Д-р Делян Георгиев: Добро съвпадение е лекарят за определено време да бъде и кмет

Сред кандидатите на БСП за районни кметове в София е един лекар от "Спешна помощ" - София който е бивш фехтовач, разпуска с каяк, има куп хобита, много и разностранни интереси, често му се налага да заговорничи със съпругата си, за да го представя тя като шофьор на мотокар, и е баща на три деца. Името му е д-р Делян Георгиев, на 33 години, и влиза в надпреварата за кметския стол на район "Изгрев" от името на социалистическата партия.

"Съпругата ми по принцип винаги ме е подкрепяла във всичко. Тя не е аполитичен човек, винаги гласуваме заедно, но смята, че може би не трябва да се захващам с това предизвикателство, защото е прекалено обсебващо, признава д-р Георгиев. – В момента нейният основен приоритет са децата ни. Синът ни е на 11, а момичетата ще навършат 6 и 5 години съответно през септември и ноември".

Д-р Георгиев силно вярва, че любопитството движи света. "По принцип имам много интереси и хобита. Бивш спортист съм, тренирах фехтовка дълго време. Това е един от любимите ми спортове, разказва той. – Страшно обичам да ходя на риба. Тази година успях само два пъти да отида, а това е голяма мъка за човек, който обича. Обичам спокойствието на риболова. Обичам планината, природата... Скоро водих децата в Бели Искър, Самоковско, където открихме едни хубави екопътеки. Обичам да чета книги, най-различна литература. Много обичам да карам каяк. Обичам да ходя на концерти. Като изключим традиционните рок, джаз и съвременна музика изобщо, страшно много обичам опера. Харесва ми. Това изкуство, което много хора не разбират, мен ме успокоява. Миризмата на залата, столовете, музиката, гласовете... Старая се да уплътнявам всяка свободна минута пълноценно и да не я губя. Надявам се да съм добър пример за децата. Но това ще го разберем, живот и здраве, след време. Когато те самите ми кажат какъв баща съм бил...".

Броени дни след като беше избран за кандидат на БСП за кмет на район "Изгрев" д-р Делян Георгиев отдели време от натоварената си програма, за да се представи:

Лекарската професия често се предава по наследство. И при Вас ли е така, д-р Георгиев?

По наследство? Определено не! Вярно, че моята професия, като една от буржоазните професии, има елемент на наследственост. Аз обаче, нямам нито един лекар в рода си. Дори имах известни конфликти с баща ми, защото той не искаше да ставам лекар. Но като малък, може би, съм бил доста скучно дете, защото откакто се помня съм искал само две неща. Първоначално планирах да стана ветеринарен лекар, но това беше някъде до към първи клас. После реших, че ще стана хуманен лекар и това беше. Не бях като повечето деца, които днес искат да са космонавти, утре полицаи... Моята мечта беше да стана лекар, при това не просто лекар, а спешен лекар. И, слава Богу, успях да я осъществя.

Защо точно спешен лекар?

А, това е... Без да засягам никого от колегите, за мен това е перлата в короната на медицината. Защото между живота и смъртта стоиш само ти. Ако направиш всичко, което знаеш, ако го направиш навреме, човекът ще оживее. Ако не... За мен това е огромното предизвикателство. Адреналинът в спешна помощ и реалната полза от твоите действия са безспорни. Разбира се, в никакъв случай не отричам, че да лекуваш един хронично болен пациент 20 години е изкуство. Аз обаче обичам да виждам резултатите от работата си бързо, веднага, тук и сега...

Но е изключително отговорно.

Отговорно е. Всичко е отговорно.

Каква психика трябва да има човек, за да работи в спешна помощ?

