Московската агентура, която предаде България на болшевишките орки

Обяснения за предателското поведение, вкл. на хора, които почитаме за национални герои, от днешна гледна точка винаги ще се намерят. Въпрос на принципи е дали обясненията могат и трябва да бъдат приемани. Защото е имало и други, който не са се съгласили и това им е струвало живота. Колко хора знаят например, че през август 1867 г. в българските земи идва цяла разузнавателна група от руски военни топографи, начело с професионалния военен разузнавач от Генералния щаб на руската армия капитан Георгий Бобриков. В състава на тази група е и друг военен разузнавач, Николай Артамонов, който ще успее да изплете истинска разузнавателна мрежа в българските земи. По това време е направен опит да бъде вербуван от тези военните топографи-разузнавачи Васил Левски, който е знаменосец в четата на Панайот Хитов. Левски категорично отказва. Хитов – не. Дяконът Левски има категорично мнение, че „който ни освободи, той и ще ни зароби”. Това ще му коства най-скъпото – граф Н. Игнатиев изиграва ключова роля за неговата смърт, тъй като не само не го спасява, но и насочва турската власт към изграждането на криминален профил на процеса срещу Васил Левски. Отказът на Дякона да стане сътрудник на руското имперско военно разузнаване е едно от най-категоричните доказателства за изключителната му прозорливост и кураж в онези мрачни и жестоки времена, когато изборът е много драматичен. Избор между самостоятелното действие за политическо и национално освобождание на отечеството или работата уж за същата цел, но вече с всички средства, вкл. прякото служене на руските имперски интереси. Левски избира първото, но много от т.н. ни националните ни герои се спират на второто. Изборът на Левски да не слугува на московските интереси му струва живота. Изборът на другите ги съхранява и издига в политиката на нова България.

Позната диалектика и в наши дни. Често можете да чуете следния аргумент – какво пък, руската империя просто е имала и е преследвала свои интереси на Балканите. Логичният контра въпрос, който възниква е може ли всеки интерес да бъде приеман и да се съдейства за реализацията му? Представете си хипотетичния руски интерес (който изобщо не е бил хипотетичен тогава) да не се допусне създаването на независима и обединена българска държава след руско-турската война. Нима този имперски интерес може да се приеме и нима съпротивата срещу държавата, която го е изповядвала не е най-важния национален интерес? Още повече, че няма нито един руски дипломатически документ до войната 1877-78 г., в който да се говори за държава с името „България”. Навсякъде руските дипломати са използвали термина „Балканска област”. От тази гледна точка единствената база, на която може да се оценява дали едни или други действия са национално предателство или обратното, са българските национални интереси.

Направих това обширно въведение, защото десетилетия по-късно националните предатели в България ползват близки измамнически схеми, когато се опитват да аргументират работата си за Съветите по време на Втората световна война. Само, че много от тях работят за московските тайни служби далеч преди началото на Втората световна война. Когато по-сетнешния шеф на военното ни разузнаване полк. Стефан Недев отива да се самопредложи за съветски агент на представителите на НКВД в Букурещ, войната още не е започнала. Как да се обясни освен като национално предателство работата през 20-те и 30-те години на вербуваните от НКВД и ГРУ „българи”? Крайно време е настоятелно, упорито и без притеснение да казваме следното - Втората световна война започва като обща работа на национал-социалистическа Германия и болшевишка Русия. Това са фактите. Кога най-накрая ще се превърне във всекидневно знание информацията за съвместното прегазване на Полша от двете тоталитарни държави, за съвместните паради на болшевишките и нацистките орди, например в Брест на 22 септември 1939 г.?!

