Десет апашки, пиратски и други роли на поета Володя Висоцки
„Нерв“ беше посрещнат доста нервно, но мълчаливо от партийно-класовата литературна критика. Но най-страстните му поклонници, обявиха нас, преводачите му, в „пълна некрофилия“. Обвиниха ни, че го убиваме за втори път, защото е непроводим, че без дрезгавия му глас и без китарата, съсипваме впечатляващата му харизма. И още – Володя трябвало да се слуша и чете само в оригинал, а който не схваща нюансите, намеците му, подтекстовете, не разбира злободневните му метафори, играта му на думи, апашкия жаргон, нека ходи на частни уроци по руски...
После масовият обществен интерес към непокорния бард се стопи... И каторжният египетски труд, вложен в тези преводачески неволи, сякаш отиде на халост. Може би защото, както повечето неща, създавани в соца, и тези претворени и преразказани състояния на В.В. се превърнаха в ненужни никому словесни вещи. Днес новите българи не разбират и дума на руски. Но въпреки тях, ние, старите пушки, поне два пъти в годината – през януари и юли, палим по една свещ, голяма колкото факел, в памет на явлението Висоцки. Защото в цялата славяноезична поезия няма друг, който толкова успешно да е играл /в двата смисъла/ превъплъщенията на ветеран от фронта, на хулиган, на пират, на апаш, на лирик, на глупак-антисемит, на авиатор, на картоиграч, на гвардейски офицер, отиващ за честта си на дуел, на съсед – завистник.... Общо над 600 различни състояния, които са прекалено много за един къс, едва 42 годишен земен път.
И аз два пъти в годината посягам към вехтите си преводи. Благодаря на Бога, че с Негова помощ и вложения ми в тях младежки, калпазански хъс, те са се превърнали в малки частици от мощния дух на Поета, и чрез тях този Дух, макар и частично, възкръсва...
Когато Володя, пееше, той умираше. Когато играеше Хамлет, той не са раздвояваше, а се събираше. А когато играеше себе си – денонощно се самоубиваше. За да не позволи на властта да стори от него поредното си жертвоприношение.
Румен Леонидов
По време на концерт
Моят съсед
Той обходи целия Съюз.
Нещо търси - кво ли? - не е видно.
Не, към разприте аз нямам вкус.
Просто ми е болно и обидно.
По прозорците им - фин текстил.
Фръцка се жена му във халата.
Бих дори в Москва уран открил
за такава тлъстичка заплата.
Но си мисля - хората грешат.
Той нарочно нищичко не търси,
за какво му е - та те текат,
капят непрестанно суми тлъсти...
Вчера техничкия син у нас
падна, презглава се преобърна,
нашата гарафа счупи с бяс,
но баща му тройно ще ми върне!
Значи рубла, а за мен - петак?!
Ха сега плати си неустойка!
Не от завист - ами ей така,
искам справедливост аз, и толкоз.
...Нищо... Имам шансове добри -
и оттука скоро ще се вдигат:
те са страшно фрашкани с пари...
А на нас за водката не стигат!
Антисемит
Защо ли да дружа
с отрепки и бандити,
не е ли по-добре,
с онез - антисемити...
Че помощ имат те,
макар и незаконна,
от хиляди, о, не! -
дори от милиони!
Но как да разбера -
какво е туй семити?
И точно за какво,
защо да бъдат бити?
А всъщност, ако те
са най-прилични хора
и утре зарад тях
ме хвърлят пак в затвора?
Учителят ми бивш,
алкохолик от класа:
"Семитите ли - викна, -
евреи все това са!"
Сега ще ми върви -
помнете го, братлета.
сега не ме е страх -
аз ваш съм, давам клетва!
Аз дълго сдържан бях
и смятах го за гений,
а то Айнщайн Алберт
оказа се евреин!
Прости ми тоз въпрос,
народе мой, родино,
но Линкълн Абрахам
не му ли е роднина?
И сякаш Сталин пак
заплашва с нещо Каплер?
Притихва в този миг
самият Чарли Чаплин,
притихват пак сега
и жертви на фашизма,
притихва той дори -
класикът на марксизма!
Разправят, че крадат
славянските дечица,
изпиват им кръвта,
до капка ги изцицват!
Та яко драх ги аз,
ма драх ги колко мога,
пак в кръчмата го чух, -
разпнали са ни бога!
