Янев не издържа товара на думите, а Путин го довърши

Ще поговорим за Стефан Янев – генералът, когото президентът Радев посочи за служебен премиер два пъти, който в новото правителство получи поста военен министър. Няма да коментирам неговите познания и опит, а само признаците на заболяване, които той отказва да забележи. А те са започнали още когато се озова в кабинета на „Дондуков“ 1 с белите кожени кресла и диван. Преди него там болестта проникваше бавно и мъчително дванайсет години в предишния обитател, докато го разруши.

Премиерът Петков обяви, че ще поиска оставката на Янев. За нея се заговори след поредица от негови словесни изяви, които показаха, че нещо не е съвсем наред.

Ще припомня думите на един велик автор – Исак Бабел, роден в Одеса и описал историите в този глад както никой друг. „Една фраза се ражда в света едновременно добра и лоша. Тайната се крие в завоя, едва забележим.”

Изказването на Янев и последвалите му обяснения за това да внимаваме с думата „война“ за руската „операция“ в Украйна учудиха и ядосаха много хора. И има защо: позицията му странно съвпадна с тази на Държавния медиен регулатор на Русия и Главната прокуратура, които забраниха преди дни да се използват термини като „война“, „нашествие“, „настъпление“ и „обявяване на война“. Ясно е, че без президента Путин те не биха взели подобно решение. Съюзниците ни в НАТО още първата минута обявиха случващото се в Украйна като война, само нашият Янев разбирал нещата по-различно – значи правилно. Значи като Путин. Това се оказа камъчето, което обърна колата на пребиваването му във властта.

Стефан Янев не е ключова фигура за българската история, както не са били много хора преди него. Значимостта се измерва с резултати, но по нашите ширини сме свикнали тя да е плод на фантазията на всеки човек, който има проблем с реалностите. Но това е друга тема.

Откакто стана ясно, че Янев няма да е премиер в коалиционния кабинет, нито дори вице-премиер, той започна да се държи като дете, на което са му изяли десерта. Властта често въвежда в заблуждение попадналите в нея, че всички трябва да им се възхищават, защото са незаменими. Това е първата и уви, фатална грешка на мнозина. Типичен пример в това отношение е Тони Блеър (премиер на Великобритания през 1997-2007 г. – бел.ред.), който по време на престоя си във властта, развива синдром на хипертрофиралата гордост. Нещо като „енергийно опиянение”, според философа Бертран Ръсел. Ако стане очевидно, че човек във властта е започнал да страда от подобни разстройства, психиатрите трябва да се намесят. Синдромът се отразява на способността да се вземат правилни решения. Рядко „заразените“ се консултират с други хора, защото са сигурни, че вече знаят отговорите на всички въпроси. Самооценяват се изключително високо и напълно нереалистично. Често губят внимание към детайлите. Такива хора се обграждат със сервилни съветници, които правят само това, което потвърждава мнението на шефа. Те не са в състояние да реагират разумно на обективна критика. Тези хора придобиват почти месиански възгледи за света, вярвайки, че знаят правилните отговори на всички въпроси.

Ще допълня, че „енергийното опиянение“ се отразява на отношението на дадения управник към медиите. Не са ли съгласни с него, позволят ли си критика – се превръщат във врагове. Забравят основното: журналистите задават на политиците и държавниците въпроси, на които обществото иска да получи отговор. Ако държиш да си лидер, ще трябва да си пред обществените очи денонощно и да отговаряш за всяка своя дума и действие. Властта е сладка, но и жестока. Не всеки успява да се справи с нейните капризи, изненади и капани. Освен това Янев е трявало да знае и да внимава да не даде повод за съмнения по отношение на това какво казва, пише или опитва да внуши. Не го направи.

Убеден съм, че в момента е разочарован, обиден и дори наранен. Просто му личи. Егото му на военен, с възпитани у него командирски качества, ще скърца със зъби пред тази „неправда“. Би трябвало обаче да знае, че обществото никога не се е вълнувало много от личните драми на властниците, но пък винаги се е дразнело от най-малките им грешки. Някой беше казал, че българинът най-обичал да мрази. Вероятно, защото е доста лесно. Освен това повечето българи вярват, че заслужават да се окажат на високи постове и биха се справили блестящо от повечето намиращи се там. Нашенецът не си пада по самооценката. И така вече четиринайсет века.

Това трябва да знаят всички наши управленци - Янев само един пример. "Енергийното опиянение" не прощава на никого.

А блестящият Исак Бабел, когото цитирах в началото, бил разстрелян от Сталиновия режим, защото използвал думи, които властта не харесва… Продължават да се намират хора, които искат да върнат онова време.

Бъдете мъдри и смели.

Огнян Стефанов