90 години от Ньойския договор: а сега накъде?

Проф. Чавдар Николов

В геополитическата наука морският бряг се разглежда в светлината на два изконно противоположни и противопоставящи се възгледа. Сухоземният възглед го третира като граница, като предел. Съвсем различен е погледът “откъм водата”. Той предопределя на морския излаз свързващи и обединителни функции навътре в сушата, с така наречения хинтерланд.

Най-интересният конкретизиращ въпрос, възникващ в контекста, е за кои морета точно може да става дума в дългата човешка история?

За западната цивилизация исторически те са две : “люлката на древността” - Средиземно море и “люлката на модерността” – Атлантическият океан.

Понастоящем около “вътрешното езеро” на Запада, около Атлантическия океан, живеят 1,039 милиарда души (15,8% от световното население). Те създават почти половината, а именно 49,8% от световния паритетен БВП.

Геополитическият поглед върху българската история след Освобождението дава ред обяснения за пропуснатите възможности за стопанско, културно и благосъстоятелно развитие. И съвсем не на последно място – за пропилените възможности за национално обединение.

Ньойският договор от 1919 година, като част от Версайския мирен договор, действително се явява брутално насилие над българските национални интереси. Но в същото време той, трябва да му се признае, е хладнокръвна геостратегическа калкулация.

По времето след Първата световна война, международният имидж на България е твърде негативен. От една страна, традиционните и обясними русофилски настроения на българския народ се тълкуват на Запад като благоприятстващ фактор за вековния стремеж на Русия към контрол над черноморските проливи и съответно за пряк достъп до топли морета. Въпросната заплаха правилно се оценява като нараснала с идването на власт на агресивния по своята същност болшевишки режим.

Вторият основен негатив за България е съюзничеството с Германия. Тогава тя е трудно претърпелият поражение, насилствен ревизионист на границите в Европа и на статуквото в света. Геостратегически “малшансът” на България е само в някаква минимална степен решение на политици, както най-често въпросът драматично се разглежда. Успоредността на геополитическите интереси се явява определяща за нашия избор на съюзник поне през Първата световна война. А Втората световна война сериозните историци неслучайно разглеждат като резултат от “неспечелването на мира” след Първата.

Но да се върнем към геополитиката на Версай. За нашата страна тя имаше своите доста пагубни тежести не само до 1944 година, а чак до 2007 –а. Най-напред на страна като България в Ньой не е можело по никакъв начин са се предостави Македония. България е била перманентно обременена с обосновани подозрения, че цели преразглежадане на реда на Балканите. Включването на Македония в българските държавни граници би означавало към контрола на основния за Европа сухоземен пътен коридор Запад - Изток да се прибави в българско управление и контролът над основните балкански връзки Север - Юг. Цялото измисляне на “македонска нация”, “македонски език” и “македонска държавност” впоследствие през годините е логично продължение именно на визирания версайски геостратегически постулат.

Отделно, геоикономически и геополитически погледнато, евентуално нарастване на българската територия според “принципа за самоопределението”, безуспешно лансиран от президента на Щатите Удроу Уилсън, би формирало в региона доминираща и като население, и като икономически потенциал държава. На “смутителите – българи” и това, разбира се, не би следвало да се позволява. Както се уверихме чак през 90-те години на миналия век, срещу нас се конструира напълно изкуствено огромна геостратегическа противотежест. Това е Кралството на сърбите, хърватите и словенците, прекръстено по-късно на Югославия.

Впрочем, отнемането на Западните покрайнини от България има характера на военно тактическа мярка, а не толкова на някаква регионална геостратегия. (Например, столицата- София става изключително уязвима при евентуални военни действия.)
Един от основните геостратегически и с най-тежки икономически последствия ходове на Версай обаче е предаването на излаза на България на Егейско море, между реките Места и Марица, на Гърция.

В интерес на истината това решение е обусловено и от геополитическия замисъл Турция да бъде изтласкана от Европа, а на Гърция бъде предаден Константинопол, като тя стъпи и в Мала Азия, най-вече в района около Измир. На въпросните намерения се слага край с Гръцко- турската война.

Но така или иначе, отнемането от България на прекия достъп до Средиземноморието ни лишава от вероятността ако не да се превърнем в “морска нация”, то поне да придобием някои от характерните черти на такава. Черно море се явява затворено, вътрешно море, пътят през проливите е доста заобиколен. Затова останалият ни, настоящ териториален морски излаз в никакъв случай не може да се сравнява с възможностите за търговия, технологичен трансфер, трансфер на знания и културно общуване, които предлага Средиземно море.

Важното икономическо значение за българската икономика на пристанищата на Егейско море е получило, трябва да се признае, грамотна, макар и неизгодна за нас, геополитическа оценка и в началото на Студената война. Тогава американското правителство на президента Труман игнорира напълно аргументацията на България. Просто на власт тук са комунистите. Желязната завеса трябвало да мине по българо-гръцката граница. България, респективно Съветският съюз, не бивало да се допускат до Средиземно море.

В живота обаче не съществуват безболезнени печалби. Всяка съдържа нюансите на пирова победа. Северна Гърция е геостратегчески парадокс. Това е брегова ивица без хинтерланд и закономерно се явява и до днес най-изостаналата и безлюдна част на страната. В условията на европейско членство и на България, и на Гръция границите са безусловни и свещени, защото икономически не съществуват. Затова би следвало осъзнатите еднопосочни интереси да преминат в бързи действия. Обаче виждаме, че това не се случва за последните две десетилетия със желаните темпове на напредък.

Става дума не само за прототочилото се свързване на пътната мрежа на двете държави при Маказа, Златоград и Рудозем, но и за задължителното продължаване до Комотини и Александруполис на железопътната връзка. Тя понастоящем свършва в Подкова, за което въобще публично не се споменава.

Интересно, къде е обяснението на визирания не най-приятен и и не най-приемлив европейско-балкански феномен?

В контекста явно става дума за конкретна изява на обективното геоикономическо явление, познато като “Европа на регионите”. А то тревожи абсолютно всяка форма на национализъм не само по нашите географски ширини.

На подобни съображение и безпокойнства, струва ми се, би трябвало да се даде категоричен отговор приблизително в следния дух:

Познаването и изучаването на Европа от миналото може да бъде полезно на Европа на бъдещето единствено, ако изоставим обичая си необосновано да екстраполираме отрицателния геополитически и всякакъв друг национален опит, особено този със съседите. Такъв подход, без да бъде изрично формулиран, вече бе приложен от Великобритания в Северна Ирландия, между Италия и Австрия по повод Южен Тирол, както и между Франция и Испания по повод проблема на баските. По същия начин собствено би следвало да се процедира на разделения остров Кипър, и най-вече в контекста на бъдещото присъединяване на страни от Западните Балкани към Евросъюза, което няма да е нито лесно, нито краткосрочно.