10 ноември – технология на подмяната

Аз обаче искам да опиша нещо съвсем различно, свързано с тази дата. И то е свързано с отговор на въпроса: „Можеше ли да продължи съществуването на Съветите и Източния блок и след 1989-91 г.?“ Защото колкото повече се отдалечаваме от онова време, толкова по-безсрамни и нагли стават опитите на идеологическите и пропагандни сирени, които настояват, че всичко с този блок си било много добре. Но не щеш ли, едни много лоши злодеи на Запад решили съдбата му. И днес, ние българите, вместо да си живеем в комунистическата Аркадия, докато харчим петродоларите на глупавите „рашки“, виждате ли, сме загубили „високотехнологичната“ си икономика, загубили сме позициите си на световните пазари и сме принудени да се занимаваме с ибрикчийство, както обича да казва един бял вожд, който докато го казва и вече е заработил няколко бондака от руското посолство.

Моето мнение по горния въпрос е различно. Комунистическата тирания е стопански, финансово, социално и духовно несъстоятелна. Комунизмът като идеологическа рамка, в която някакви хора се опитват да правят ефективна бизнес дейност е утопия. Кауза пердута. Загуба на време, поколения и уникални животи, докато се опитваш да ги убедиш със средствата на терора и репресиите, че знаеш по-добре от тях, какво е доброто за тях. На Запад има интелектуална, философско-политическа традиция, която  след столетия на усложняване и надграждане се е превърнала в това, което наричаме англосаксонски институционален модел. Модел на сдържано поведение, балансиране, умереност и много внимателно политическо действие на елитите, защото последиците от грешни стъпки се наказват без пропуск и за дълго от избирателите. Тук в политическите и институционалните си традиции сме стъпили на раменете на лилипути, оценени в скалата на модерната политическа практика– византийския универсализъм, османския деспотизъм  и московския патримониализъм. И трите лилипута водят след себе си само едно – пълна липса на отговорност  на публичното  управление от избирателите.

Тези три модела (институционални, политически и управленски) никога не са правили и не правят разлика между публичното и частното. Казано най-кратко – и днес държавното управление напомня в моделите си повече на управлението на семейство, отколкото на публична система за вземане на решения, която се основава на ясно и справедливи норми и закони. Това пък е българската традиция на публично управление. По време на комунистическата тирания точно тази традиция преживя своя възход. Падението след такъв „възход“ е нееизбежно – няма кой да плаща за стопанската и финансова несъстоятелност на такъв режим. На българите  обаче много финтово им подхвърлиха дъвката с глупостта „неолиберализъм“, който уж бил тровел възможността да се заживее по-добре. Да се говори за чудовищните престъпления на небългарските комунисти, които половин век тероризираха нацията – това не се позволява. Още в началото на прехода го заклеймиха като „пещерен антикомунизъм“ и днес минава за лош вкус.

А истината е там – всички големи проблеми на България имат своите корени в просъветската диктатура, която неграмотни масови килъри като Тодор Живков и останалите от мафията на БКП стовариха върху сънародниците ни. Никой не обясни, че в България не е имало либерализъм, та днес да се пръкне чак и „неолиберализъм“. За сметка на това имаше половин век престъпна и незаконна червена диктатура и нито един от нейните проводници не получи осъдителна присъда за злодействата си. Почти никой (с едно-две изключения) не обясни на туземното население, че т.н. „неолиберализъм“ в същността си е лява критика на класическия либерализъм от 19 век. Терминът неолиберализъм е измислен от немския социолог и икономист Александър Рюстов през 30-те години на миналия век, който  - сега четете с особено внимание – казва следното:

„Ние, неолибералите, сме съгласни с марксистите и социалистите в убеждението, че капитализмът е несъстоятелен и трябва да бъде отхвърлен.

Ние също вярваме, че тяхното доказателство, че пресиленият капитализъм довежда до колективизъм е вярно и съществено откритие на техния водач (Маркс)“. Без коментар! Иначе, почти никой не се сеща на дати като днешната да отвори сериозен експертен разговор за стопанските и финансови причини, довели до 10-ноемврийския преврат. Най-големият мит за комунистическа България е настоятелно, безсрамно и с известен пропаганден успех натрапване на мнението, че на 10 ноември 1989 г. сме загубили една процъфтяваща и просперираща,  със завидно място в СИВ благоденстваща държава. Но не само това – имали сме едно много добро място в търговията на европейския континент, а по определени производства сме били водещи в света. Мога да обясня защо се раждат тези абсолютни глупости, но не мога да разбера защо има хора, които им вярват. След като диктатурата на БКП, на Тодор Живков и другарите доведе страната до пълна икономическа катастрофа, с великата криминална революция, която същите другари подготвиха и осъществиха беше предпоставено продължаването на нищетата и във времената след 10 ноември 1989 г.

