Урокът с ООН: след барабаните идва динамитът

Не е страшо да загубиш в надпревара, в която задкулисието играе решаваща роля. Все едно да кандидатстваш у нас за обществена поръчка без да имаш благословията на Главния и големите играчи. Не за първи път България е използвана като мюре в сметките на големите „ловци”. Разбира се кандитстването за генерален секретар на Обединените нации не е нито олимпиада, нито лов, но далеч не е и нещо, което може да се дава за пример. Както обикновено, става дума за пари и влияние. Чрез кадидатите великите сили си мерят... влиянието.

Въпросът е защо нашата дипломация и служби не направиха сравнително точен анализ на ситуацията, за да избегнем конфуза, в който се насадихме сами.

Вместо оценка на случилото се и съответни изводи, станахме свидетели на две неадекватни решения, взети в рамките на 24 часа.

Първото е срещата с майката на загинал в катастрофа млад мъж с участието на премиера Бойко Борисов, главния прокурор Сотир Цацаров, министъра на върешните работи Румяна Бъчварова и министъра на правосъдието Екатерина Захариева.

Подобно поведение е прекалено, дори и като част от предизборен пиар. Има граници, чието прекрачване превръща идеята в бутафория и абсурд. Това, че Борисов се е снимал преди години със загиналия Никола Терзиев в битността си на главен секретар на МВР, не прави нещата по-приемливи. Обратно. В България има стотици зачернени семейства не само от катастрофи, а преди всичко от неработещо правосъдие и корупция в магистратурата. Най-вече в прокуратурата, в която доверието е 7-8% - най-ниско от всички институции. На какво е демонстрация тази среща? На загриженост? Хайде да не се залъгваме. Загриженост е когато приемаш адекватни закони и провеждаш политика по контрола за спазване на тези закони. Всичко друго е вятър и мъгла. Евтина политическа реклама, която изветрява като одеколон „Тройной”... Жестът се е сторил странен и на майката на загиналия мъж, бъдете сигурни. Подобно „внимание” не й дава абсолютно нищо, освен притеснения от медийния интерес. А и той е заради участниците от властта, а не заради жертвата, която е една от хилядите в страната и е резултат от хаоса при прилагане и спазване на закона.

Второто е мълчанието на властта по случая с грозния провал на българските кандидатури за генерален секретар на ООН. Със сигурност няма да научим за задкулисните машинации, какво е обещавано на страната ни, какво е договаряно да изпълним, на каква цена и пр. Резилът обаче е налице. Толкова ли е трудно премиерът да се извини и да признае грешките по време на цялата ситуация около номиниране на български представител, до странната смяна на подкрепата и издигане на втори кандидат? Борисов е длъжен да поиска оставката на външния министър Даниел Митов за всичко сторено и несторено от него и ведомството по случая. И това не трябва да се аргументира с обществен натиск, а с остатъците на морал в управлението, ако въобще има такива.

Поведение от тип „ще правя каквото си искам” може да продължи известно време.

Дори повече време - но винаги завършва лошо. България няма да е единственото изключение в световната история.

Ако започнеш с барабаните, трябва да завършиш с динамит или тринитротолуол, казва Хенри Милър. В момента управляващите у нас възприемат редките медийни критики към действията им повече като утринна роса, отколкото като тътен, предвещаващ порои.  Всеки път е така. Самоуверените и самовлюбените политици настъпват мотиката един, втори, трети – безброй пъти – вярвайки в своята непогрешимост – докато не бъдат нокаутирани.

Може пък така да е по-добре. 

Борис Петков