Наскоро прочетох последната книга на Анжел Вагенщай ”Преди края на света”, където попаднах на следното изумително свидетелство:
„Тогава, след разстрела на Боевой, започнах да се досещам за вероятното предназначение на едни куфарчета, които от време на време баща ми донасяше от софийската гара, когато там за кратко спираше „Ориент експресът” Истанбул-Париж. Във всяко куфарче, това добре знаех, имаше по десетина хиляди долара – в ония времена значителна сума – които аз, хлапак, доизносващ лекясалата си гимназистка куртка, отнасях в бар „Максим”...Предавах пратката във вонящия на пури кабинет на шефа, винаги в присъствието на някакъв цивилен немец, който очевидно не беше равнодушен към донесеното от мен...След преброяването на зелените банкноти получавах обратно куфарчето си, честно и добросъвестно натъпкано с инфлациони български левове по неведомите курсове на черната борса...мисля, че част от получените в куфарчето левове отиваха и към софийския квартал Павлово, където под покрива на едно от т.н. „еврейски жилища”...функционираше друг нелегален радиопредавател...Тъй или иначе, но германските тайни служби в България още преди офцииалното и включване в Трестранния пакт, с такива и вероятно други подобни куфарчета ентусиазирано подпомагаха чрез иначе забранени валутни афери финансирането на смъртния си противник – съветските тайни служби” (А. Вагенщайн, „След края на света. Драскулки от неолита”, Изд. Колибри, 2011, стр. 46-48).

Тук няма да пиша за откровенни национални предатели като т.н. „червен генерал” Владимир Заимов – един от ноторните съветски шпиони в България. Само случайни седесарски председатели като Пламен Юруков (дали някои помни, че  СДС имаше и такъв председател до 2009 г.) могат да твърдят, че „...вчера направихме консилиум с проф. Бакалов и с други историци. Ген. Владимир Заимов не е бил никога съветски шпионин. Той не е сътрудничил на съветското разузнаване, нямал е нищо общо със съветското разузнаване.

Водещ (Г. Коритаров): Ама бюстът му стои в школата на КГБ и е герой на Съветския съюз.

Пламен Юруков: Той е използван от комунистическата пропаганда, за да се покаже, че едва ли не подкрепата за комунистическото движение преди края на Втората световна война е било широко...” (Нова телевизия, 04 септември 2007 г.). Срамна работа – да твърдиш, че Владимир Заимов не е бил съветски агент е все едно да извършиш демонстративно покушение над истината.

А истината е следната:
„Съветски военен разузнавач от януари 1939 г., привлечен към сътрудничество от военния аташе на СССР в България А.И. Бенедиктов. Създател на силна разузнавателна група, която изгражда контакти със структура във Варна, в Румъния и Чехословакия...Според сведения в архива на ГРУ: по време на работатата, системно предава военна и военно-политическа информация за България, Германия, Турция, Гърция и други страни. След влизането на немски единици на територията на България Заимов предоставя информация за размера и въоръжението им. ... Неговата работа се оценява високо от Съветското командване. В информацията, предоставена от Заимов има данни за немски военни съоръжения, както и тактически характеристики на действията на Вермахта по време на Балканския кампания през 1941 г.” (Овидий К. Горчаков, „Ян Берзин — командарм ГРУ”, Изд. дом „Нева”, СПб.,2004, стр. 72). Малко са напълно ясните неща на тази земя и предателството на Владимир Заимов е едно от тях!

Нека видим кои са другите представители на антибългарската московска агентура, които десетилетия наред предаваха държавата ни, за да може в един момент за дълги години след 9 септември 1944 г. българите да попаднем под ярема на болшевишките орки. Една от  предателските група е тази на  Кръстьо Белев с псевдоним „Август”, на адвоката Александър Пеев, вербуван при посещението си в Съветите през 1939 г. и на радистите-братовчеди Емил Попов и Иван Джаков. Писателят Кръстьо Белев е вербуван от ГРУ още през 1932 г. През 1938 г. посещава Москва, където дори има лична среща със Сталин („Кръстьо Белев за Съветския съюз и за съветската агентура в България”, сп. Минало, 2002, кн. 3, стр. 43). Особено важен информатор на групата е ген. Никифор Никифоров, началник на военно-съдебния отдел в Министерството на войната тогава, с псевдоним „Журин”. Той е стар приятел на А. Пеев още от военното училище. И двамата са от известни с фанатичността си русофилски родове. Съветската разузнавателна група получава информация още от Алексанъдр Георгиев, икономист в Берлин, Янко Пеев, с псевдоним „Тан”, посланик в Египет и Япония, служителя в българското посолство в Букурещ, както и театрала Боян Дановски, който се намирал по това време в Истанбул. Със съветската резидентура в Истанбул сътрудничат Евтим Станчев, Георги Тодоров и Стефан Тилкиджиев, собственик на каучукова работилница (ДВИА, ф.23, оп.1, а.е.1029, л.90-92). Виден съветски военен разузнавач, служил под командването на Павел Судоплатов в диверсионната бригада на ГРУ е Щерю Атанасов. В средата на 30-те години в Рим е завербуван от 5-ти отдел на НКВД третият секретар на посолството ни там – Иван Стаменов. Да, това е същият човек, който няколко години по-късно става посланик на Царство България в Москва. След 9 септември Москва му отпуска персонална пенсия, която той получава всеки месец до смъртта си през 1976 г. Колко прилича на историята на полк. Недев, който получава персонална пенсия от ЦК на БКП през 1981 г.!  

