Ех, да бях и аз поет или ...пенсионер с каскет!

Е, сега е момента да писнат гуслите, да се наточат перата, да се опънат платната и да засвири „Прегърнете се о, братя“. Има една такава особеност обаче, поетите се умълчават, когато се налага да работят нещо, което им изцежда въображението, силите чувството за хумор даже. Най-великите поети и артисти рядко са разчитали на благоволението на овластените. Не че няма придворни артисти, с безспорен талант – има и винаги е имало, но поетите революционери, тези, които пеят в изоставени мелници и мръзнат в изгнание, те са обречените на вечността. Сигурно защото не им пука за хорското признание, за аплодисментите и мазното подаяние от властниците, които хал хабер си нямат от интелектуалното усилие на призвания да превежда от езика на вечността.

Но да се върнем на покупко-продажбата на внимание. Защо намесвам стоково-паричните нрави, когато се касае за грижа от типа „Запази ме“, както правителството умилително нарече помощите /забележете „помощи“/ за бедстващите електорални единици? Защото е скверна гавра, всичко на което са подложени и работилите през целия си живот, наши родители, и хората на изкуството, и всеки един от нас, който изхранва паплачта подпираща бюра и гишета. Неуважителна ми е думата за държавните служители, но друга нямам подходяща. А човекът на изкуството по правило е човек на честта и като го уважат е склонен да връща жеста. Аз например в лични разговори с изтъкнати творци, от тези които пееха с цяло гърло, че е наше времето и искаха развод с тоталитарното отношение към нещата от живота, в това число и изкуството, та от същите тези борци за демокрация съм чувала, че Борисов не е най-голямото зло за държвата. Това по време на протестите това лято. Със снизхождение и далновидност на делфийски оракул ми викаха, че ще се убедя един ден, как не е еднокнижникът в джипката е най-голямото зло. А аз, засега, само гледам от телевизията как пропадат магистралите на съжиждащите евроатлантическото ни бъдеще. Гледам как, като мине Той отнякъде и като че по силата на Деус екс махина започват да се търкалят камъни и да се отскубват дървета от корен, като в приказката за Маркиз дьо Караба. Важно е да мине репортажа и да чуем на кого е заслугата за този път и тези заводи, пък после декорът на потьомкинските села* рухва.  Гледам, че няма доктори, че няма идея, кога ще ни разрешат да махнем маските, да стане ясно кой е виновен за мърсотията, която плува във водата и се изпарява във въздуха.

Гледам етикетите на храните и сметката на касовата бележка. А маската ми пречи даже да се озъбя. Но за радост е времето! За ода и панегерици. Има грижа за щуреца! Има мисъл за духа и надстройката! То и творецът не се блазни да овесва нос от гайлетата на властта. Властта затова си я избираме, да ни запази.  Творецът какво го е еня , че срутище стана синоним на модерната инфраструктура, платена с нашите пари, по съвметителство потребителите и на артефакти. Те, същите тези пари, отиват сега във вид на подаяние, но като че ли извадени от шкафчето на интегратора на Западните Балкани или от сметките на строгата, но справедлива Сачева, или може би от европроектите на Дончев...знам ли, ама така изглеждат нещата. Като майчина ласка.

Мисля още за безграничната щедрост на управляващите току преди изборите, изразена и в 120 лв плюс онези 50 за пенсионерите. Как да не им целуваш ръка на блюстителите на най-ниския външен дълг, на дюлгерите на икономическата стабилност? Както Цветанов на Борисов, както Георг - все не мога да му запомня името на онова дипломатическо чудо с отеснял панталон и весели чорапки, - на ментора си... По-тъжен е този смях от Ревизор на Гогол.

Толкова е абсурдно, че в цялата тази антиутопия, най-нормалното нещо като Безусловен базов доход звучи, като наивна приказка за полузаспали деца. Всичко, което може да ни върне достойнството и куража, че сме фактор в този пир на развилнели се човекоподобия ни се струва фикция. Униженията и подигравките във вид на „вземете този кокал и тихо“ни идват, като кило бензин или скатула диазепам от двойката Марешки-Симеонов срещу глас в легитимирането на греховната им любов.

Безусловният базов доход е обрушването на срутището. Финансовият механизъм да се разтресе цялата кочина и да дойде самосвалът за изриване на авгиевите обори, защото и Херкулес няма да издържи на вонята ако и да е с маска. Но за изхода ББД, можете да прочетете и сами, аз не съм икономист, и поет не съм, пенсионер съм, който от година не си е получавал пенсията, защото законът не дава пенсия на обжалващите решенията на ТЕЛК.  Тук е моментът да направя  връзката между каскета и пенсионера. Нали сте виждали в соцфилмите как мачкат каскета селяците пред кабинета на другарите с костюмите? Бършат влажни длани в покорно сваления пред авторитета каскет и се молят, и се надяват, и обещават кога на глас а понякога, и като пред икона се кълнат във вярност и пожизнена признателност. Не знам с вас как е, но аз по-отвратителна сцена не знам ни в театъра, ни в литературата, ни в платната на класиците запечатили миговете на счупването на човешкото достойнство и дух от памтивека та до днес.  Мисля, че този паметник заслужаваме, уважаеми съграждани. На мястото на петох@ника трябваше не кавалетното, кичозно лъвче а един с маска и свален каскет да вдигнем, за да помнят поколенията, какъв е бил избирателя от времето на срутищата и ковид пандемията.

Затова е каскета, освен заради римата, която да ме сроди барем отчасти с Пишурката, щот и той бил поет и чакал да му осребрят ведрата лирика на баба му за хурката.

Соня Момчилова

За Фрог нюз

*Потьомкински села - "Потьомкински села" означава нещо фалшиво, наужким. Легендата гласи, че по време на пътуването на Екатерина Велика до Крим през 1787 г. Григорий Потьомкин, човекът, стоящ зад проекта за превръщане на Крим в част от Руската империя, нарежда да се построят фалшиви села около пътя, по който ще мине императрицата.