За кого бият камбаните Ботев и Левски?

Комисията за защита от дискриминация търсела дискриминационни елементи по шест основни признака, сред които етнически, религиозен, полов. Така 12-те независими експерти решили в един от докладите да опишат, че когато се учи за залавянето на Васил Левски, на децата трябва да бъде обяснено, че османската полиция просто си изпълнява задълженията, а Апостола е нарушител на територията на империята. Много стриктно се следяло и да не би някъде да е спомената думата "турчин" вместо "османлия". Защото направо звучала страшно.

Комисията за защита от дискриминация, която създаде скандала е в състав:

 

Ана Страшимирова, председател, е доцент по международно частно право, преподавател във Варненския свободен университет.

 

Баки Хюсеинов, зам.-председател, икономист, бивш заместник-министър на труда и социалната политика. Владее турски и ромски език. Името му излезе и в един от списъците на Комисията за разкриване на досиетата като сътрудник на Държавна сигурност.

 

Сабри Салиев Ахмедов е учител по трактори и селскостопански машини от Опака, срещу чието влизане в Комисията се обяви ДПС. От партията на Ахмед Доган бяха категорични, че Сабри Ахмедов няма никакво понятие от защита на правата на човека.

 

Атанас Мусорлиев е член на Софийската адвокатска колегия.

 

Ивайло Стефанов Савов, журналист от Шумен

 

Златина Манолова Касърова-Дукова – член на Бургаската адвокатска колегия,

 

София Кирилова Йовчева

 

Лало Пацев Каменов

 

Тези хора сега обясняват, че не били срещу Ботев, а просто анализирали. Възможно да е така, наистина. Но се породиха съмнения. Защо, ако помислите на гореизброените хора са чисти и национално отговорни?

Като първо свое дело Комисията за защита от дискриминация, която бе назначена преди месец, сътвори изследването: „Стереотипи и предразсъдъци в учебници, учебни помагала и образователни програми и планове в подготвителното и основното образование”.

И произлезе скандал. Гаден и ненужен. Или нужен?...

Укорителните погледи към Ботев, Левски и останалите буйни и умни глави от онова време, не са от вчера. Преживели сме упражненията на всякакви мушици, повярвали си, че са част от историята. И винарките край бъчвите с кипнало вино имат по-дълъг живот от техните „дела”. Не си струва да се глумим с недомислиците им, колкото й някои да се опитват да ги представят като „съвременна европейска позиция и толерантен прочит на литературни произведения”. Така се изрази един ибрикчия, минаващ в собствените си очи за интелектуалец и активен соровец. И той си мисли, че парите, които е получил по някаква програма, ще изглеждат по-чисти, ако проявява слугинско усърди, дори когато никой не иска това от него.

От друга страна в скандала има и нещо положително – да ни напомни да посягаме по-често към Ботев, Дякона, Вазов и останалите, които вселиха свободата в българския дух. Без тях нямаше да ни има.

Пък и как по онова време, когато „властта си е вършела работата”, турците са били „османлии” и само са „присъствали” по земите ни, без да са ги поробвали, се е родил извезаният на комитските знамена израз: „Свобода или смърт”. Срещу кого се биха революционерите ни и в името на какво умираха? Ако не сме си отговорили досега, заслужаваме Комисията по защита от дискриминация да ни отговори.  

 

 

 

 

ПИСМО ДО ХРИСТО БОТЕВ

 

Георги Марков

2 юни 1976 г. Далеч от България

 

Драги Христо Ботев,

 

Дълго се колебах дали да ти пиша това писмо в деня на стогодишнината от твоя­та смърт. Предполагам, че нико­му не е приятно, дори и на убити­те герои, да му се припомня мо­мента на смъртта, толкова по­вече, ако смъртоносният куршум е дошъл отзад, от лагера на свои­те. С много по-голяма радост бих ти писал на твоята рождена да­та, но тъй като на днешния ден ти ще получиш купища поздрави­телни телеграми, тържествени послания, дълги и важни речи, ака­демични слова, планини от венци и твоето име ще кънти по ра­диостанции и високоговорители, аз се реших като малък контра­пункт да ти напиша това писмо.