Днес те си живеят в един ъпгрейдван вариант на посткомунистическа Аркадия, а неразбирането на тези елементарни истини се превръща в истинско изпитание за разума. Защо има стряскащо голямо количество българи, които носталгично блеят за онова време? Защо не могат да видят, че дори със стотиците несъвършенства, днешна България е на светлинни години от онзи комунистически мастодонт на глинени крака, който беше пред пълен стопански и финансов колапс много пъти и единствено жестокостта на терористичното управление го спасяваше от надигането на нацията, която признавам си, в края на 80те беше по някакъв начин по-прозорлива, по-наясно с пълната несъстоятелност на каскетаджийската диктатура. Днес в прогресия се увеличават хората, които с хипнотична настоятелност пледират за връщане на онова време. Няма как да се върне и не трябва да позволяваме да се връща. Катастрофални параметри на комунистическата икономика на България покриват напълно всички аналитични изводи, които прави в книгата си „Социалистическата система. Политическа икономия на комунизма“ унгарският икономист Янош Корнай:

„Достатъчно е само някои фундаментално важни цени да бъдат произволни, за да настъпи деформиране на цялата ценова система; произволността на производствените цени засяга разходите на потребителя, което влияе върху цената на продукцията на потребителя и т.н…Създава се порочен кръг с мека бюджетна принуда и слаб интерес към печалбата, от една страна, и произволност на цените, от друга. Тъй като рентабилността не евъпрос на живот и смърт за фирмата, нито продавачът, нито купувачът имат интерес да се борят сериозно за рецаонални цени. Ако е обощоизвестно, че цените са произволни, въобще не си струва да им се реагира. Но изглежда оправдано да се претендира за компенсация за загубите, причинени от деформациите наразходите и продажните цени…“

Българските архиви дават веднага потвърждение на тази теза на Янош Корнай: „На НРБ по решение на СИВ е възложена специализацията в производството на електрокари във всичките им разновидности, а предстои да се усвои и производството на мотокари.

Създаде се и нараства производството на трактори. Тези производства се нуждаят от хидравлически системи, за които основните групи са хидравлическите маслени помпи, разпределители, сервоусилватели…Опитите да произвеждаме в страната маслени помпи, въпреки че погълнаха доста средства и усилия, не двоведоха до решаване на въпроса. Помпите могат да се използват само за маталорежещи машини и нископовдигаеми електрокари , а което е от съществено значение, тези помпи имат и себестойност около 3 пъти по-висока от цената на вносните.“ / ЦДА, ф. 136, оп. 33, а.е. 2092, л.11/. Подобни свидетелства в архивните масиви им огромен брой. През 1961 г. представители на компанията „Рено“ посещават страната ни, за да проучат възможностите на промишлените предприятия, които комунистическите търговски представители толкова хвалят в страните по пребиваването си. Специалистите от „Рено“ идват с декларирана нагласа да купят бормашини, стругове, електротелфери, електокари, но още щом правят първите проби на място дори тяхната куртоазност е поставена на голямо изпитание и заявяват, че цените са в пъти по-високи от западните, а качеството – в пъти по-ниско / ЦДА, ф. 259, оп. 14, а.е. 81, л. 42-43/. Посланикът ни във Франция през 60-те Владимир Топенчаров пише отчаяни дописки, че има „рекламации за почти всички машиностроителни изделия, внесени във Франция, а отстраняването им става  чак 2 месеца след рекламация.“ / ЦДА, ф. 259, оп. 18, а.е. 237, л. 22, 48-49/

Тези документи описват няколко от най-тежките проблеми на българския износ – високи цени на продукцията и стоките, лошо качество, огромен внос на промишлени предприятия, които непроизвеждат продаваема на западните пазари продукция и създават огромен дефицит и задлъжняване. 

Двадесет години по-късно, в съвсем друга държава (Гърция) ситуацията с качеството на българската машиностроителна продукция щеше да е смешно, ако не беше толкова трагично. Вижте сами:

„Сигнална записка

от отдел „Външна политика и международни връзка“

на ЦК на БКП

Относно: слабости и недостатъци в организацията

на работата на външнотъргавските централи,

осигуряващи износа за Гърция.

