Ричард Ран: Краят е близо

Преди две седмици легендата на хеджфондовете Стенли Дръкънмилър направи важно изявление, че кризата е на път да удари и инвеститорите трябва да се освободят от дяловите си участия. Той и други, които имат подобни виждания, станаха обект на широки дебати сред икономистите – повече за това кога ще бъде следващата глобална криза и за американския спад, отколкото за това дали ще има криза. Кризата вече засегна мнозина – в зависимост от това къде живеете и какви активи притежавате.

Впоследствие ще се разпространи до милиарди други хора, обхващайки голяма част от американското население. Ако живеете на други места като Гърция, Бразилия и Пуерто Рико, вероятно вече сте станали свидетели на значителен спад в реалните ви доходи и стандарт на живот. Ако сте пенсионер и живеете с лихвите от спестяванията, сте установили спад в дохода ви като резултат от твърде ниските лихвени проценти, поддържани от Федералния резерв (Централната банка на САЩ, бел. прев.).

Основният проблем е, че повечето държави регистрират само незначителен или никакъв растеж в резултат от прекалените правителствени разходи (особено за трансферни плащания), от разрушителни регламенти и данъчна политика. Нежеланието на политиците (и на тези, които гласуват за тях) да ограничат разходите и регламентите доведе до взрив на държавния дълг, който не е устойчив при сегашните нива на икономически растеж. Това, от своя страна, подхранва искането за повече правителствени разходи (повече безплатни неща) и поради това – по-голям дълг. Хората купуват американски правителствени облигации и ценни книжа, защото вярват, че те имат реална стойност. Ценността им произтича от това, че правителството има власт да извлича реално богатство от частния сектор, основно чрез данъци, за да плаща лихвите и главницата по дълга. Този въпрос е бил уреден, когато правителството на САЩ потушава данъчния протест, известен като „Уиски ребелиън” (1791-94) (данъкът върху уискито е първият, наложен от новосформираното федерално правителство върху вътрешен продукт - бел. прев.), а Джордж Вашингтон демонстрира, че ще използва сила, за да събере данъка върху уискито. Облагането с данък е правомощие на Конгреса, но когато Федерацията въвежда лихвени проценти под онези, които пазарът би наложил или дори под инфлацията, на практика налага данък богатство – както са забелязали всички, които имат спестовни сметки.

Правителството на САЩ няма намерение да не обслужва дълга, защото продава облигации в национална валута и печата банкноти – въпреки че реалната стойност на главницата и лихвите може да бъде намалена чрез инфлацията. Държави, които не продават облигации в национална валута, каквато е Гърция (с деноминирани в евро облигации) или Аржентина (с деноминирани в долари облигации), явно не изпълняват задълженията си, защото остават без чужда валута, с която да плащат главницата и лихвите. Американските щати, градове и територии, като Пуерто Рико, също могат да не обслужват дълга си, защото не могат да печатат американски долари, в каквито са деноминирани техните облигации. В момента наблюдаваме криза, която се развива бавно. Заради нея реалните доходи в редица държави са в застой или спадат рязко в резултат от срива в цените на стоките и скока в цената на дълговото обслужване. Обслужването на дълга се плаща чрез отчетливи увеличения на данъците, инфлация или косвен „данък богатство”, налаган на спестителите по посочения по-горе начин. Все повече държави вероятно ще бъдат потърпевши от големи спадове в доходите, които се дължат на цената на обслужването на дълга. Например италианският банков сектор е обременен с дълг, който по всяка вероятност не е в състояние да обслужва, а правителственият дълг категорично е над 100 процента от Брутния вътрешен продукт.

Малък трус ще е достатъчен големи италиански банки да се сринат, а това може да предизвика ефект на доминото в цяла Европа. А и никой не знае до каква степен германските данъкоплатци ще имат желание да спасяват италианците. В сегашния момент много правителства ядат зърното за посев – това означава, че разрушават реалното богатство в своите държави, тъй като прекалено много хора потребяват повече отколкото произвеждат и инвестират продуктивно.

Гърците, бразилците, руснаците и много други народи в момента осъзнават, че реалната стойност на надниците и правителствените трансферни плащания, които получават, ще продължават да спадат, докато общата стойност на тяхната колективна продукция не надвиши тяхното потребление и амортизиран капитал. В този момент техните икономики отново ще тръгнат нагоре. В САЩ много политици говорят гръмогласно за застой в заплатите и това са същите хора, които бяха най-настъпателни в настояването си да се наложат разрушителни разходи, данъци и регламенти, които са причина за проблема. Както демократичните, така и тоталитарните социалистически държави са податливи на циклични прекомерни разходи – което води или до промени, или до срив. Например Венецуела беше процъфтяваща демокрация и разполагаше с най-големите в света нефтени залежи, но днес хората не могат да си набавят основни храни или дори тоалетна хартия в резултат от техния социалистически експеримент.

Никой не може да предрече бъдещето със сигурност. Но аз не се отказвам от януарската си прогнози за рецесия до края на годината, защото тези, които контролират нещата, продължават с икономическата политика, която разрушава растежа.