Виден съветски разузнавач е и Стефан Богданов, с псевдоним „Арбатов”. Забележете годината, когато е натоварен от ГРУ да създаде разузнавателна група – 1939 г. Съветите и национал-социалистическа Германия през тази година стават най-близките съюзници и заплашват свободата и териториалната цялост на околните държави. За кого са работили тогава тези национални предатели, докато сътрудничат на Съветите, ерго на нацистите? Реторичен въпрос. Стефан Богданов веднага започва изпълнението на задачата и сформира група, но не в София, а във Варна. Групата се казва „Пан”, съставена е от 12 души, а нейн шеф е инженерът Васил Попов. Събират сведения за строителството и реконструкцията на шосейната и ж.п. мрежа, за военно-укрепителната линия, координати на важни обекти като складове и рафинерии за бензин, седалища и разстановки на войскови части с техния брой и род войска.


Структура на разузнавателната група Пан

Така например, Христо Павлов, с псевдоним „Дуб” донася сведения за мобилизационните планове на Военното окръжие в Свищов, Георги Рибаров, псевдоним „Поран” - за петролните склавове в района на Велико Търново и околността. Нейчо Йорданов, „Дол” информира за петролните складове в Русе и Гюргево, както и за корабостроителните предприятия в Олтеница. Иван Ковачев, с псевдоним „Козин” донася за летището Пейнерджик (дн. Чайка) край Варна, както и сведения за пристигналия от Германия ферибот, предназначен за Русе. Георги Ефтимов, с псевдоним „Трегер”,  донася сведения за започналото преустройство на гара Кардам и за военната база край Созопол. Въпреки, че са разкрити през 1942 г., никой от тях не е екзекутиран, а се отървават с различни по размер присъди. Относително меките присъди могат да бъдат обяснени с това, че началникът на военно – съдебния отдел на Министерството на войната по това време е споменатия вече ген. Никифор Никифоров, който самият е съветски шпионин в групата „Боевой”. След 9 септември повечето от тях стават висша номенклатура на режима - Петър Петров става зам.-министър на електрификацията и зам.-председател на ОНС-Варна, Георги Георгиев е директор на различни предприятия, Иван Ковачев е секретар на ОК на БКП-Варна, Христо Павлов става председател на ОНС - В. Търново и посланик в Монголия, Георги Рибаров - председател на Контролната комисия към ОК на БКП-В. Търново.

Разузнавателни групи на ГРУ в България изграждат също така лейтенант Зиновий Христов, подвизавал се с измислените имена Николай Добрев (след войната живее в град Николаев до река Южен Буг), Антон Прудкин, Георгица Карастоянова, Пантелей Сидеров и неговата група „Вагон Ли-Кук”. Тя също е създадена през 1939 г. и активно работи заедно с националния предател Владимир Заимов.

