Манол Глишев: Защо демократите пак се изпокараха?

Демократичните партии, партиите на „красивите и умните“, градските, проевропейските, прозападните, по-скоро либералните и кой знае защо обявените за десни партии в България най-сетне намериха общ език около общата си кандидатура за кмет на София. На пръв поглед – чудесно! Най-сетне обединение! При това кандидатът е млад мъж с приличен външен вид и, както изглежда – с великолепен частен бизнес зад гърба си. Не хазарт, не проституция, оръжие, наркотици или рекет, а обучение във високите технологии. Нещо от бъдещето. Какво да не му харесаш на такъв кандидат? Идеален е за поста на столичен кмет. Както знаем, бюджетът на столицата при Борисов и Фандъкова захранваше и продължава да захранва ГЕРБ – едно положение, донесло безброй беди на страната ни, да не говорим за самата столица.

И… пак греда

За съжаление, на демократичните лидери отново им убягна основен момент, от който конкурентите им не закъсняха да се възползват, а и голяма част от самата демократична общност се възмути: кандидатът Терзиев е син и внук на офицери от ДС. Меко казано – получи се неловко. Така наречените „десни“, а всъщност просто демократични партии са създадени основно от и за хора, които не си падат по диктатурата като начин на управление. В частност ДСБ (част от „Демократична България“, тя пък засега коалирана и с ПП) е тъмносиня в исторически смисъл – членовете и симпатизантите като правило са хора от семейства, спомнящи си с носталгия за епохата преди 1944 и с ужас или омерзение – за периода 1944-1989. В „Да България“ и дори в „Продължаваме промяната“ също се намират такива хора, макар и да са по-малко. Дори в „Зелено движение“ ще ги намерим. За този тип граждани някогашната Държавна сигурност е анатема. Няма възможност за какъвто и да било компромис с това омразно име. И трябва да им признаем сериозните основания.

Държавна сигурност

ДС е тайната полиция на комунистическия режим, управлявал формално от 1947 до 1991. Функциите на тази тайна полиция е основно поддържането на страх и разединение сред населението на България. Историческите извори, личните спомени и историческият анализ показват тесните връзки на ДС със съветския КГБ, както и чудовищните практики на деморализация, сплашване, Zersetzung (подлудяване, заблуда) и фактическо унищожение, които ДС практикува срещу стотици хиляди български граждани в десетилетията на комунистическия режим. Минало на офицер в ДС щеше да бъде изключителен позор, ако в България бяхме провели лустрация, аналогична на германската денацификация или на посткомунистическите лустрационни процеси например в Чехия. В очите на част от българската демократична общност принадлежност към ДС е абсолютно еквивалентна на принадлежност например към нацистката Гестапо. Кандидат за кмет, възпитан в семейство не на един, а на няколко офицери от ДС, изглежда като „червен принц“, привилегирован член на някогашната комунистическа „аристокрация“ и за хиляди привърженици на демократичните партии у нас изборът на Терзиев за кандидат е напълно неприемлив. Нещо повече – изглежда цинизъм. В тази линия на разсъждение е очевидно от само себе си, че какъвто и да е бизнесът на кандидата, то първите му стъпки и началният капитал са дошли от контактите на семейството му. А това моментално означава: червени привилегии. Ранно преориентиране към пазарна икономика, но само за „наши хора“  по указ №56. Конвергенция на елитите. Куфарчетата с последните пари на НРБ, раздавани от Луканов и вложени в новаторска технология… Микеле Корлеоне легализира бизнеса.

Но виновни ли са децата за делата на родителите си?

Други в демократичната общност защитават Терзиев. Според тях той е просто един амбициозен, успешен, честен бизнесмен, добър търговец и технически грамотен човек, който е решил сега да върне нещо на общността. Този млад и добре изглеждащ мъж се държи прилично, а не като мутра. Създал е успешна компания като „Телерик“ и я е създал не сам, а с приятели. Синергия на работното място. Трудова етика. Здрава работа, иновации, обучение на хиляди млади хора в практическа област, така че да си намерят работа. И освен това наистина става дума за принципен въпрос – носят ли децата вина за престъпленията на бащите си? Хайде все пак да не бъдем като комунистите, срещу чиито трийсетгодишни сенки се борим…

Да теглим чертата

От чисто политическа, практична гледна точка вече не е важно кой е прав и кой – крив. Когато една кандидатура буди разделение в общността, това намалява общия брой потенциални гласове за кандидата и съответно това значи, че той просто не е подходящ. Да, възможно е хората, които не харесват кандидата, все още да живеят в ХХ в., да са назадничави или дори да са заприличали на противника, с когото си въобразяват, че се борят… дори няма да седна да оспорвам тези обвинения. Остава само политическият прагматизъм: нито една рационална политическа групировка не издига противоречиви за търсената аудитория кандидати. Ако това е БСП, там таргет-групата няма да има никакъв проблем с кандидат, чиито роднини са били на високи позиции в ДС. Това даже може да се хареса. В ГЕРБ някои биха имали известни възражения (там дисциплината поотслабна и вече може), но работата пак би минала по-леко. Във „Възраждане“ сигурно не биха могли изобщо да схванат проблема или биха обявили всеки офицер от ДС за герой. Обаче в демократичната общност… не. Точно тук няма как да стане. Около Терзиев се обединиха партийните ръководства, но името на Терзиев раздели избирателите. Сигурна формула за неуспех на изборите.

