Как ленинци окупираха сталинци в София

Протестът беше готин до вторник вечерта. Беше и безобиден, няма какво да се заблуждаваме. Театрото обаче свърши след първите шамари и ритници. Веднага екнаха обвинения и от двете страни, че еди кой си е провокирал насилието. Дрън, дрън... Първо, това не беше никакво насилие и второ – и двете страни играха абсолютно аматьорски. За насилие ще говорим, когато излязат миньори, енергетици, учители, лекари, шофьори, съкратени и безработни, озверели от отчаяние и глад. Те няма да са с шарени тишърки, ранички и Самсунг „Галакси” за снимки за спомен от протеста. Няма да има и ревю на театрални костюми, разголени цици, вувузели и конкурс за оригинален текст на плакат. Но ще има в изобилие ярост, мъка и мъст. Чегеваристите и левосектантите, които от дни се разхождат из София и си мислят, че са Марат и Робеспиер, когато окупират Орлов мост с биричка в ръка, ще се скрият в миша дупка, когато видят лицата на протеста, който ви описвам.

Но и той не е най-страшният. Иде нещо брутално, ужасно и наистина неуправляемо. Нещо кърваво, което ще удари тази страна и този народ право в сърцето. За етнически конфликт ви говоря, драги сънародници от вечерните разходки, които наричате битка с тирана, мафията, олигархията и статуквото. От много говорене и повтаряне дори тези страшни някога думи се изтъркаха, а въпросните кръгове взеха да стават дори симпатични. Захласнати в собствения си вечерен поход и сутрешно кафе пред парламента, не виждате каква буря се задава. При това с вашето непредизвикано съдействие. Но за това ще поговорим след някой ден, защото темата е толкова сериозна, че не бива да се смесва с друга.

Извинявайте, но много от протестиращите във вторник през нощта, приличаха на руските декабристи, които с песни и стихове се опитвали да свалят царския режим в Русия в края на ХIХ век. Историята накратко е следната. Декабристите са предимно от дворянски произход, млади офицери и хора от кръговете на интелигенцията. Движението възниква заради идеята да се смени политическата система - монархията с република. Нещо като въстанието на Кромуел в Англия, но двеста и кусур години по-късно и без кървави битки. Точно така: декабристите били против употребата на сила. Затова рано сутринта на 26 декември 1825 г. те обявили, че повече не могат да търпят и излезли на Сенатския площад. Събрали се над 3 000 души, които през целия ден мирно обикаляли улиците, пеели песни и скандирали лозунги в подкрепа на републиката. Тогавашният император - Николай I, наблюдавал няколко часа симпатичните протестиращи, а когато вечерта търпението му се изчерпало, изпратил полиция и войска, които за нула време не оставили здрав декабрист. По-късно някои от протестиращите били осъдени на смърт, а други изпратени в Сибир.

Години по-късно Владимир Илич Ленин заявил своето революционно откритие: Няма да повтаряме грешката на декабристите. Властта може и трябва да се свали със сила. След това, за да не се върне отново в управлението, ще създадем диктатура на пролетариата. Така и станало. Само че, за да се задържи самата диктатура на пролетариата, се наложило Ленин да пусне в действие „червеният терор”. Разбира се, имал великолепен аргумент – отговор на „белия терор”. Главен изпълнител на този гениален план бил Йосиф Висарионович Сталин. Същият, който по-късно направил всичко възможно да изолира своя вожд Ленин от властта и да заеме мястото му. Ликвидирал също всички свои опоненти в партията като Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин, Томски и др. и се оградил с верни поддръжници – отбор революционери болшевики, които проповядвали философията: „Тази власт с кръв сме я взели, с кръв ще я дадем”. По-ясно няма как да се каже.  

Нещо подобно се разигра във вторник вечерта. Тези отвън напираха, сякаш бяха прочели току що лениновото определение за революционна ситуация: масите не искат да живеят по старому, а властта не може да управлява по новому.