Ще леем мръсна кръв -
че вчера пак с шишарки
са дразнили до рев
лъва от зоопарка!
Заграбили са те
житото от народа
и няма хляб за нас,
ни водка, ни свобода!
Не копат, не берат,
не жънат и не сеят,
а вили си строят
и царски си живеят!
На всичко съм готов -
на кръв и съсипия!
Чифутите щом бия -
спасявам аз Русия!
Случай
Пак снощи в ресторанта се заврях -
там казаха ми с хумор, етикетно:
пий водка, яж хайвер, че изветря...
Дошъл е шеф по делото ракетно!
И друг път помня - с водка зареден,
но без да знам какво в бокала блика,
към масата на други устремен,
отивах, ако някой ме извика.
Но гостът - горд е като Ришельо,
надут подобно папа в древен скеч е...
Та той е шеф на дом за облекло -
какъв ти тук засекретен ракетчик!
Но Тя е с мен - с резервни струни, шест.
И аз съм горд, че също съм на мода:
науката привлича всички днес,
но и китарата влече народа.
Аз пих на екс и чашата строших!
И грабнах грифа - край на всяка скука!
Аз свойте три акорда проверих
и здраво се запих по таз наука.
Аз пеех и си мислех: гледай ти!
Уж сьомгата в реките не играе,
а бол хайвер!.. Ученият лети
из космоса - и в парсеки мечтае.
И с вид, че се вживява в песента,
притиснал нежно дамата до него,
директорът съвсем се размечта
как пак ще смае своите колега.
По-късничко, у тях, ми каза той
(и тайно пак касетката обръща):
- От днеска моят дом е вече твой!
- Мой дом е вече твойта Модна къща?!
И скъсах струните нарочно аз,
тъй писна ми от тоя самозванец.
- Ще дойда пак, разбира се, у вас,
но само ако има марсианец.
И тръгнах в утрото като старик.
Пързаляха се покрай мен дечица.
И първият прилежен ученик
пак бързаше към своята шестица.
Да, има правда... Квото да речеш,
все първите шестици получават!
Не трябва ти при чужди да се вреш,
повикат ли те - да се отзоваваш.
Вкусът и навиците ми са странни
Вкусът и навиците ми са странни,
малко екзотичен съм в бита:
мога едновременно да ям стакани
и хем без речник Шилер да чета.
Два полюса, два «аза» са във мене.
Два човека, двама врагове.
Единият в изкуството вглъбен е,
а другия хазарта го зове.
Излишни мисли в мене не допускам,
щом заживея с първото лице.
Но често аз на свобода пропускам
таз моя втора същност - на подлец.
От себе си аз втория все тикам,
обаче ме е страх да не сгреша:
уж стиснал съм за гърлото мръсника,
а май че първото си аз душа.
Но щом надвие в мене спекуланта
и разцъфти у мен искреността -
на вяра ми сервират в ресторанта
и милват ме безплатно през нощта.
Но край! Но край на всички идеали!
И ето ме - брутален, зъл, сърдит:
седя си аз и тъпо ям бокали,
захвърлен, Шилер в ъгъла седи.
...И пак в съда - киризят ме мнозина.
Пак моля съдията аз на глас:
«Не съм разбивал никаква витрина,
повярвайте! А мойто второ аз!»
Аз моля ви - със сълзи на очите,
не ме съдете - няма да крада.
Аз в залата ще идвам като зрител,
на гости ще ви идвам във съда!
Пред вас кълна се искрено и лично:
ще утроя страданието аз -
ще победя дилемната си личност
и мойто чуждо - мойто второ аз.
От днес аз няма да троша витрини,
да бия граждани и други там...
Съединявам двете половини,
душата си съединявам сам.
Ще се изтръгна, сам ще се заровя.
Ще се пречистя сам - до дъно аз.
О, чужд е този «аз» за мен, уж втори,
не, не, не, не, туй не е мойто второ аз!
Човек зад борда
На Анатолий Гарагули
Ревеше щорм. От нашите ръце
въжето късаше месо и кожа.
И котвата скимтеше като псе.
"Човек зад борда!" - викнаха тревожно.
Ще кажат: "Пълен назад! Стоп машини!
Бързо навън, екипаж!
Мъж ли е - здраво да пийне!
Не е ли - външно, с масаж!"
Извън морето - зло да те грози -
надявай се единствено на бога...