Да поговорим ли за принципи?

В България не беше проведена лустрация. А трябваше да бъде проведена. И всъщност дори и днес все още не е късно. Но тя продължава да не се провежда. Това създаде мрачни течения под повърхността на обществения живот. Ресантиман. Разочарования. Огорчени равносметки. Недоверие. В резултат възникна и цинизъм, защото успешната конвергенция на червените капитали и семейства в новата, уж божем демократична система не буди никакво съмнение. Вместо да бъде пробит и да изтече, циреят на ДС забра. Цялото политическо и икономическо тяло на България продължава да е в лека, почти неосъзнавана треска заради плавния преход на ДС-семействата в тъканта на сегашната ни Република. Практиките от миналото не отмират така лесно. Тук рушветче, там контакт с Русия или с други криминални режими, безотчетни пари, сделки под масата след 1990, компромати, институционално безсилие… у нас генезисът на тези практики идва директно от кадрите на някогашната ДС. И точно заради това идва яростното отхвърляне на кандидатурата на успелия млад мъж. Отдавна съществува тарикатската поговорка, че зад всеки успял мъж в България стои Държавна сигурност. В конкретния случай подозрението е за преход, конвергенция, легализиране и второ поколение.

Мнозина от демократите, защитаващи Терзиев, не крият, че разпознават във възмущението от него атака срещу самите себе си. „И аз съм имал дядо комунист!“ Но не става дума просто за дядо комунист. Членовете на БКП към 1990 г. бяха около един милион души и мнозина от тях вече отдавна не вярваха в червената идея, така че явно нито един критик на Терзиев не може да си позволи да мрази милион българи и техните няколко милиона потомци. Грубо казано, вече почти всички имаме по някой дядо комунист. Няма как иначе – в края на краищата, до 1990 г. БКП беше националната ни Църква. Обаче става дума за ДС. Не за масовата Църква, а за нейната Инквизиция. Концентриран, тъмночервен сок от БКП. Не просто НСДАП, а направо Гестапо. Тук е проблемът с кандидата Терзиев.

Виновно ли е момчето?

Разбира се, че не. Младият Васил Терзиев очевидно не е офицер от ДС. Той е търговец. Частно лице. Кандидат-политик. Спонсор на ДБПП. Проблемът не е самият той, а скелетите в гардероба му. Хайде да попитаме за първия милион? Как започва бизнесът на Терзиев? Това е изключително чувствителна тема, защото като член на семейството си той има привилегирован произход и започва със старт, който простосмъртните през осемдесетте и деветдесетте просто нямат. Това е само по себе си несправедливо, а винаги се подминава. Оттам нататък – къде са първите офиси на бъдещата академия „Телерик“? През 2007 година, когато още не желае да става кмет, самият Терзиев го разказва открито и честно пред сайта „Кариери“: в сградите на „Кимкооп“  – оцеляваща посткомунистическа външнотърговска фирма, филиал на печално известната „Кинтекс“. Според думите на самия Терзиев и на бизнеспартньора му Светозар Георгиев връзката между „Кимпкооп“ и „Телерик“ е роднинска – бащата на Георгиев е Георги Георгиев, собственик на „Кимкооп“. Кратка проверка в стила на Due Diligence показва, че поне трима от основателите на „Кимкооп“ от 1990 са бивши офицери от ДС и в частност ПГУ – чудовищното Първо главно управление. Допълнително пикантно е, че един от основателите на „Кимкооп“ е Михаил Миков, по-късно лидер на БСП. Така че момчето не е виновно. То просто е обвързано.

Защо Терзиев иска да стане кмет?

Съоснователят на „Телерик“, българският Илон Мъск иска да се премести от изгодната си бизнессфера във водите на политиката, от които не разбира нищо. Как и защо? Едно просто обяснение е, че столичният бюджет е огромен и човекът, стоящ начело на разпределянето му, става изключително влиятелен. Сякаш е извън бизнеса, само дето е в него до лактите. Просто този път парите са на данъкоплатците. Дали Терзиев не се стреми да разпредели един приличен процент от бюджета към хора, с които има взаимоизгодни отношения?

Дали всъщност Терзиев наистина иска да стане кмет?

Друга възможност е Терзиев да знае, че няма шанс да стане кмет, но да се е кандидатирал именно за да предизвика разделение сред демократичните избиратели. В такъв случай дали отново семейните и приятелските му контакти няма да се окажат ключ към разбирането на тази кандидатура? И дали и лидерите на демократичните партии не са напълно наясно с това, но по причини от, да речем, финансов характер, са се съгласили да играят тази игра? Все пак, Терзиев им е спонсор…

Между другото – демократите наистина ли нямаха друг, по-познат възможен кандидат? Без връзки в ДС? Ама наистина ли?

За Frognews

Манол Глишев