Криворазбраната кауза на българския интелектуалец

  Теофан Германов   Подготовката за кметските избори закъсня поради серията от драми в целия политически спектър след евровота. Той пък от своя страна ще бъде запомнен с невероятно ниска активност и апатия на избирателите и със срив на всички партии, без тези които участват за пръв път в избори. Местните кампании за момента са и постни откъм новини, защото повечето кметове все още се озъртат преди да обявят кандидатурите си. Озъртането идва главно от гледна точка на формата на съответното кандидатиране, защото повечето основни партии са в криза и „гърмяните” градоначалници знаят, че е възможно афиширането им като партийци да е по-скоро негатив за тях. Пък и ранното им кандидатиране само ще отвори пътя за компроматни войни по места и в центъра. Интересно е, че въпреки лятното кандидат-кметско затишие може да се каже, че един “призрак” вече броди из България и номинира кметове на кило. Разбира се, става дума за обществения комитет от интелектуалци, под имено “Съзидание”, който обявява градоначалниците за добри или лоши и съответно ги подкрепя или не. Медиите с готовност се вързват на интелектуалците по две причини. Първата е, че те раждат малкото новинти на тема “местен вот”, а все нещо трябва да се пише. Втората и много по-важна е, че тези интелектуалци ловко използват факта, че през 2006 г. са членували в Инициативния комитет за преизбиране на Георги Първанов за държавен глава и някак си по тънката лайсна минават за президентски хора. Съвсем друг въпрос е, че президентът има много по-ефективни канали да подкрепи един или друг кмет. Такива са обичаните от Първанов посещения в различни населени места, включване на един или друг кмет в официални делегации и съвещания на „Дондуков” 2, а и влиянието, което президентът все още има над определени среди на “Позитано” 20 като бивш партиен лидер. Въпреки че президентът не е опрял до членовете на интелектуалния кръжец като негови говорители, те използват индиректната си връзка с него като медийна виагра за политическите си намерения. А какви може да са те? Първото и доста логично обяснение, че активността на интелектуалния кръжец идва от добронамерени позиции на активни граждани, които искат да имат мнение по процесите в страната. До тук добре, но всеки би се запитал защо точно група безспоно авторитетни люде – творци могат да имат мнение по това как един кмет се справя с управлението на града. Първото несъответствие е локалното – все пак е трудно да оцениш управлението в един град, в който не живееш. Все пак това ще е оценка по слухове от приятели, която не е обективна и сериозна. И тук идва вторият пласт – професионалната оценка. Как един актьор, поет или художник може да оцени адекватно грдоустройството, инвестициите, управлението на еврофондове или инфраструктурата. Тогава нека се създаде “Асоциация на одиторите за мнение за българския театър” или “Сдружение на геодезистите за реформа в изобразителното изкуство”. Звучи несериозно, нали? Второто възможно намерение е политическото. За съжаление, българският интелектуалец от по-старото поколение е свикнал да живее от, за и покрай политиката. Този лош навик идва още от времето на Тато, който обгрижваше интелигенцията, осигурявайки й за всяка книжка, картина или постановка хонорари, които далеч надминаваха доходите на един тогавашен министър например. Срещу това Живков получаваше активно политическо послушание и венцехвалене по команда. Част от интелигенцията малко преди промените си въобрази, че при една демокрация ще бъде също толкова богата, но напълно свободна, без да съобрази, че трудно на стари години ще се нагоди към пазарната икономика, а в Холивуд или Парижкия салон не размитат за точно такива хора. Покрай този процес интелектуалците се разделиха на такива от СДС и онакива от БСП, проспивайки факта, че първите бюджетни разходи, изрязани след 1989 г. бяха точно от перо “Култура”. Именно така, обеднели и ненужни на новото време, интелектуалците продължиха да се държат като удавник за сламка за партийните централи, които им подхвърляха по някой кокал от време на време. За късметлиите – депутатско или посланическо кресло, за по-прецаканите - участие в предизборен концерт. Срещу това се оформиха дежурни интелектуалски агитки, които подписваха всевъзможни позиви и меморандуми и се включваха в разнообразни подписки. Десните на тема “Демокрациянта е в опасност” или “Комунизъм или гражданска война”, а левите главно създаваха опуси за граждански мир и разбирателство. С годините интелектуалците от старата генерация сведоха творечството си предимно до подобни пропагандни хартийки в полза на една или друга партия, а някои от тях умело скачаха от партия в партия в зависимост от посоката на политическия вятър. Неслучайно част от тези имена бяха против Виденов, против Костов, против царя, сега критикуват Станишев, ронеха сълзи над „дисидентското” си минало с Желю, бяха в инициативния комитет на Стоянов, а сега в този на Първанов…През това време повечето от читавите млади интелектуалци просто останаха безименни или създават име в чужбина. Просто, защото не са съгласни да станат пионки за политупотреба. Докато „утвърдените” интелектуалци сами се бутат при всеки удобен случай… Третото възможно намерение на интелектуалците – кметооценители е да запазят (получат) определени финаносови облаги на местна почва. Колкото и малко вероятно да е това, важно е да се анализира и такава версия. Не е тайна за никого, че част от точно тези интелектуалци бяха на финансова ясла в БСП доста дълги години. Както и побратимите им, които живееха от и за СДС, и които паднаха жертва на сините интриги и разцепления. Партията покриваше техни разходи за литературни четения, представления, изложби и прочее начини да се почувстват още живи. Разбира се, това не се отнася до всичките в списъка, но една част от тях още на евроизборите усети, че БСП изоставя квартално-седянковата форма на масова политагитация, влияеща главно на хората от третата възраст. Влизането на Азис в кампанията беше обявено едва ли не за капитална политическа грешка на левицата, сякаш живеем в страна, в която 90 на сто слрушат Бах и Моцарт, а само 5 на сто чалга. Идеята за Азис и фолкаджиите, които събираха агитки от десетки хиляди предимно млади хора, беше далеч не толкова лоша като маркетингов подход. Но тази идея беше демонизирана именно от левите интелектуалци. Същите, които години наред бореха чалга-културата не с творчество, способно да поведе след себе си публиката, а с плач за хонорари и с голи квалификации. Усещайки, че централното финансово кранче на БСП може да секне в полза на по-широко познати имена, кръжецът предлага своето интелектуално “танту” срещу бъдещо финонсово “кукуригу” под формаята на спонсорирани от общините дейности: изложби, спектакли и други подобни. Нека не забравяме, че общините имат достатъчно дружества и фирми, които по команда могат да подпомагат посочени им творци. Какво се крие зад намерението на група интелигенти да се заявят за мерило на кметския професиовнализъм ще се разбере чак наесен. Но е факт, че хората се умориха от политиката и защото разни “умни глави” вече близо четири петилетки им размахват пръст и ги учат кое е добро, кое е лошо в този живот. Обществото е безкрайно уморено и раздразнено от това определени хора да се изживяват като “истина от последна инстанция”. Организирането на шпицкоманди, които да казват “този е добър, а този не”, е вредно и по още една причина - истинският интелектуалец е човек, който вижда и разбира политиката като собствена борба за справедливост в полза на слабите или в полза на дадена кауза, или против безправието. Правили са го най-големите имена на световната култура. Но дали е работа на интелектуалците, организирани в глутница, да се намесват в работата на партийни и други общности. При това под обидния за обществото предлог, че те са “много умни и интелигентни, много знаят” и затова имат право да се изказват по всеки въпрос. Именно затова наесен кметските избори ще реши народът с гласовете си (или с оставането си у дома), както впрочем същият народ решава в чии театър да отиде, чия книга да си купи и чия изложба да разгледа.