Там тебе няма кой да те спаси.
И кой да обяви за теб тревога.
А ревнат ли: "Напред! Да се научи!
Нашата цел е - натам!
Тъй му се пада - куче!
Нека спасява се сам!"
Но тоя кораб нещо не е в ред!
Къде се бавят моите верни хора?
Напред те гледат, гледат все напред!
И пука им, че аз съм там, зад борда!
И виждам - плават покрай мен армади!
Чака ги кеят, брегът...
Малко ли хора пропадат
без генералния път!
На бряг да стъпя само, а пък там
ще ги зария в злато до устата...
Ще спуска лодка всеки капитан
и пак ще чувствам почва под краката!
Те сграбчват ме за фланелката мокра
(паднах облечен - късмет!)
Впивам се в тях като котка -
сетният ми шанс са те!
Зад борда плюй и хващай се на бас,
че само месец път е до Хавана...
Но искам вече горе да съм аз -
на мостика висок, при капитана.
Наистина вълните са кохорти:
Буря! И вахти... Море.
Но на човека зад борда
не ще дадат да умре!
На борда съм! И курсът същ е - факт!
Подават ми ръце, души, цигари!
И сигурен съм, ако падна пак,
ще хвърлят пояс моите другари.
Ах, давайте пълен напред, момчета -
едва ме спасихте, едва...
Режете ме на парчета!
Ваша е мойта глава!
Когато мине тоя ураган
и всички ми простят това падение,
пак най-добрият вожд и капитан
ще пусне трапа, към брега, за мене...
И ще почна да разказвам гордо,
всички да научат там:
как тука човека зад борда
не оставят сам.
Туй не е краят
Години блъска ни пиратският живот.
Но флагът ни не клюмна в бури, в бой и
дори с телата си на тоя платноход
затулвахме снарядните пробои.
И пак ескадра се задава подир нас.
В морето - щил... "Застигат ни!" - ругаят.
А капитанът със спокоен глас:
"Туй не е краят! Казах - не е краят!"
Обхожда ни фрегатата от фланга ляв...
Към борда ни излита залп ужасен!..
И ние: "Огън!.." На око, със гняв...
Отсреща дим и смърт - късметът с нас е!
От всичките злини - най-малката злина:
пак в трюма - теч, пак смърт ни май вещаят...
Но капитанът със привичен знак:
"Туй не е краят! Казах - не е краят!"
А нас ни зяпат през бинокли сто очи
и виждат ни в дима - по-зли и черни.
Но няма да ни видят нас гребци,
опъващи веслата на галери!
Неравен бой.... Изплашен екипаж...
Спасете нашите души във рая!
Тогава кресна той: "На абордаж!
Туй не е краят! Казах - не е краят!
Но който иска да не иде в плен,
За битка ръкопашна да се стяга!
А всеки плъх - от страх обезверен,
От кораба ми може да избяга!"
И плъх до плъх - зацъркаха във хор -
От страх треперят, тичат и се каят...
С фрегатата опряхме борд о борд...
"Туй не е краят! Казах - не е краят!"
Лице в лице, очи в очи - смъртта пълзи!
Под нас - акули, а пред нас пък - хора...
Кой с нож, с въже, кой целият в сълзи -
напуснахме потъващия кораб.
Аз буден спя...
Аз буден спя - предчувствам пак кошмари...
По цяла нощ будувам - сякаш съм на пост.
И сякаш съм заседнал като рибя кост
в гърлата, да, на важни служби и другари,
които явно с мен са във война,
че уж не съм бил пазел тишина,
крещял съм бил из цялата страна,
подливайки вода на колектива,
наместо да потъна в сън блажен;
че трупали актив в чужбина с мен,
че пускали "апашките" ми пак...
И искат да се правя на глупак:
- Но те без мен... Не зная... Знам ли как...
За още нещо да се извиня?
Че не съветска взел съм аз жена,
че теглила ме тя, в капитализма...
Към дъното не щял съм сам да слизам
и песни съм си пял, каквито искам:
и за това как бихме ние фрица,
как редника пред бункера взриви се,
но щом не съм воювал на война,
откраднал бил съм тяхната луна
и щял съм още нещо да открадна...
Лъжите ме преследват като банда!
Не ми се спи... И как човек да спи!
Не може повече да се търпи!
