Психофизиология на държавното разбойничество в България

В днешния ден е добре да си спомним неговите думи: „В България основните институции прогласяват държавата за правова държава. Това е превъзходно. Но ще бъде превъзходно тоже, ако се знаяше добре, че правова държава не е оная, където правата са написани само на бяла хартия – а оная, където правата са били предварително написани в сърцата.“ Казал е още, че „В страната на тиквите кратуната е цар“…

***

Психофизиология на държавното разбойничество в България

В историята на българщината има работи, които поразяват съвестта и слисват разсъдъка. Българинът винаги е бил управляван от художниците на гнета, от теоретиците на злотворството, от протомайсторите на мамилото, от не знам какво властителско франкмасонство, безстидно в своите посегателства, безжалостно в своите светотатства.

У прабългари, у нови българи - се една песен: чернилото иде отгоре! Управникът е лекар на държавата; какво да се прави, когато тоя лекар е най-големият разпространител на зараза? На тези питания нито прабългаринът намираше, нито новобългаринът намира отговор. И охкаше първият, и охка вторият в съзнание, че техният повелител е винаги бил техен развратител и гонител.

И разоряваха и опустошаваха. Тогавашната рая - раята на православните сатрапи, раята на онези Асеновци и Шишмановци, които не бяха може би татари, но бяха втатарчени - тогавашната рая бе едно грозно сбирище от опросели и оголели клетници.

И когато османлиецът нахлу в българско, тези клетници се съюзиха с него, помогнаха му да сгази тяхната българска управа, помогнаха му - често думаха: „Всяка друга власт, каквато и да бъде, ще бъде по-добра от нашата!”

И тогава се извърши едно дивно и безумно нещо: за да могат навеки да ездят простонародието, за да запазят своите привилегии, за да останат и под турско владичество официални грабачи, смукачи и дерачи - българските велможи и управници приеха мюсюлманството.

За агарянския хомот, за фанариотския ярем е излишно да говорим. Има една българска поговорка - многозвучаща в своя лаконизъм и болезнена в своята комичност, - която гласи: „Турчин със сила и грък с книга - докараха ни до този хал!” В тези дванадесет думици четем историята на пет дълги столетия.

Па ето ви и друга, още по-характерна подумка: „Да кажа криво, не смея от Бога, да кажа право, не смея от бея!” Каква горчивина в това подмятане, какъв плач в тая гавра!

Освободи се България… В кратко време епопеята се превърна във фарца.

Освобождението на българина не бе друго нещо освен промяна на самара.

Христогонителят агарянин бе заместен с християнстващ кесаджия. Захари Стоянов, тоя циничен родоначалник на свирчовщината, тоя прототип на всяка хищност и на всяко человеконенавистничество, се провикна еднъжки в Търново:

„Във всяка българска къща има бел хлеб, във всяка българска къща има тригодишно вино. Българският народ е много повилнел, защото е много заможен… Натоварете го с данъци - и ще го укротите! Той мирува само когато му бъркаме в пазвата! Не бойте се, котката има девет души, българинът - двадесет и девет; няма да го осмъртите тъй лесно! Берии и тегоби доказват тегло у другите народи: у нас те са цер против теглото!”

Свирчовци се придържат раболепно о тая програма! Те изгладяват българина, за да му дадат дохаки, осъждат го на банкрутство, за да го стреснат, за да го сплашат, за да го направят гъвкав и податлив, за да го направят лесно управляем.

Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина, пищовът на деребея не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните на половин дузина дворцови лакеи?

Не, това няма да стане, влечугите не сгазват, а биват сгазени.

Стоян Михайловски

Български писател, роден на 07.01.1856, град Елена. Роден в семейството на възрожденеца Никола Ст. Михайловски, племенник на Иларион Макариополски. Учи в Търново, лицея „Галата сарай” в Цариград , завършва право във Франция. Учителства в Дойран. Адвокат, съдия, редактор, учител, преподавател във Висшето училище (днес СУ), професор, член на БАН. Народен представител, председател на Върховния македоно-одрински комитет. Автор на басни, епиграми, афоризми, пародии, поеми, драми, на химна „Кирил и Методий” („Върви, народе, възродени…”), християнска поезия и проза. По-известни произведения: „Философически и сатирически сонети” (1895), „Книга за българския народ” (1897), „Книга за оскърбените и онеправданите” (1903), „Източни легенди” (1904), „От развала към провала” (1905) и др. Умира в София през на 3 август 1927 г.