Разноезичието на българското недоволство

В началото на промените помня как възторжените многохилядни митинги скандираха: ”Демонтаж! Демонтаж!”. Намерението, естествено, бе да се разгради тоталитарната система, но пътят към ада е покрит с добри намерения. Заедно с комунистическия режим още тогава еуфорично и пътьом се зачеркнаха и разрушиха и всички останали режими за обществен контрол, защита и социални политики, вероятно, за да се спази традицията по нашите земи да започваме от гола поляна.

На голата поляна и на нашия оголяващ гръб се извършиха поредица от безумни и неуспешни реформи и те буквално разчекнаха социалната ножица между около пет процента самопровъзгласил се съмнителен елит и останалите. Ако ножицата тръгне да се затваря днес под напора на масовото и все по-ожесточено недоволство, ще го отнесе тъкмо правителството на Борисов.

Трасе на упадъка

Стачката на железничарите, която произведе малко и само временен хаос, даде повод обаче да си направим трайна представителна извадка за разрухата във всички важни обществени сектори. Железопътната мрежа на България е в критично състояние и гледките от телевизионните репортажи стъписваха с разноезичието между железничарите, които всеки ден подкарват влакове с риск за живота на стотиците пътници в тях, и изреждащите се пред камерите с клиширани фрази десетки, все някакви си генерални директори. Стъписването пред абсурда колко началник има над всеки машинист или стрелочник може да се сравни само с числовата пропорция „на всеки войник - генерал” в българската армия.

Но да се върнем към растящите цени и растящите протести, приобщаващи в гнева всякакви социални и професионални групи и общности. Десетки хиляди недоволни граждани заляха като петролен гейзер центъра на столицата и големите градове заради скока на горивата. Не остават по-назад и недоволните фермери, блокирали земеделското министерство.

Оскотяване и бездуховност

В политическия ефир се заговори истерично до крясък за спекула и картелни споразумения. Дочуха се и плахи намеци за индексиране на пенсии, покачване на минималната работна заплата и други антикризисни мерки, които звучат по-скоро като опити да се овладее предизборната ситуация, отколкото като реална загриженост за разкъсаната социална тъкан в държавата. В гражданския ефир звучат съвсем други гласове, поплаци и откровени попържни, но отново разноезичието е тотално.

Голямата беда в случая е, че става дума за жизнеността на нацията: това, че българските потребители са аутсайдерите на Европейския съюз е ясно, но не е ясно кое ще ги измъкне от дъното. Бедността отнема всяка перспектива и тревожните й размери водят към оскотяване, безнадеждният хаос в здравеопазването и тягостната суматоха в образованието, отказът от духовността и културните практики сега и тук, намаляват окончателно възможността да се оттласнем нагоре.

Мирела Иванова, Deutsche Welle