Така ленинците първо използваха класическото оръжие на пролетариата – камъка, за да спрат автобус с депутати, а след това преминаха към строеж на барикади от тротоарни плочи и контейнери за боклук, които използваха като перкусионни инструменти. Депутатите, тези нови сталинци, пък се бяха затворили в парламента и чакаха сгоден момент да се изнижат и после да обсъдят какви са възможностите за едно „червено терорче”, издържано в стила на демократичните традиции. В отговор на „бялото”, разбира се, би казал Мишо Миков, знаете кой е той.

Двете страни така и не проумяха през тези 40 дни на протести, че е най-добре да седнат за час-два и да се разберат. В смисъл всяка от страните да направи известни компромиси, да се приемат план за задължителни гласувания в парламента, дата за предсрочни избори,  промени в Изборния кодекс и да се остави правителството на мира, за да изпълни тази програма. Макс Вебер и други класици са описали как стават тези неща.

Протестиращи и управляващи трябваше също да се сетят и за онова прословуто произведение на Ленин, кръстено „Крачка напред, две крачки назад”, написано през 1904 г. В него бъдещият вожд на Октомврийската револяция пише: „Ние не сме утописти. Ние знаем, че всеки черноработник и всяка готвачка не са способни на момента да поемат управлението на държавата. В това сме съгласни и с кадетите, и с Брешковска, и с Церетели. Но ние се отличаваме от тези граждани по това, че изискваме незабавно скъсване с подобен предразсъдък, според който само богатите или дошлите от богати семейства чиновници са в състояние да управляват държава, да вършат ежедневна делнична работа по управлението.” И още: „Когато победим в световен мащаб, ние, така ми се ще, да направим от злато обществени тоалетни на улиците на няколко от най-големите градове в света. Това би било "най-справедливата" и нагледно-назидателна употреба на златото за тези поколения, които не са забравили, как заради златото са загинали десет милиона човека и що е тридесет милиона  инвалиди от "великата освободителна" война 1914-1918г.”

Златни мисли за златни кенефи и недоверие в домакините и черноработниците, както виждате.

Ленин има и друго основополагащо произведение – „Какво да се прави”, което не е по-слабо от споменатото. В него Улянов развива концепцията на една професионална кадрова партия като ръководен орган и задължителен водач на все още неподготвения за действие пролетариат. По този начин Ленин успява да отцепи една част от социалдемократите и създава болшевиките - бъдещата комунистическа партия в Русия. Формално погледнато комунизма падна през 90-те години заедно с Берлинската стена, но де факто болшевиките управляват и до днес тук-там. Особено тук.

Ленин и Сталин отдавна са отречени и цитирането им навлича неприятности на пишещите, коментаторите и анализаторите. Само че уроците от онези смутни и кървави години трябва да се помнят. За да не се повтарят. Паметта обаче не е най-силното ни качество.

Масите у нас, ако така наречем условно протестиращите, не искат повече да бъдат управлявани по старому – това е ясно. Но не знаят и как да се ръководи по новому. Управляващите пък и да знаят, не искат, защото им харесва да управляват по старому. Което си е проблем. Как да бъде разрешен? Не знам. Но със сигурност окупации, барикади с плочки и контейнери за боклук, полицейски шамари и палки няма да доведат до нищо свястно, модерно и демократично. И не ми казвайте, че ако някъде се съберат двайсетина души и окупират магистрала, кръстовище или сграда, значи това са нови чисти демократи, които трябва да приветстваме със ставане на крака и аплодисменти. Номерът се изтърка.

Както не е вярно също, че щом си се добрал до властта, можеш да правиш с нея каквото си искаш, включително да пилиш нервите на обществото с тъпи назначения на тъпири на високи постове. И този номер вече трудно минава.

Въобще формулата „ленинци срещу сталинци” не е спасителна. Самоубийствена е.

И не се подвеждайте много-много по думите на президента Плевнелиев и еврокомисар Вивиан Рединг, че ще ни водят към нови светли бъднини. Той си има офшорни сметки, няколко къщи и дебела сметка в банката, а тя е израснала в Люксембург и живее в момента в Брюксел. Няма как да ни разберат, дори да искат, което съвсем не е сигурно.

 

Огнян Стефанов