Макроикономиката – подводният риф за държавния кораб

Доц. Ганчо Т. Ганчев, ИИМО

  Хаотичното и непредсказуемо развитие на политическия живот в България създава впечатлението, че българските избиратели са нелогични, а българските политици са напълно свободни в своите все по-заплетени комбинации.

Вкусът на някои лидери към псевдофилософски обощения допълнително сгъстява мъглата, скриваща реалните ограничения и движещи сили в политиката.

  Неотдавна президентът на България Георги Първанов заключи, че българите не гласуват за макроикономика, а реагират на неизпълнениете обещения за увеличаване на доходите. Именно това обяснявало слабия резултата на БСП на евровота.

  Увеличаването на доходите обаче, е най-важният аспект на всяка макроикономическа политика. По-точно, това е нейната основна цел. Успехът на всяка политика се свежда до способността й да повиши благосъстоянието и доходите. Българите наказаха БСП и другите политически сили не просто за неспазените обещания, а поради неспособността им да подобрят живота на хората. Следователно, именно макроикономическата политика е в основата на очертаващата се политическа криза. Този елементарен извод обаче, е изобщо извън коментарите на лидерите на управляваща тристранна коалиция.

  С едно изключение - универсалният министър Николай Василев.

  В своя неотдавнашен доклад до премиера Станишев, Николай Василев очертава основните рискове пред българската икономика и мерките, които според него, би следвало да се предприемат. Главният проблем не е нов - дефицитът по текущата сметка. Този дефицит се интерпретира от редица международни анализатори, както и от Европейската комисия, като прегряване на българската икономика. Това в някакав смисъл е вярно, въпросът е обаче, за какво прегряване става дума, как да се преодолее и какви са политическите измерения на този макроикономически проблем

  Интерпретацията на Николай Василев се базира на най-тривиалните и елементарни концепции, намиращи се на границата между кейнсианството, монетаризма и неокласическите виждания в икономиката. В контекста на тези интерпретации, проблемът се свежда до високото вътрешно търсене и неконкурентоспособност на експортната продукция. Първото води до нарастване на вноса, а второто да недостатъчен износ. От тук следват и двата типа мерки, които според Николай Василев, би трябвало да предприеме българското правителство.   Положителните мерки се свеждат до насърчаване на износа и привличане на чуждестранни инвестиции. Втората група предполага ограничаване на вътрешното търсене чрез мерки за свиване на кредита и увеличаване на ДДС.

  Проблемът с предложенията на Николай Василев е в това, че се нереализуеми. Правителството вече направи каквото можа, в рамките на примитивните си виждания за привличане на чужди капитали с ниски корпоративни данъци, а идеята за субсидиране на износа и туризма е абсолютно нереализуема и вредна от всяка гледна точка.

  Що се отнася до мерките за ограничаване на кредита, то дори МВФ публично призна не само тяхната неефиктивност, но и пълната им контрапродуктивност - т.е. ограничаването на кредита ускори влошаването на текущата сметка поради породеното от него свиване на вътрешните спестявания. Увеличаването на ДДС от своя страна със сигурност ще предизвика само едно - тежък икономически спад и сериозно социално недоволство.

  И така, стратегията на Николай Василев определено не води на никъде.

Контрапродуктивно е и генерирането на фискални излишъци, любимият инструмен на цяла поредица български финансови министри след 1997 г. Последните обаче, също са корелирани с нарастване, а не свиване на текущия дефицит.

  Неспособността на традиционните модели да обяснят връзката между доходите, фискалния дефицит и дефицита по текущата сметка не е характерен само за България. В момента, в резулат от глобализацията, тече процес на цялостно преосмисляне на връзките между вътрешното и външното равновесие в една икономика.

  Първото нещо, което трябва да се разбере, е, че движещите сили на нарастването на текущия дефицит не са в България, а извън нея. Влизането на България в ЕС поражда приток на чуждестранен капитал, който не е породен от високите доходи в страната. Точно обратното, ниските заплати правят ефективно влагането на пари у нас. Чуждите инвестиции, от своя страна, са основният фактор за нарастване на доходите и производителността на труда.

  За да бъде висока ефективността от чуждите инвестиции се налага България да инвестира в своята инфраструктура, образование, квалификация и което е особено важно - да подобри ефективността на държавната администрация. Преведено на финансов език, това означава значителни публични инвестиции.

  Как могат да бъдат финансирани подобни инвестиции?

  Първо, чрез данъци. Но това би означавало забавяне на растежа и вътрешното търсене.

  Второ, чрез структурните фондове на ЕС. Но тук имаме следните проблеми - корупция, неефективност, бавни процедури, необходимост от значително кофининсиране.

  Трето, чрез увеличаване на държавния дълг. Като изключим психологическите проблеми, тази насока е най-обещаваща. България е значително под изискванията на ЕС в областта на държавния дълг и може да привлича нови инвестиционни заеми. Тъй като подобни инвестиции стимулират растежа, те няма да доведат до съществено нарастване на съотношението държавен дълг/БВП. Не е изключено и да го намалят.

  Сериозното увеличаване на публичните инвестиции няма да доведе непосредствено до увеличаване на заплатите. Нарастването на темповете на растежа обаче, ще ускори в последна сметка и увеличаването на личните доходи.

  Инвестирането не противоречи на прегряването на икономиката, тъй като последното е породено именно от диспропорцията между високите частни инвестиции и напълно декапитализирания и демодиран държавен сектор. С други думи, публичните инвестиции ще увеличат потенциалния БВП и ще разширят възможностите за производство и реализация на частния сектор. Това е и основата, върху която може да се формира и политическа стабилност.

  Ако се върнем към политическите измерения, макроикономиката е точно това, от което имат нужда политиците, способни да виждат няколко хода напред.