Всъщност много отдавна исках да ти пиша и да те питам за ня­колко неща. Вероятно ти не би ми отговорил или би забавил от­говора си, докато се срещнем там, където всички неизбежно се срещат. Но не ти писах, защото не ти знаех адреса, както не го знам и сега - в рая ли си, или в ада. Прости ми, но доколкото те поз­навам, не мога да си представя, че ти сега се разхождаш между слад­ко пойните, облечени в бяло анге­ли, усмихваш се на красиви девици, пиеш райска роса, танцуваш по зе­лена морава и щастливо разгова­ряш с благочестивите светии за съвършенството на Бога и света. Много по ми се вярва, че дори све­ти Петър да те е приел в рая, ти си избягал оттам в първия удобен момент, завладял си било стария „Радецки", било лодката на Данте и скришом си преминал небес­ния Дунав, който отделя светци­те от грешниците. Представям си даже как си скочил сред димя­щия пущинак на адското преддве­рие, как си прочел оня злокобен надпис „Вие, които прекрачвате този праг, надежда всяка оставе­те" и си се засмял. Аз така вяр­вам, че ти си се засмял на това предупреждение и може би си про­тегнал ръка и си откъртил дъсчи­цата с надписа, защото никога не си могъл да търпиш евтини пре­дизвикателства. Мисля си, че ти си предпочел ада, защото там има каузи, докато в рая ги няма. Ти знаеш много добре, че ако стремежът на хората към рая може да бъде някакъв живот, са­мият рай - това си е чиста смърт. Отгоре на всичко, в ада ти сигурно би намерил по-инте­ресната част от човечеството. Старият грешник Бакунин, от когото ти толкова си се възхи­щавал, трябва да се е издигнал до ранг на помощник-дявол, прияте­лят ти Нечаев сигурно се пържи някъде в Деветия кръг, а прияте­лят ти Стамболов, мушкан за милионен път с дяволския нож, би се опитал да ти обясни защо спо­ред него, ако ти не беше загинал във Врачанския Балкан, само ня­колко години по-късно са щели така и така да те обесят.

И нека ти кажа, драги Христо Ботев, че аз вярвам на думите на Стефан Стамболов, въпреки че ти навярно би ме погледнал с не­доумение. Всеки твой поклонник би казал, че аз съм смахнат, защото от сто години насам всяка по­литическа партия, от най-дясна до най-лява, всяка фашистка или комунистическа организация, вся­ка власт - демократична или то­талитарна, всяка милиция или по­лиция те има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, све­тец. Ти си вероятно единствено­то име в цялата ни история, кое­то обединява всички тях с едно желание - да те имат. Ти си нещо като магически камък, който всички духовни бедняци по наша­та земя искат да притежават. И те биха ми посочили помпозното величие, с което се почита денят на твоята смърт. О, как искам да видя лицето ти на този ден, как отгоре, някъде над облаците, гледаш това човешко наводнение към твоето лобно място, как добре организирани войници, офи­цери, милиционери, ученици, пио­нери, комсомолци, партийци, ду­хови музики, ракетни части, обик­новени и централни комитети, генерали, поети, министри, писа­тели, разни деятели - с коли, ка­миони, автобуси, хеликоптери и дори пеша отиват да отдадат почит на легендата. Искам да ви­дя как гледаш и слушаш зарята, церемонията за падналите, клет­вите, че всички ще бъдат като тебе, гъгнещите речи на дебели­те партийни ръководители, кои­то произнасят празни дежурни фрази за свобода или смърт и те цитират и рецитират до посиня­ване...

... Въпреки това, драги Христо Ботев, Стамболов е прав. Тези хора, техните бащи или техните деца щяха да те обесят, ако ти не бе имал щастието със спаси­телния куршум. И аз съм сигурен, че ти знаеше това много добре, ти го предчувстваше, ти го виж­даше и точно като Исус Христос избра своята Голгота, за да спа­сиш народа си от греха. И точно като него от опасност ти се пре­върна в спасителна легенда. Ти ся­каш отгатна какво те искаха от тебе и се съгласи с тях, с твоите вероятни бъдещи убийци. Ти не им беше нужен. Беше им нужно името ти. Никой от тях никога не се е интересувал от теб, мал­цина са се опитали да те разбе­рат, дори професорските и акаде­мичните изследвания са посвете­ни на легендата, не на теб.

