По къси ръкави? Не и Меркел!

През 1990-те години в Германия имаше едно популярно телевизионно състезание, участниците в което трябваше да отгатват понятия, показвани им само с помощта на жестове. Германските политици едва ли биха се представили убедително в подобно състезание, защото канонът на публичното политическо поведение изисква от тях главно пестеливост и умереност. Нека си спомним например колко естествено и лежерно Барак Обама свали сакото си по време на речта, произнесена пред Бранденбургската врата. Германската канцлерка, в същото време, явно не се потеше ни най-малко, независимо от 30-градусовата жега. И докато президентите от американския континент с удоволствие пеят или танцуват по време на публични изяви, германската канцлерка замислено застива, слушайки Вагнер.

Солидност срещу тестостерон

На преден план са съдържанията, а не жестикулациите - не е ли това типично немски маниер? Това наблюдение отчасти е вярно, казват експерти като Щефан Вера и Паула Дийл, които изследват публичното поведение на политиците. Германските политици също използват мимиката и жестовете, но много по-пестеливо, отколкото в други страни. Това се отнася с особена сила за Ангела Меркел. Публичните й изяви се отличават със сериозна, контролирана мимика и симетрични жестикулации, а този вид поведение сигнализира особена стабилност и внушава чувство за сигурност. Към това идеално приляга езикът й, който е почти изцяло изчистен от полемични елементи и излъчва хармония и желание за разбирателство.

За разлика от нея Пеер Щайнбрюк е значително по-импулсивен и дори агресивен, поради което има борбено излъчване. Щайнбрюк жестикулира по-свободно, движенията му са по-интензивни, често пъти се движи из помещението, с което насочва вниманието към личността си. При Меркел обратно - всичко в поведението на канцлерката внушава, че най-важното за нея са служебните й задължения, а не личните изяви. Но дори кандидат-канцлерът Щайнбрюк е направо суховат и формален в сравнение с политици от други страни. "Особено в Латинска Америка, но и в Северна Америка, предизборната борба се води много по-емоционално и полемично", казва Паула Дийл, която е бразилка по произход. Тя дава и пример: аржентинската президентка Кристина Фернандес де Кирхнер. По време на предизборната си борба през 2011, тя превърна траура по починалия й съпруг и бивш президент Нестор Кирхнер в част от политическото си шоу. Появяваше се облечена изцяло в черно и не се притесняваше да демонстрира сълзите си публично.

Има и други разлики в стиловете. В Латинска и Северна Америка политическият противник се атакува значително по-полемично и остро, понякога дори се навлиза в твърде лични сфери. В Германия неизменно се спазва една определена етика, според която личният живот остава встрани от дебата, казва още Дийл. Специфичните разлики отчасти се дължат на различни културни традиции. Северноевропейците по принцип имат много по-дистанцирано поведение и по-малко експресивни мимика и жестика от латиноамериканците. Що се отнася до Германия, характерна черта е и това, че политическият диалог не е силно персонализиран, а умерен и ориентиран към консенсус.
 

Как се държи един политик?

Има и национални специфики, които политиците обичат да демонстрират по време на кампания. Така германските политици често се показват пред телевизионните камери похапвайки наденички. Американският президент Обама пък опита всевъзможни видове фастфууд по време на своята кампания. Политиците в Италия обичат да се демонстрират по бански на плажа - тенденция, за която определена заслуга има един бивш премиер, падащ си по партитата "Бунга-Бунга". Особено при Берлускони можеше да се наблюдава един стил, смесващ две различни нива на поведение - личното, с това на политически коректното. Той имаше навика да разказва публично по някой недотам приличен виц, с което сякаш искаше да каже : "Имам толкова много власт, че мога да си позволя да не се държа като типичен политик".

Остава въпросът, дали определена мимика, жестове и поведение биха могли, да спечелят и избори. Ако не са съчетани със съдържания - това не е възможно, категорични са двамата политолози. В същото време Щефан Вера казва: "Често си мислим, че почти всичко зависи от съдържанието, а пропускаме факта, че нашият мозък реагира предимно на визуални сигнали. Чувстваме ли се неразбрани или недоволни от някого, преставаме да слушаме и аргументие му."

Паула Дийл пък разказва за един любопитен детайл от предизборната битка между Джон Кери и Джорд Буш. Тогава били проведени много социологически анкети сред избиратели, с въпрос, защо не гласуват за Кери. Изненадващият отговор бил: "Не мога да си представя, че заедно с Кери бихме могли да седим пред телевизора и да похапваме бъргъри. Докато с Джордж Буш - мога добре да си го представя.”

(Deutsche Welle)