Край "Копринка" оставиха Исак Бабел на Сталин

Няма лошо. Събрали се хора, свързващи младините си със СССР - едни учили, други секли дърва в Коми, трети се оженили за рускини. Попяли, попили и се повесилили. Свободното време е неприкосновено. За част от тези хора СССР все още олицетворява световния пролетариат и световния мир. Те обаче, обръщайки "залпом" поредната рюмка с водка, не отварят и дума за сталиновите репресии, например. Нещо повече, готови са да простят на Йосиф Висарионович милионите жертви и лагерите, защото бил победил (а не руските хора) Хитлер. Не споменават и алкохолизма, който е причина за смъртта на 32% от руснаците и на 15 на сто от рускините. Както и, че Русия е на 135-о място по корумпираност от 165 страни и на едно от последните по свобода на словото.  Теми табу край "Копринка"

От един въпрос обаче русофилите бягат като дявол от тамян. Защо техните деца и внуци са в Америка, Франция, Германия, Великобритания, Швеция, Белгия, Австрия и подобни на тях страни, а не в Русия. Защо не са в московски вузове, не сервират в ресторанти и не берат гъби в Новосибирск, Омск, Уфа и необятния Сибир? Защо?

Репортерите не питат. Те са очаровани от песните и пляските...

А отговорът е простичък, но неудобен за изричане. Защото повечето русофили искат да живеят като в гнилия Запад, но под звуците на частушки. Е, не е лошо, но нека не го пробутват в коктейл с Пушкин, Лермонтов, Чехов, Чайковски и Мусоргски, защото се получава нещо като пропаганден "Молотов"...

Лицемерие, лицемерие, но и то трява да е с мярка.  

Големият Василий Шукшин е казал: Ако искаш да живееш истински - ще живееш. Ако не искаш - няма. Той така направи.

Понякога българите сме доста повърхностни, дори, когато твърдим, че обичаме някого и за какво. Освен това сме прикрити и казваме само това, което ни харесва и изнася. Нещо, което ни отличава доста от руснаците.

Ето един разказ на Исак Бабел, който заслужава пет минути внимание.

На гарата

Това се случи преди две години на забравена от Бога гара близо до Пенза.

В ъгъла се беше събрала компания. Отидох при тях. Оказа се, че изпращат войник на фронта.

Един там, пиян, отметнал глава нагоре, свиреше на акордеон. Хълцащ младеж – занаятчия наглед, – с треперливо хилаво тяло, протегнал ръце към акордеониста, пошепна:

– Разтягай, Ваня…

После се отдръпна и обърнал гръб на останалите, съсредоточено капна одеколон в мръсната чаша с ханжа, китайска водка.

Бутилката с мътната течност обикаляше от ръка на ръка. Всички бяха пияни. Бащата на войника седеше на пода отстрани, блед и мълчалив. Братът на войника непрестанно повръщаше. Той се свлече, захлупи лице в бълвоча си и в този вид заспа.

Дойде влакът. Време беше за сбогуване. Бащата на войника не искаше да става – нито да отвори очи, нито да се надигне.

– Ставай, Семьонич – каза занаятчията. – Благослови сина си.

Старецът не отговори. Взеха да го будят. Копчето на кожената му шапка висеше. Приближи се стражарят.

– Тъпанари – рече той, – човекът мъртъв, те го бутат.

Излезе вярно – заспал и умрял. Войникът се огледа сащисан. Акордеонът потрепваше в ръката му и от тръскането просвирваше.

– Виж ти – каза той, – виж ти… – и допълни, подавайки акордеона: – Акордеонът е за Петка.

На перона излезе началникът на гарата.

– Веселби… – измърмори той – намерили къде да се сбират… Прохор, кучи сине, дай втори…

С големия железен ключ от гаровия клозет стражарят два пъти удари камбаната (езикът на камбаната отдавна беше изскубнат).

– Вземи си сбогом с баща си – казаха на войника, – стоиш като пукал.

Войникът се наведе, целуна бащината мъртва ръка, прекръсти се и тъпо тръгна към вагона. А брат му – той остана да спи в повръщнята си.

Откараха стареца. Хората започнаха да се разотиват.

– На ти трезвост – обади се старчокът търговец до мен, – мрат като мухи кучите му синове…

– Не, братко, трезвост, умряла работа… – твърдо каза брадат селянин, който се приближи до нас. – Народът ни е – народ пияница. Мътно око му трябва…

– Какво? – недочу търговецът.

– Гледай – отговори селянинът и с ръка посочи към полето, черно и безкрайно.

– И?

– И нищо. Тоз мъток виждаш ли го? Ей такова око му трябва и на народа – мътно.

(1918 г.)

Исак Бабел е убит по заповед на Сталин, в годината, когато е предложен за Нобелова награда за литература. Край "Копринка" стана ли дума за това?...

Василий Тьоркин,

един измислен герой