Оттук нататък с твоето име в уста, боготворейки легендата, всички тия власти и особено се­гашната, щяха да унищожават всеки българин, който дръзнеше поне най-бледо да бъде като теб. „Да живеем и да се борим по бо­тевски" стана лозунг за изкореня­ване на всичко ботевско и за лик­видиране на всички горди и чисти чела. С твоята поезия в уста бя­ха смазани истински поети, с твоята свобода в уста беше наложено най-черно потисничество, с твоята независимост в уста България бе тласкана от една за­висимост в друга, с твоя герои­зъм в уста бяха отречени истин­ските геройства, с твоя безком­промисен характер в уста Бълга­рия бе овладяна от духовни мижитурки и нищожества...

С една дума, ти си славното знаме, под което вилнее позорът. Ти знаеше това. Беше ти предел­но ясно. И ако си забравил, нека ти припомня твоята ЕЛЕГИЯ, където ти така пророчески видя какво ще последва:

Кажи ми, кажи, бедни народе, кой те в таз робска люлка люлее? Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга в ребрата, или тоз, що толкоз годин ти пее: „ Търпи, и ще си спасиш душата!" Той ли ил някой негов наместник, син на Лойола и брат на Юда, предател верен и Жив предвестник на нови тегла за сиромаси, нов кърджалия в нова полуда, кой продал брата, убил баща си?!

Това си писал ти самият. И не само си го писал, но си го и вяр­вал.

И тук е моят първи въпрос, драги Христо Ботев:

НЕ СЕ ЛИ ЧУВСТВАШ ВИНОВЕН?

Не смяташ ли, че е трябвало да се постараеш да останеш Жив и да избягаш от куршума, който те ча­каше над Враца? Не смяташ ли, че трябваше да откажеш да снабдиш синовете на Лойола и братята на Юда с толкова важната и толко­ва полезната легенда за Христо Ботев. И вместо това да им съз­дадеш позорната грижа да те обе­сят те самите. Физически да те обесят. И така името ти вместо швейцарска картичка на всеки режим да стане огромен черен ка­мък, който да тежи върху всички поколения и зловещо да им напом­ня за страшния позор и така може би да спаси мнозина бъдещи Хрис­то-Ботевци. Затова жестоката истина е, че запазвайки легендата за теб, всяка година на втори юни ти биваш обесван. Твоята човеш­ка същност, твоят характер, твоята истинска поезия, твоята революция, твоята силна любов и твоята силна омраза - увисват на въжето. Ако отоманската импе­рия те честваше, ако гробът ти беше редом с този на Мидхад Па­ша, кощунството със самия теб би било по-малко, отколкото сега, когато ти си знамето на казион­щината, иконата на безскрупул­ността и пошлото интересчийство. Как наистина можа да до­пуснеш да те убият, когато след­ващите сто години така отчаяно се нуждаеха от теб. Ти, който ри­муваше „патриоти" с „идиоти", ти, който така страстно и силно извика:

На душа лежат спомени тежки злобна ги памет често повтаря, в гърди ни любов, ни капка вяра, нито НАДЕЖДИ от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди!

Прости ми, нямам дързостта да те укорявам, нито смея да възразя срещу кои и да е от твои­те принципи и идеали. Напротив, струва ми се, че с времето те разбирам все по-дълбоко и по-страшно. Някои от твоите днешни последователи казват, че ти си толкова необикновен, из­клкючителен, странен, чудноват българин, който не прилича на ни­кой друг българин. Може би за­гатването е, че ти въобще не си българин, а нещо друго. И това също подчертава моята идея, че поколенията през изминалите сто години са противопоставили легендата за теб на самия теб. Защото, нека още веднъж повто­ря - ТЕЗИ, КОИТО СЕ КЛАНЯТ ПРЕД ТВОЯ ОРЕОЛ, НЕ БИХА ОСТАВИЛИ ЖИВ НИТО ЕДИН, КОЙТО ДОРИ МАЛКО БИ НА­ПОМНЯЛ ЗА ТЕБ. И ето че кур­шумът, който прониза челото ти, продължава да свисти в своя злокобен полет вече сто години и да пронизва много други чела. Ти си чуден и красив, когато казваш:

Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът!

Както сам знаеш, не е трудно „кога въстане робът" да си найдеш гробът. Защото, когато ро­бите въстават, те си остават роби. Въстанието не ги прави свободни хора. Те са въстанали роби. Оттук нататък започва най-трудното, най-мъчителното и най-изпитателното - да пре­върнеш робите в свободни хора. И тук нуждата от живия Ботев ви­наги е била далеч по-голяма от ле­гендата за мъртвия Ботев.