…особено тревожен е въпросът с качеството на стоките и преди всичко в областта на износа на машини. Почти няма случай българска машина, изнесена в Гърция, без дефекти и недостатъци. Смята се за нормално вече още с пристигането на машините да започне техния ремонт. Не са редки случаите, когато в машините са откривани забравени инструменти, липса на детайли и части, което показва, че преди изпращането им те не са били проверявани дали работят...“

Ситуацията в търговията с Япония е подобна:
„Въпреки че данните относно печалбите на създадените смесени българо-японски дружества са доста противоречиви, документалният материал показва по-скоро поддържане на почти изравнен баланс между разходи и печалби.“ / Е. Кандиларов, България и Япония. От Студената война към XXI век“, С., Изд. Дамян Яков, 2009, стр. 91/

Това показва само едно – че комунистическа България е имала много неефективна, губеща, задлъжняващи икономика, с гигантски диспропорции. И почти цялата валута, която селското стопанство и добивните отрасли заработват (донякъде и понякога печеливши сфера) отива за закупуването на комплектни обекти, за промишлени производства, които веднъж, прахосват печалбата на печелившите, и втори път, генерират огромни загуби със самото си функциониране – защото се налагат дотации, за да има изнас на машини например, които са емблематично некачествени. И това не са фрагменти, а черта, иманентна на комунистическата икономика. Трябва да кажа, че огромната вина за колосалните грешни стартегически решения тегне основно върху Тодор Живков. Ето какво свидетелства самият той в свое изказване през май 1982 на среща с представители на деловите среди от Изтока и Запада: „Аз съм председател на Държавния съвет на Народна република България, една социалистическа страна, а ние, държавните дейци, партийните ръководители в социалистическите страни, сме и стопански дейци. Ние непосредствено участваме в изграждането на управлението на икономиката, а понякога дори се вмесваме толкова пряко в работата на стопанските организаци, че им създаваме тръдности (оживление сред публиката). Изобщо, ако се използва вашата терминология, излиза, че съм бизнесмен. От  това следва, че в качеството си на човек, така да се каже с две души, аз не мога да не разгледам проблемите и като държавник и политик, и като един от бинесмените на България.“

Свидетелството на бившият министър-председател Гриша Филипов в неговите мемоари е в същата посока – нищо не може да се случи без решението на Живков, дори по дребните неща:

„След XIII конгрес изолацията на Политбюро и секретарите на ЦК получи нова форма и нова сила…В същото време Т. Живков засили своето пряко участие в изпъълнителните и стопанските органи. Не можеше да има нито един малък или голям въпрос, по който да не се искат указания или разрешение от Т. Живков.“ / Гр. Филипов, „Незавършено интевю“, С., Изд. къща Нов свят, 2009, стр. 65/

Както пишат Н. Димитров и А. Александров в книгата си „Вина и виновници“:
„Постепенно режимът на Тодор Живков дегенерира в диктатура на клан, при което реално действуващи лица са хората от личния кръг на генералния секретар и от неговия пропаганден и репресивен апарат.“ / Н. Димитров, А. Александров, „Вина и виновници“, С., 1991, стр. 8/

„Един от авторите на „Черната книга на комунизма”, историкът Стефан Куртоа, обяснявайки веднъж защо комунистите не са успели а съветизират Франция в края на 40-те години на миналия век, каза: „Защото имаха мощни противници”. Това е причината за възпирането на комунизацията там – и една от причините за лесната комунизация тук.

Българските комунисти нямаха силни противници. Част от нацията искаше ярема на комунистическото робство, друга част беше избита, трета стана част от комунистическата система за репресии и терор против впечатляващо безропотната част на българското общество(чак до 1989). Защо България остана без своя Берлин`53, Унгария`56, Чехословакия`68 или Полша`80? Обяснението едва ли може да се даде в няколко изречения,  но едно е сигурно – в държава, където гражданите не зачитат абстрактните ценности, нямат сериозни опити да се разсъждава върху сложни философски и политически теми, липсва истинска религиозност – няма как да очакваме формиране на значими обществени групи, които да се противопоставят на тоталитарната стихия, рискувайки живота си тук и сега.  Добре, че са били горяните, та да ни измият срама.

Антон Тодоров

Повече по случай годишнината от 10 ноември, четете в рубриката ни 25 години (не) преход