Бойко на нивата. Който го снима, той го и пере (Литературен преглед)

Нова американска технология ще се приложи тука, другари мои, - посочи нивата от 55 дка той. Нещо подобно е казал Аспарух, когато е минал Дунав и е забил кола с конската опашка. Някъде в този район, както един ден ще докажат учените. Нож какво е Аспарух пред исполина на демокрацията, който заяви: Тук ще се постигне диверсификация в атомната енергетика, чрез алтернативи на руските доставки… Нейде из коридоррите на Кремъл се чу смях...

И други са се опитвали да сътворят нещичко по темата „На нивата“. Например Пейо Яворов.

Недей дочаква и зори,

Върви ори, ори, ори…

        Като няма прокопсия,

        Плюл съм в тази орисия!

Немигнал, ставай: ей, месец още

насред небето, дълбока нощ е.

Главата тегне, а сън очите

залепя сякаш. Какво е време?

Великден иде, пак оран, семе

земята чака, нижат се дните.

По-скоро, хайде! че да се впряга;

съседа, чуваш, и той се стяга.

Излезеш, идеш, в земя корава

напънеш рало, халосаш вола…

Мъглата нощна затъне в дола,

огрее слънце и чак тогава

за отдих спреш,

а свяст се вий —

и пак поглеж:

Дий…

        Дий, воле, дий!

* * *

С трънак и плевел се бори,

весден ори, ори, ори…

        Като няма прокопсия,

        плюл съм в тази орисия!

Настане утро, гори небето,

цветя миришат, ехти полето:

овчар засвирил, стада заблели,

по всички храсти пилци запели.

И гледаш, слушаш, не знам досадно

защо ти стане: их, опустяло!

В гърдите нещо така заяло,

че кръв застива в сърцето страдно…

Ручок дохажда и слънце-пламък

прежуря, пали дърво и камък:

а в пот възвряла, гори снагата.

Да караш вече къде ти може?

И кръст изправиш най-сетне, боже,

па вземеш гладен завчас торбата.

И лучец еж,

водица пий —

И пак поглеж!

Дий…

        Дий, воле, дий!

* * *

До гроба слънце те гори,

и все ори, ори, ори…

        Като няма прокопсия,

        плюл съм в тази орисия!

Дома се връщаш окапал вече

по късна вечер и отдалече

зачуеш в село и плач, и врява…

Какво ще бъде? — недоумява

кратуна проста; а виж, излиза,

че бирник царски дошел е днеска

и сиромаси — тресе ги треска:

„Не взема само от голо риза,

дете от майка!“ — тъй всеки дума.

И ще помислиш, че бие глума:

„Да готвиш толкоз!“ О-хо, в главата

почешеш ли се най-на еднъжки,

пари да падат наместо въшки!

И смяташ, мислиш, до механата.

Там, колко щеш,

на вяра пий,

че то поглеж!

Дий…

        Дий, воле, дий!

* * *

………………

Така си мреш,

така сме ний,

така — поглеж!

Дий…

Дий, краста, дий!

В учебниците, които образователното министерство на Бойко одобрява за 11 клас, ще прочетете следния текст.

"На нивата" (анализ)
Ранната поезия на Яворов е екстровертна, обърната навън, към човека и драмата му в социума, а основен лирически герой в нея е селянинът с неговия усилен труд и непосилен живот страдание. Стихотворението „На нивата” насочва вниманието към убийственото всекидневие на един анонимен герой, в което удовлетворението от труда е заменено с умора и омерзение.

Жестоко, а? Но няма да се гърчи повече българският селянин – Бойко строи седми блок! По американски.

Атомният строител обяснява какво ще стане с нищо неподозиращата нива...

Преди години Антон Страшимиров не е предвидил подобен космически възход! И затова надраскал на белия лист и той „На нивата“.

Зазоряваше се тихо - с омаята на последна утренна дрямка: като че ли майчина ръка погалваше и пробуждаше всичко живо.

Унесен тъжно, аз гледах как из дрезгавината поникваха очертанията на грохналите хижи, осенявани от изглозгани и жилави овощни дръвчета - хижи, които сега изглеждаха като присвити плачущи върби по кривулните тесни улици на нашето пръснато село. Никой не крачеше още по тях, никой не шумеше: онемели бяха даже будните псета. А преди час-два те ме оглушаваха още с грозния си вой, който се сливаше с познати мен крясъци из селската кръчма и се носеше в глъхналата нощ като ехиден подбив над върволицата черни роби тук, винаги безрадостни, безстрастни и превити под затъпителните грижи за безплодността на целогодишния денонощен труд. Вакханалия на малкото избрани от многото викани! О, как ми гнетяха душата тези крясъци! Ликуваше победилата старина: оставаше пак предишният чорбаджия - не се “размири селото”.

Късната луна съвсем избледня и заскърцаха коля край плетищата. Една наближи и отмина: в дрезгавината се мярна костеливият ръст на Балчо Дражът, отличих и загорялото му лице с две по страните - не бръчки, а цели вглъбнатини в челюстите. Вчера го нямаше в село - по работа е бил. Може и да не е чул за някакви избори! Наведен, той сега водеше мършав чифт волове, впрегнати на две колелета. На оста седеше - с остен в ръка - дете. То и днес не ще е на училище. А това дете беше светло и възприемчиво: палаво, неуморно, повеждач на игри, гласежи и лудории между рошавите си другарчета.

