Нови истини в капана на стари заблуди

Проф. Чавдар Николов


В диапазона между лъжите и истините се разполагат множество амалгами от едното и другото. Те текущо биват смесвани в различни пропорции. Оптимистичният поглед обяснява развитието на обществото като някакво движение към истината, която е поредната, но не и последната. Движението към нея пък е неравномерен процес. Но той е повече съзнателен, отколкото несъзнателен.

Ако приемем тази концептуална рамка за валидна и по отношение на най-новата българска история, то без колебание трябва да търсим координатите на предишното правителство на територията на лъжата и преднамерената заблуда. Аргументирането на въпросната констатация не представлява особена сложност. Предишните управляващи, независимо какво обяснаваха тогава и какво обясняват сега, не свършиха нищо съществено от онова, за което бяха избрани. И ако все пак правеха и направиха нещо, то като цяло трудно би могло да бъде причислено към най-належащо потребното за обществения интерес. Затова четирите изминали мандатни години могат категорично да бъдат отнесени към масива от пропиляно за нашата страна историческо време.

При така полученото наследство е естествено новото управление да започне с отрицание. Не е изненадващо, че това отрицание получава широка обществена подкрепа. Въпросното обстоятелство говори единствено, че темата за справедливото възмездие за пореден път приоритетно започва да присъства в обществения дневен ред. Обаче въпросът за постигането на актуалната истина за това, накъде трябва да тръгне държавата ни, не е престанал да стои с всичката си острота.

Няма държавнически мислещ човек у нас, който да не подкрепя мерките за затягане на контрола върху митниците и за пресичане на контабандните канали. Образно казано, корупцията по митниците е като зараза, придобила собствена инерция. Разнесла се е из целия обществен организъм, от политиката и администрацията до икономиката, образованието, науката и културата. Някои държави могат да се похвалят с „култура на свободата”. Нашият съвременен принос засега се състои едва ли не в „културата на корупцията”.

Т. нар. „безмисленото харчене на държавни пари” всъщност е безмислено само на повърхността. Но по своеобразен начин то икономически се осмисля в строго ограничени частни аспекти. Казаното пряко важи както за започнатите многобройни местни инфраструктурни и прочие проекти, така и за наличното обилие от чиновници по министерства и ведомства.

Съкращаването на раздутата държавна администрация безспорно трябва да се състои. Но предварително би следвало да е известно, че финансови чудеса от икономии по тази линия са напълно невероятни. Поне, ако се опираме на законите на знаменития професор Сирил Паркинсън.

По по-различен начин стои проблемът със стартиралите и преполовени, но незавършени проекти. Познавайки същността на предишната власт, не е трудно да се предположи, че както замисълът на въпросните начинания, така и реализацията им са “превърната форма на приватизация” в новите условия. И на това явление решително следва да се сложи край. Първо, чрез преразглеждане на проектите, чрез обявяване на нови търгове, цени и срокове. Второ, чрез обстоен нов контрол на проектно сметната документация, на досегашното изпълнение и т.н. Вторият съществен и непренебрежим аспект тук е оценяването на целесъобразността на съответния проект. Защото все пак, не само по мое впечатление, повечето от проектите удовлетворяват насъщни обществени локални нужди: строеж на водопроводи и канализации, на подпорни стени срещу свлачища, извършване на спешни ремонти на мостове, корекции на речни корита с цел предотвратяване на наводнения и пр.

Нещата, следователно, задължително трябва да се разделят. Оценяването на целесъобразността е само едната страна на предстоящата работа, а предотвратяването на корупцията и злоупотребите – другата. Да се стопират проекти „ан гро”, което виждаме да се случва, означава с мръсната вода да изхвърлим и детето. Народната мъдрост много отдавна е предупредила за опасността от подобна недалновидност.

Безразборното орязване на бюджетните разходи еднозначно свидетелства, че финансовият министър Симемон Дянков изповядва своя специфична истина. Най-мекото определение за нея е, че принадлежи на вчерашния ден. Но в днешния може да се окаже твърде лъжовна. Едностранчивата фиксация в проблема с бюджетния дефицит и стремежът държавните приходи и разходи на всяка цена да бъдат уравновесени е изключително контрапродуктивно поведение по време на криза.

Двете десетилетия на българския преход доказаха, че неолибералните рецепти носят негативни последствия за България. Ограничаването на финансовия ресурс в момент на криза неминуемо води до задълбочаването й. Христоматийна е справката с “Голямата депресия” от 1929 г. в САЩ. Особено вредоносно в контекста на кризата е увеличаването на лихвения процент. Единствената му „заслуга” е, че засилва стопанския спад. И така, за всеки човек със сносна финансова култура става ясно защо развитите икономики в света понастоящем са с бюджетни дефицити от 8-10%.

Оправдаването на антикризисното нищонеправене и „правенето наобратно” у нас посредством валутния борд не отразява пълната истина по никакъв начин. Външната държавна задлъжнялост на България поради различни причина сега е твърде малка. Това обстоятелство позволява сключването на солидни външни заеми, които са жизненонеобходими за намаляването на лихвите у нас и за постепенно измъкване от тресавището. Необходимостта от споразумение с МВФ ние, няколко икономисти, обяснявахме още от края на 2008 година. То стана факт едва през последния месец. Но подобно закъснение със сключването на външни заеми за България ще доведе до изключителни трудности в края на 2009 и първата половина на 2010 година. Впрочем, споразумението с МВФ не ни задължава да си докарваме контрольори на държавния бюджет от фонда. Това , че си ги каним сами е ненужна куртоазия, насочваща ни натам, където вече бяхме през 90-те.

Гьоте е казал, че за новата истина няма нищо по-опасно от старото заблуждение. Именно в дълголетно насажданата в нашето общество пазарно-фундаменталистка идеология и отричането на държавността се крият най-големите опасности за новото правителство.

Намеренията за приватизация на “Топлофикация” –София, примерно, следва да се съпоставят с усвоените и изстрадани вече от цялото ообщество истини, че потребителят не е спечелил нищо освен неприятности от “вълчата концесия” на софиийския боклук, от приватизацията на електроразпределителните дружества, както и от прословутата концесия на софийската вода. По натрапваща се аналогия плановете за бъдещо раздържавяване на енергетиката обосновано пораждат опасения за много по-голяма концентрация на богатство и власт в олигархични ръце. Това от своя страна би направило постиженията на българската демокрация “съвсем неистински”. Примерът с „Лидер”, партията на забогателия от приватизационни шашми в енергетиката, а сега подсъдим за данъчни далавери Христо Коначки следва да е поучителен.

Но нали все пак споменах в началото на текста, че се стараем да мислим с оптимизъм. Това би трябвало да значи също, че днес управляващите четат и се учат. Нещо повече, иска ми се да вярвам, че знаят кого да четат и от кого са готови да се учат.

И това ако не е оптимистична гледна точка, здраве му кажи!