Борисов и диагнозата „псевдология фантастика”

Самият Иво Прокопиев, който беше шамаросан като аналог на Делян Пеевски, възрази доста сдържано на обвиненията: че пробутал калпави министри на кабинета Борисов 1. И дори цял един президент. В тази сдържаност се чете някакъв страх. Откъде извира този страх е въпрос на елементарно досещане след последното телевизионно представление на министър-председателя. 

Росен Плевнелиев реагира по-остро срещу подмяната на дебата за бъдещето на България с приказки за „двете каки” и „двамата батковци”. Отхвърли интригата с „пробутването” си на „Дондуков” 2. Но отказа да формулира ясно колко опасна може да се окаже подмяната за официалния държавен и законов ред н България. Затраяха си и останалите споменати в  пърформанса: генерал Радев, Ивайло Калфин и прочее, обявени за пишман кандидати да надминат класата на Цецка Цачева. Вече няма съмнение, че й е възложено да бъде аватар на Борисов в президентството.

С други думи,  жанрът „Интервю с Борисов” постигна нечувани върхове. Според Кулезич те  едва ли вече ще могат да бъдат покорени, поне от български мераклии за властта. А във връзка с еволюционния модел Бай Ганьо-Бай Тошо–Бай Кой, който нашумя тези дни покрай цапнатия в устата Радан Кънев, трябва да се допусне, че и Бай Тошо би се замислил на оня свят: дали пък Ученикът не надмина Учителя си по политическо хитруване?

Премиерът пое отчаян ход към изграждане на собствения си култ към собствената си личност. Традиционният култ към личността почива върху насилствено втълпяваната пропаганда за непогрешимостта на вожда. Но той винаги е в трето лице, единствено и неповторимо число. Вождът никога не твърди за себе си „аз съм безгрешен”. Напротив. Дори Сталин е кокетирал с човешките си слабости. И се е жалвал пред чуждестранните си гости, че масите го славословят невъздържано. А в нашия случай, с второто издание на Бойко Борисов в управлението, ставаме свидетели на култ към собствената му непогрешимост. Тя се превръща в заклинание, в самовнушение. То яростно се сражава с фактите от реалната действителност, обратни на прокламациите от интервююто: „Аз съм толкова чист! ГЕРБ е непорочна партия.”

Явни лъжи се представят за непоклатими истини. Все по-напиращите въпроси за скрити връзки на Борисов с клана „Пеевски” и за осребряването им биват тотално неглижирани. Разкрития на свидетели от калибъра на прогонения банкер Цветан Василев се хвърлят в коша. Разтърсващите признания за съществуването на задкулисен триумвират Цацаров-Пеевски-Борисов, изтекли от записите на съдийките Ченалова и Янева, са подложени на присмех и обидни дисквалификации.

Склонността към изричане на неистини и към манипулиране на другите е диагноза. В медицината името й е „Псевдология фантастика”. Звучи приятно, но проявленията й са опасни за околните. Болният загубва представа за разликите между истина и лъжа, между добро и зло.

От последното знаково интервю на Борисов изскочи най-стряскащото му намерение: да стане едноличен собственик на цялата власт и на всички институции в страната. Защото, както беше казал някой: диктатурата е нужна на диктатора, за да го пази от закона.

Затова не е пресилено усещането, че старите вицове от първия период на Бойко в политиката, започват да се сбъдват. Смешното става страшно, подобно на метаморфозите – ментални и физически, които наблюдаваме у самия него във втория му мандат. Ето ви примери от годините на предишния такъв.

Запитали радио Ереван:
- Българската политическа система позволява ли правителство от един човек? Радиото отговорило: - Не, г-н Борисов.

Нищо чудно обаче днес радиото да каже: „Да”. Това е повече от жалко. Опасно е при положение, че обществото не реагира адекватно и навреме на сигналите, които прозвучаха от интервюто с кодовото име 24.10.