Когато си отиде голям човек, казваме, че животът е несправедлив. Румен Янков не се оплакваше. Макар да знаем, че имаше основания, няма смисъл да го правим вместо него, постфактум.
Малцина научаваха за продължителната му борба с тежко заболяване. Фаталното дойде от друга посока, малко преди да гледа мача на любимия си "Манчестър Юнайтед" срещу "Нюкасъл" заедно с приятеля Иван Бербатов. Митко вкара победен гол на стадиона, на който през 1999 г. ЦСКА имаше солиден изпълнителен директор, бъдеща суперзвезда в състава и Димитър Пенев начело за 2:2.
В болницата Румен не е могъл да види попадението на момчето, което закриляше и напътстваше. От уста на уста между близки и колеги достигаше информация, че Янков е в кома, но стабилизиран. Съдбата го прибра в деня на успешния треньорски дебют на Любо Пенев - водачът, за чиято кауза Румен направи много и получи малко.
Колко му отне хаосът и хроничното безпаричие в онази половин година - Бог знае. Късметлиите да бъдат около него помнят как крепеше фалирал клуб, с половин дузина отстъпени зведи от "Обилич" без картотеки за българското първенство. В същото време кръстосваше България, за да уважи малки и големи фенклубове. На всичко отгоре - победа над тънещия в разкош "Левски" (1:0) и първо място до последния есенен кръг, в който Румен се разкъса да брани мирни бащи и деца от полицейски произвол в Петрич.
За времето, през което движеше всичко в ЦСКА, журналистът от "Континент" и "168 часа" стана доказателство, че интелектът и ерудицията могат да надградят и култивират специфична среда като футбола. Отстъпвайки поста, той не получи жестове. Не ги и търсеше. Избра трудния, но достоен начин да обгрижва семейството си.
Спортната общност остана длъжник на един истински експерт - от заводския футбол, през балканския (с псевдоним Цървенко Ушич), до британския. При все това той винаги се отзоваваше за помощ, съвет или вещо мнение. И сега ще хвърля по едно око отгоре към стадионите, на които остави толкова приятели. Нали, Румба?
Тео