Ще сложа кръст на всяко завещание
и сам ще се превърна на послание,
и песен ще напиша, и ще пея,
и моята присъда ще е в нея,
но до земята ще се поклоня
на всички, за които не заспивам,
и нека чашата да е горчива - аз няма да им изменя!
Не е на мода намекът галантен...
Не е на мода намекът галантен,
но по-добре се диша без глупци...
За да им пея "Хайката" ме канят
отвсякъде все хора - големци!
Дали е чул от нечий чужд балкон,
децата му ли искали са гласност,
не знам, но се сдобил с магнетофон
един другар - от най-високо място!
И сякаш вдаден в някаква беседа,
в кръга семеен, под лампиона стар,
но без да чуят техните съседи,
натиснал тихо копчето за "старт".
Несхванал ясно текста тук-таме
(доставил записа чрез свойта служба!),
изслушал "Хайката" ми насаме,
обратната страна дори, но с ужас.
И пак превъртал всичките парчета,
от "Хайката" му липсвал цял куплет...
Ядосан звъннал: "Утре в кабинета
ми доведете автора-поет!"
И целият вдървен от яд и страх,
без капчица да глътна и от чая,
от прага още аз му изревах
за вълците си песента - до края!
Не се усмихва - вярвам безусловно! -
на свойте синове и дъщери...
Но мене ме прослуша благосклонно.
Накрая ръкопляска ми дори...
От рафта с книги, крайно възмутен,
извади водка и през зъби скръцна:
"То вътре си е всичкото за мен!
За мене и за нас! Какви ти вълци?"
Това е всичко - а сега се кая:
На ден звънят поне по сто звънци.
За да им пея "Хайката" ме канят
отвсякъде все хора - големци!
Кажи мерси, че ти си още жив
Недей мисли: "Жена ми е други ходи!"
Недей мисли: "Аз тъп съм и ревнив!"
Че вчера пак обраха те във входа...
Кажи мерси, че.ти си още жив!
Какво от туй, че мъчи те саркома,
какво от туй, че си в запой горчив...
Че нямаш дом, защото си изгонен...
Кажи мерси, че ти си още жив!
И плюй на всичко - в покера те грабят,
насън с кварталното ченге дружиш
и в "София" два зъба си забрави...
Кажи мерси, че ти си още жив!
Да, счупиха ти черепа с бутилка,
да, твоят гняв съвсем е справедлив,
изнесоха те просто на носилка...
Кажи мерси, че ти си още жив!
И не е важно, че си само пешка.
И не е важно, че не си красив...
Какво пък толкоз - биха те по грешка!
Кажи мерси, че ти си още жив!
Да, истина е - който иска, може.
Наистина - не ми е никой крив.
Наистина - едно ме мен тревожи:
на кой "мерси" да кажа, че съм жив?
Отдолу лед, отгоре лед...
Отдолу лед, отгоре лед - не зная
къде е изходът оттук за мен...
В спасението вярвам - и накрая
все някога ще бъда аз спасен...
Димя от пот - в безпътица съм, бесен.
О, лед - пукни, разпукай се над нас!
Аз всичко помня, даже своите песни.
При теб ще дойда като кораб аз.
Аз жив съм, знам, че Той ме пази много.
Полувековен вече съм почти...
Аз имам още песни за пред Бога.
И знам, че всичко Той ще ми прости.
Превод от руски: Румен Леонидов
ПАНИКА
"Не волнуйтесь, я не уехал,
и не надейтеся, я не уеду!"
Вл. Висоцки
Не стана мутрата му за светец.
И плю на вашите велики пости.
Знам, мъртвият поет е образец!
Сега хвалете хулените кости!
Но млъкнахте във траур сополив.
И тръпнете във вощено старание.
И в израз на особено внимание
разказвате, че бил е талантлив...
Бездарно лицемерие на сноби -
по дяволите, късните ви грижи!
Пред вас поетът вечно ще се движи,
дори и с катафалката към гроба!
1980 г.
Румен Леонидов
От редакцията: Публикувахме това великолепно есе и стихове на Румен Леонидов, появили се първо в сайта fakel.bg, защото новинарският поток и политическите коментари за политическите интриги уморяват. И състаряват, без да носят някаква полза.
Текстове като този обаче облагородяват. Или поне стоплят душата, когато навън е студено. И Висоцки, и публиката заслужават това.
Фрог нюз
Моля, подкрепете ни.