Сред най-неприятните съветски шпиони в отечеството по това време е и Каприел Саркиз Каприелов, български гражданин от арменски произход. Вербува за сътрудник на съветското разузнаване и съпругата си Йорданка Каприелова,  както и нейния брат Михаил Андреев, поручик от ВВС на Царство България, който по поръчение на Каприелов създава разузнавателна група сред летците-офицери. През декември 1940 г. поручик Андреев прави контакт с друга разузнавателна група на ГРУ – т.н група „Дро”, ръководена от Гиньо Георгиев Стойнов, роден на 10 март 1908 г. и ликвидиран като съветски шпионин 13 май 1944 г. Михаил Андреев обаче оцелява и още на 22 септември 1944 г. става помощник-командващ по политическата част на ВВС в българската армия. Каприел Каприелов разширява антибългарската си дейност – след групата Дро, във Варна е създадена цяла резидентура, начело с комуниста Стоян Мураданларски. През ноември 1941 г. полицията арестува Стоян Мураданларски, част от групата му, както и семейство Каприелови, но не успява да докаже участието им в разузнавателната мрежа.Стоян Мураданларски обаче е осъден на смърт и ликвидиран през март 1944 г. за предишни престъпления като комунистически терорист. Йорданка Каприелова е осъдена на доживотен затвор, а Каприел Каприелов е интерниран в лагера „Гонда Вода”. На 9 септември и двамата са освободени -  Каприел Каприелов веднага е назначен за зам.-началник на отдел „Държавна сигурност” към ДНМ, а след това става завеждащ отдел „Външнополитическа информация” при ЦК на БРП(к). През 1954 г. вече като ген.-майор, Каприел Каприелов отново е в МВР, а през периода 1956-1963 гг. е началник на Второ управление на Държавна сигурност. Йорданка Каприелова работи в Министреството на информацията, Комитета за народен контрол и в Министерството на външната търговия.

Трябва да завършвам текста, а има още стотици от тази порода, на националните предатели и московски „ставленици”, които отровиха живота на поколения българи. Сърце не ми дава да пропусна още един. Става дума за митрополит Стефан, знаменитият участник в спасяването на българските евреи. Този човек също е сътрудничил със съветското разузнаване и то по един наистина впечатляващ с изобретателността си форма. Според документи в архива на руското външно разузнаване, някъде към края на 1943 г. митрополит Стефан започва да сътрудничи с резидента на съветското разузнаване в София Дмитрий Георгиевич Федичкин. Според документите „...договорката между двамата е постигната бързо. Митрополитът поставил исканията си по следния начин: готов бил да помага при едно-единствено условия – съветските разузнавачи да му помогнат да запази мястото си на столичен митрополит, а след време и да заеме поста Патриарх на Българската православна църква... Такава помощ му е обещана и митрополит Стефан, който е прекрасно осведомен за политическите интриги сред българската управляваща върхушка, започва регулярно да информира Федичкин за враждебните на СССР планове на българските власти и техните немски съюзници. Връзката с митрополита е поддържана от свещеника на разположената до съветското посолство руска Николска църква, а амвона на църквата е използван за тайник. Когато съветският резидент Федичкин попитал митрополита това не е ли светотатство, митрополит Стефан отговорил: „Ако Бог узнае, че това служи на святото дело, той ще ни прости и ще ни благослови”! От този момент Светото Евангелие в амвона на църквата започнало да играе ролята на тайник, за предаване на информация на съветската резидентура в София. Митрополитът обаче не спира дотук. С негово разрешение съветският резидент Федичкин често използвал личния му автомобил, който е имал пълен имунитет и бил пропускан без проверки от всички полицейски постове в София и околността („Очерки истории российской внешней разведки”, т. 4., М., 1999. стр. 507.) С автомобила Пакард на митрополит Стефан съветският резидент разнася радиостанцията си и излъчва кодирани съобщения. Местоположението, откъдето те се изпращат германското контраразузнаване така и не успява да локализира.

Ето така, с безброй национални предателства се подготвя онова срамно състояние, довело да оценката за страната ни после като „най-верния съветски сателит”. Московците имат даже поговорка за това: „Курица не птица, Болгария – не заграница” ( Кокошката не е птица, а България не е чужбина). Както ще се уверите следващата седмица, дори през есента на 1990 г. тази поговорка е бил в сила – поне документите на Държавна сигурност показват това.

Антон Тодоров

Съвместен парад на Червената армия и нацистите на 22 септември 1939 г. в Брест-Литовск. На снимката: Хайнц Гудериан и Семьон Кривошеин.



Васил Попов, ръководител на разузнавателната група Пан


Гиньо Стойнев, ръководител на разузнавателната група „Дро”


Каприел Каприелов


Пантелей Сидеров, ръководител на трупата съветски шпиони „Вагон Ли-Кук”