии като поредна илюстрация колко важна е конструираността на образа.

И Меглена Кунева, и Кристалина Георгиева показват примери на консистентност между образ и политик: позитивен образ, който обществото обича и цени, и достоен политик, който успява да превърне образа в дела. Те са десен пример за силата на образа да си търси подходящ политик … докато си го намери.

Левият пример е Мая Манолова, „превзела” образа на Татяна Дончева. Мая Манолова говореше и преди, Татяна Дончева говори и сега, но образът „поразяващата уста” определено смени титуляра си. БСП има и други компетентни юристи – Михаил Миков, Любен Корнезов, но именно М. Манолова се изказва по всички, ама наистина по всички въпроси и по всички, ама наистина по всички медии. Недвусмислено устатоняваме, че партията е възложила на костендилката да „превземе” образа. И Татяна Дончева се оказа безсилна да си го опази.

Славянската душа обича силно да люби и мрази. Руснаците си харесват бащицата – цар/Путин, ние, българите – бащицата-генерал. Този образ е толкова печеливш, че изминалата година удвои играчите в него. Българинът дори малко се пообърка от такова изобилие на претенденти и затова класира на върха ту единия, ту другия.

Стари играчи … без образи

Че образът има самостоятелно съществуване говори прелюбопитното явление, когато политикът – господ здраве да му/й дава – си ходи жив и здрав, но си е загубил … образа. А човек без образ е като човек без сянка. А човек без сянка, казва един велик учен, Ърнест Гелнер, макар и не за родните политици – е малко странно и стряскащо.

Най-красноречивият пример е Ахмед Доган. На последните избори Доган не загуби електорално, даже дспечели повече гласове. Това, което загуби, беше образа му. И от юли 2009 та до днес все не може и не може да изкове нов. Защото коването на нов образ е занаят фин и деликатен, опъва се и на опитни майстори. Особено когато този образ вече ще е трети. За двете десетилетия на прехода Доган смени два радикално различни образа. Първият беше на помирителя и балансьора, на умерения политик, който ратуваше за българския етнически модел и се сближаваше те с десни, ту с леви. Сговорчив политик, с други думи. Вторият образ е на брокера, на търговеца с влияние. И други партии отглеждат обръчи от фирми, но никой друг политик не превърна говоренето за тях в своя запазена марка, не сравни публично политиката с баница. Публиката беше приела, някои сред нея дори харесаха първия образ. От арогантността на втория се погнусиха и от дясно, и от ляво. Толкова радикално и мащабно беше отхвърлянето на търгашеския образ, че Доган вече две години не успява да сглоби нов. Не че публиката е толкова нетърпелива да го види отново, но от време на време статисти излизат и информират, че репетицията е на привършване и скоро на сцената ще излезе гавният персонаж.

Ето такъв костелив орех е образът, не се дава лесно. В годината, в която останалите престават да оценяват ДПС в етнически термини и го мислят в политически, като електората, който решава президентските избори, Доган се взрял не в изборни стратегии, а в имиджмейкърство.

Другият политик на път да загуби образа си е президентът. АБВ беше посрещнат с истинска радост от дясно. Никога не пречи на опонента да направи всички грешки, на които е способен, е златно правило в политическата тактика. Толкова несръчности в този ляв проект спести много работа на десните щабове. Граждани, „назначени”/обявени от президент, си е оксиморон, както и да го гледаш. Кметове, депутати и евродепутати имащи легитимна власт и привилегирован достъп до всички трибуни, да се обявяват за „граждани” е червен римейк на сините 39 депутати, които в зората на прехода предпочетоха да стоят не на банките на Парламента, а на моравата пред него и да говорят не от трибуна, а от палатка. Толкова всичко е обърнато с главата надолу, че и иначе интелигентни червени гуру взеха да объркват понятията и да обясняват, че целта са политики, а не политика. А и моите първокурснците знаят, че сферата на сблъсъците на интереси, позиции, визии се нарича политика, а публичните политики като здравеопазване, пенсионна система, образование са ангажимент на държавата. След толкова недомислия „АБВ” започва да звучи логично. Иначе след двадесет години демократичен опит да почваш да изучаваш първоосновите не е задача за отличници.

Ако Доган иска да се освободи от предишния си образ, драмата на Станишев е, че никога не е имал образ. Нито на реформатор, както възрастта му подсказва, нито на технократ, за което доброто образование и перфектен английски можеха да са коз. Присъствието му на политическата сцена – в нито една от ролите му на партиен лидер, на премиер, на председател на основна опозиционна партия – не успява да изкристализира в послание и проект. Парадоксът на Виденов – млад, но изхабен – неизбежно ще се задълбочава.

Има един български политик, който когато загуби образа си – макар и не без силно колебание – излезе от политиката. Симеон, естествено. Клакьори непрестанно внушаваха, че той е толкова изискан и извисен, че простонародният българин не го заслужава. Простонародният българин вместо да се извиси, за да го заслужи, си взе друг кумир – приземен и приказлив. Царственото се оказа екзотично и ефемерно, образът се изпари, Симеон – също… без да забрави да се погрижи не за символното, а за имотното.

Стари образи, нов make-up

На фона на много разлетявания между играчи и образи, важно е да се напомни, че има политици, които си харесват образа. Трайно са привързани към него. Не го изоставят и в добри, и в лоши дни.

Първият пример, безспорно, е Иван Костов. Командира му лепва и на амбицията, и на натюрела, и на изумителната способност за оцеляване. Впечатляващо е колко роли смени, но образа си – никога. И когато оглави СДС, и когато го разцепи, и когато го/ги обединява, пък дори и когато се обиди на българския народ и отказа да му говори – той непрестанно сменяше дискурсите и проектите, но не и образа си.

Ако Командира зорко бди над образа си, защото си го харесва, дали харесва образа си или не няма значение за Волен Сидеров – той е обречен да бъде верен на образа си. Един екстремиски лидер може да бъде само това, което Сидеров с всички сили се старае(ше) да е – стиснат юмрук, крясък, отрицание, агресия. Драмата на Сидеров е, че верността към Борисов надхвърли верността към образа. Дали електоратът ще направи същия избор – да си повече верен на партьнора отколкото на себе си – 2011 ще даде ясен отговор.

Изборите са наркотик и някои ги възприемат като виагра и обещание за вечна младост. Софиянски обяви, че обмисля да се кандидатира за кмет. Логично очакваме и Александър Томов да започне да обединява левицата под ново – незапомнимо – наименование…

Няма грим, който да направи от политически скелети действащи политици.

Образи без играчи, играчи без образи

Новите образи в политиката в щастливи мигове са персонификация на нов проект, носят динамика, визия, промяна. Изковаването им е висш политически пилотаж.

По-лесна в развитите демокрации се оказва втората част – намиране на персонаж, на политик, който да стане носител на образа. Там елитът като правило е елитен, не се рекрутира на кръстовища и по паланки.

У нас трудни са и двете задачи. И да се формулират вдъхновяващи и мобилизиращи нови проекти. И да се намерят политици на тяхната висота.

Анна Кръстева, политолог