България на Борисов ще е до 2020 година, когато ЕС ще спре потока от европари

След 2020 г. европейските фондове ще намалеят, а самото финансиране най-вероятно няма да е безвъзмездно. Конкретните параметри все още се уточняват, но общата картина е вече ясна: парите ще са по-малко, вероятно ще трябва да се връщат, а контролът от Брюксел ще бъде затегнат. Всъщност, аналогията с брака по сметка не е съвсем прецизна.

Нито един истински брак по сметка не твърди, че е такъв. Напротив – младоженците се кълнат във вечна вярност и любов, за да избегнат укора, че са се събрали заради парите на единия от тях. А с отношението на България към ЕС това не е точно така. Българските правителства след 2007 година сведоха членството в ЕС именно до мисълта за парите, и то за парите, които ще вървят в една единствена посока – към България.

От всички думи, сътворени покрай обединението на Европа, каквито са "свобода”, "солидарност”, "справедливост”, "развитие”, в българския политически речник успя да навлезе предимно думата "усвояване”. По време на първото си правителство Бойко Борисов дори твърдеше, че усвояването на фондове е първостепенна задача на неговото управление. Не че това беше маловажна цел, но тя със сигурност беше съпътстваща спрямо основната.

А основната беше друга: развитието на една демократична политика, която осигурява свобода и справедливост на гражданите си и се ръководи от принципите на отворения свят. Но този речник за България така и не се състоя, както не се състоя и почти нито един от големите дебати в Европа. Състоя се усвояване. Факт, който поражда един неудобен въпрос: как ще изглежда България, когато парите намалеят, когато ще се наложи те да се заслужат, да се върнат или когато изобщо спрат? Надали ще изглежда добре.

Дотук правителствата дават ясен знак, че основната роля, в която те самите са склонни да виждат ЕС, е ролята на пъдаря. Да си спомним последния пример. Умислен как да отмъсти на съдиите заради тяхното свободомислие, ГЕРБ измисли законопроект, с който да им се забрани да получават пари от западноевропейски донори. Наложи се изрична консултация, за да може вносителят да си спомни, че по силата на договора с ЕС тази забрана е като забраната да даваш пари сам на себе си.

Текстът отпадна, но за да се случи това, беше нужен натиск и убеждаване в очевидното: че получаването на грантове от неправителствена организация е голям плюс в биографията, а не срамно петно и че развитието на третия сектор е мерило за развитие на страната, а не обратното.

Това разсъждение имаше всички шансове да стане вътрешно убеждение на една истински европейска страна, но то няма как да пробие в страна, за която "усвояването на фондове” е единственият белег за европейска пълноценност. Затова и въпросът изглежда съвсем основателен: как биха постъпили от ГЕРБ, ако рестриктивният законопроект срещу магистратите им беше хрумнал след 2020 година? Щяха ли да оттеглят забраната с аргумента, че "от ЕС така искат”? Надали. Гласът на ЕС изглежда добре долавян в България най-вече заради прагматичните ползи, които той сякаш обещава.

Не е сигурно, че трябва да бъде чуван, ако тези ползи не са съвсем безвъзмездни. Усилването на кремълската реторика, ръстът на крайната десница (и заради резултатите от изборите, и заради приемането ѝ в управлението като допустим партньор), продължаващият блокаж на прокуратура и следствие – всичко това гарантира една друга България след три години, когато и ЕС ще загуби от способността си да влияе върху драстичните отклонения от демократичните норми, каквито България все по-често предприема. И ако има изобщо начин това да остане неудачна прогноза, вместо да стане реалност, този начин е в утроените усилия на медии и гражданско общество оттук нататък.