Сви ми се сърцето и ме потегли: излязох - закрачих след Балча. Вървя, а болката на душата ми се разрасна и бликна; повлече ме да помилвам - топло и от сърце - това дете, обречено от жестока орисия на безжалостно пресушаване; да заприкажа с баща му, та да стопля, ако мога, това безстрастно и вцепенено от живота същество със струи от душащата ме печал. Но скоро ми стана съвестно... съвестно за това, че ме задяваше окаяността на един Балчо и на едно обичливо дете, когато те не са един и едно, а милиони, стотици милиони, безбройно число, на които аз съм чужд, от които съм негли надуто отделен, над които и от които аз съществувам със своята слободия и тъга.

Оброних чело и шавнах в дъбовата кория, която не преди много беше спорна между нашето село и турския й притежател, а сега е имане на селския ни кмет.

Шушнеха вече под утренния лъх дебелите дъбови листе, придружавани от ромола на близък ручей, а скрит в гъстака кос допяваше утренната си песен. И в оведрената ми душа все по-ясно се сблъскваха чувствата за хубаво и вечно със злобливите грижи по безмерната кривда в днешното човешко съществуване.

Ускорих стъпките си. Дъбовете се разреждаха, ставаха все по-стволести и горди. Под един разкривен вече великан аз неволно спрях и дълго стоях, безсилен да се отърва от горка мисъл. Вековний исполин е окухял: ще грохне. А ще грохна и аз, ще отминем всички ние и ще оставим само скърби и ядове, клетви и сълзи по веригата на нашето безрадостно съществуване.

Слънцето надникна от близка рътлина - ослепително, като разтопено злато. Бях накрай гората. Зад извилистия път се разкриваха нивите, по които, прегънати над оралата си, черни роби оряха. Нейде недалеч съзрях и Балча - с потно чело, опнал мишци, натиска и управя ралото си. Напред малкият Наню води воловете. Запътих се към тях, вторачен в Наня. С какви очи се захласва то по чучулиги или гълъби, които прелитат! А как блещи очи по озовал се наблизо лалугер! Гледах го и в душата ми оживя смут: тази е нивата, която ще изтърве Балчо - близо до корията е - да, тази ще е тя... Миналата неделя в кръчмата нашият лихвар-гражданин бяха застъпили - с чорбаджият и с други още първенци - Балча: надумваха му, че не си плаща дълга. Лихварят го гълчеше, а първенците го увещаваха в честност. И накрай чорбаджият предложи да купи тази Балчова нива - близо до корията. Той, чорбаджият, беше вече купил тук няколко други ниви, та с Балчовата щеше да окръглн мястото, за да си угледно разшири корията. А той, Балчо, имаше само три нивички, та беше навел глава и мънкаше половин думи:

- Абе, брате, накрай така и ще сторя: зер, не потръгва наникъде! А дълг е, ще се плаща кога да е. Никому не съм нищо отядал и не е за отядане: сухи пари ми е дал човекът.

- Знайно е, че не ще отядеш, Балчо - говореше лихварят, - токо ела да вършиш работа, когато ти не плащат навреме. Не ги сека и аз, поминъка си от вас чакам: плати ми!

- Ще ти платя, бай Василе... Ще потърся, че ако не найде, ще продам нивата - на, чорбаджият я иска - свърши тогава Балчо, а устните му трепереха: може да се догаждаше сиромахът, че те са се нещо сговорили - ония...

Гледах го аз сега, че гледах и нивата. Останала е тя от баща и деда. А той ще я изтърве - Балчо! Прахосник ли беше тоя баща, пияница или що? Той работеше ден и нощ - от понеделник до съботата, - а и в неделята не се запираше: гласи си работата за следната седмица, ходи на воденица, на тепавица или с дърва в града...

Чу се конски тропот и по пътя из корията се показа бай Васил - лихварят.

- Помози бог, Балчо - поздрави той. - Работиш ли, работиш ли?

- Дал бог добро. Ора, какво ще му е.

- Ори, ори, гледай да му събереш двата края: хубава е нивата, не чини да я изтървеш - каза и отмина.

- На добър час - секнато го отпрати Балчо и затърка с попукана длан челото си.

- Тегли бре! - викна после той на Наня.

Но то стоеше слисано, с проточена шия надясно: един подплашен заек забавно прескачаше през близкия трънак. Балчо пристъпи, зашлеви детето по врата и то се прескунди. Кръв из носа и зъбите зацапа хубавите детски устица. Аз гледах, безправен да наближа. Бащата мълком обърса одрасканото лице иа детето си и го потегли пак - да стане. Но то се преви, запротиви се.

- Остави го да поседи, байо - осмелих се аз. - Малко е детето, по му е мястото в училище.

Балчо ме изгледа отегчен.

- Не се може, ваша милост - каза, - нямам поводник, а добичетата ни са още млади, тряба да се водят... - и сбута пак детето.

- Недей ме, тате, молим ти се! - заохка то и се преви надве.

- Остави го за малко! - пришепнах пак аз.

Балчо се отдръпна, потри челото си и зачисти оралото. След малко Наню сам стана, отърси отърканото си потурче, па баща и син заораха пак...

Е, не се може, не се може: няма поводник, а хубава е нивата, не чини да се изтърве!

2020 г. Докато Бойко разтяга локуми за атомни блокове, в ардинското село Млечино я карат така...     

24rodopi.com

Класиците, милите, не са имали понятие що е кризисен ПР. Нашият премиер обаче е наясно. И действа. С джипката, жълтото яке и синята риза. Върви му с тях: на пънове, църкви, язовири и палячовци. Ще попитате: Кой го пере, завалията? Е, как кой? Който го снима – той го и пере... Ръчно.

Ех, ако не бяха протестите, яйцата и резолюцията на ЕП... Подем да видите!

Фрог нюз