Така идвам до втория ми въп­рос:

НЕ СМЯТАШ ЛИ, ЧЕ КАРАВЕЛОВ БЕШЕ ПРАВ?

Не зная думите, които сте си казали, обидите, които сте си разменили и чувството на горчи­вина, с което сте се разделили. Зная само, че Каравелов не е успял да те убеди, че свободата на един народ не се ражда от сражението между две чужди армии, нито до­ри от геройството на една леген­дарна чета, нито от прокламации и международни декларации. А е нещо неразривно свързано със съ­вършенството на човешкия дух, с възпитанието, с просветата и духовния прогрес на един народ. Зная, че ти дръзко си извикал: „Лозето не ще молитва, а моти­ка." Но си забравил, че има раз­лични мотики и че револверът съвсем не е най-добрата от тях.

Позволявам си да ти кажа, че времето доказа колко прав е бил Каравелов.

Затова него не го честват.

 

 

 

БОРБА

Христо Ботев

 

В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи святи, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря -
"Бой се от бога, почитай царя!"
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй - грешен съм ази",
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази...
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещен конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

 

За какво му е пушката на Апостола?
 

 

Ще имаме едно знаме, на което ще пише: "Свята и чиста република"

 

Бай Каравелов,

Вие като честен и свободен български вестникар, такъв Ви показва и листът "Свобода", който издавате, [се борите] без разлика за всеки народ, който би показал, [че иска] да живее [свободно].

Ние, българите, бяхме честити чак сега да се сдобием с напълно свободен вестник, [който] дава право на всекиго да представи народното ни мнение пред света. И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там гдето живее българинът - в България, Тракия [и] Македония. От каквато и народност да живеят в този наш рай, [те] ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: "Свята и чиста република". Същото желаем и на братята сърби, черногорци, румънци и пр. да не остават след нас [и] в едно и също време да дадат гласа си. Време е с един труд да спечелим онова, което са търсили и търсят братята французи, т.е. млада Франция, млада Русия и пр. Колко скъпо и с какви загуби? Брат брата, син баща, бащата сина си да убива? Сега е време да преварим това зло. [Защо да водим] втора борба? Сега е лесно и можем с малко материал да се спасим от това гнусно и невярно тиранство, сто пъти по-назад от нас във всичко. Неговите топове, неговите игленки пушки са в нашите ръце. Само ни трябва още мъничко време да поработим [няколко] години. Но [само] тогава [след като поработим], бай Каравелов, както ви пиша в писмата с братя Марина [п. Луканов] и Иван [Драсов], с божя воля ще съсипем гнилата и страхлива държава, та да съзидаме друга многотрайна по новото зидане. Да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава, но не хората, не жените и децата им. [Стига] само да се покорят на горните свети закони, [те ще са на] равно с българина.

Бай редакторе, чрез вестника Ви или както намерите за по-добре, да питаме братята сърби: ще ли ни подадат ръка против общия ни враг в едно време, или не? Нека ни кажат искрено, та да знаем какво да работим и ние, и те, щото да не проливаме много кръв. Срамно е ние да сравняваме силата си с такива гламавци, каквито са турците... Когато неприятелят ми е по-гламав от мене, той е в ръцете ми с всичкия си материал.

Питаме: сега, когато искаме да вървим към правия живот и свобода, кой мойе да застане на пътя ни, ако не иска барим гласа си да даде за доброто? Мисля никой [няма] да смее.

[Трябва] да се даде правото на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно. И ние, българите, отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. Всекидневните ни убийства, потурчванията на грабнатите ни невръстни деца, обезчестяването на девойките и жените ни от турците са били всекидневно оплаквани с кървави сълзи пред европейските консули. На нашия прегракнал глас - никакъв отзив, отникъде помощ, напротив, стават учители против нас. Тогава где остава тяхното образование и човещина? И все тъй ли ще се оплакваме и ще се надяваме на техните лъжи? Не, наместо сълзи, сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдния и на нашите мишци. Ето че идем, господин редакторе, чрез вестника Ви да представим народното мнение пред света.

Дописка на В. Левски до в. "Свобода",
писана през втората половина на 1870 г.,
а публикувана в "Свобода" на 13.02.1871 г.