Ами, не знам. Не знам... Може би човек се ражда с това. Не смятам, че всеки може да го прави. Дори не всеки лекар може да работи в областта на спешната медицина, на реанимацията. Видял съм доста мои колеги и състуденти, които не успяват. Мнозина идват да работят при нас, впечатлени от романтиката на спешността, но бързо се ориентират, че това не е тяхното място и напускат. Защото действително напрежението е много голямо, стресът е огромен, отговорността е трудна за понасяне. Защото ти си човекът! Ами ако сбъркаш... А знаете, че errare humanum est - човешко е да се греши, са казали някога древните римляни. Във всяка професия, дори в лекарската може да сгрешиш. Никой не е защитен от това. Но при нас, особено при спешните, животозастрашаващи състояния, грешките може да бъдат 100-процентови. Там няма вариант за поправка. И това наистина е голямо напрежение, но... психика, настройка на съзнанието и увереност в наученото през годините. Не знам какво точно ме е изградило като човек с такава психика, с такова разбиране за живота.

Как се понася смъртта всеки ден. Реално Вие държите човешки животи в ръцете си постоянно.

А, никога не се свиква със смъртта. Много пъти съм чувал колеги – било лекари, медицински сестри или фелдшери – да казват, че след 30 години работа вече са свикнали. Аз не мисля, че е така. Дори и сега, след всичките години работа в "Спешна помощ", след многото болка и човешко страдание, което съм видял, има неща, с които няма как да свикна. Не можеш да приемеш безстрастно смъртта, да неглижираш присъствието й, за мен това е абсурдно твърдение. Не можеш да свикнеш със страданието, болката или угасването на живота на дете. Това са тежки моменти! Да, може да запазиш присъствие на духа в тежка ситуация и си длъжен, като лекар, да го сториш. Да, може да се абстрахираш от някакви мисли и чувства на паника в определен момент, за да бъдеш адекватен в обстановка на всеобща паника и страх, но никога не можеш да свикнеш! В противен случай трябва да не си човек, а някаква безчувствена машина.

 Как лекарят лекува собствената си психика след тези преживявания?
С поставянето на везните на хубавите и лошите моменти. Те са горе-долу 50:50 поне по отношение на спешна помощ. Имам много хубави моменти, които винаги ще пазя в съзнанието си. Действително е несравнимо усещането да върнеш един човек към живота или да му помогнеш да се роди. Няма друго такова усещане. Да знаеш, че ако не си бил ти – край, всичко свършва. Това са моментите, които те зареждат с много радост, с позитивна емоция. Благодарността на хората – това е страхотно усещане, страхотно лекарство, действително. Тежките моменти – мъча се да ги преживявам някак. Имам и много такива спомени. Важното е, че ги има и хубавите. Те често са повече. Това ми е достатъчно. Заслужава си дори за един-единствен такъв момент човек да се отдаде на тази професия.

 Как ще оставите всичко това, за да станете кмет?
 Лекарите сме едни от хората, които никога не могат да си оставят професията и никога не се пенсионират. Действително, пенсиониран лекар няма. Когато бях малък, моят прадядо, който беше юрист, ми даде един съвет. Той, разбира се, не знаеше, че ще стана лекар, тогава все още бях на вълна ветеринарна медицина. Та, моят прадядо ми каза - направи така, че да си намериш за приятел един лекар на твоята възраст, с когото да остарявате заедно. Защото докато седите на пейката и си говорите, ти може да споделиш нещо, което на него да му направи впечатление и той да ти даде правилен съвет навреме. Много пъти ми се е случвало хора да споделят с мен някакъв симптом, който те неглижират или считат, че не е нищо съществено, а то всъщност е важно. Запомнил съм този съвет от прадядо ми – сега имам много приятели лекари...

 Но се налага и Вие да слушате приятелите си по-внимателно.
 Да. Те са си създали една такава практика да ме питат за всичко, свързано със здравето им. Това е разбираемо. Много пъти ми се е налагало в разни компании да предупреждавам жена ми да не казва, че съм лекар, ами например, че управлявам мотокар. Съвсем сериозно говоря. Едно от най-изморителните неща за мен е да седна в компания, присъстващите да разберат, че съм лекар и в миг целият разговор да премине в обсъждане на болежки, здравни куриози, операции и други. В крайна сметка, аз съм там, за да разпускам, не мисля за работа. Затова съм си позволявал да се представям като шофьор или мотокарист. Тогава никой не проявява никакъв интерес към занятието ми. Иначе приятелите, съседите, познатите... те ме питат за всичко. Но е напълно нормално това, след като знаеш, че имаш лекар срещу теб в блока.

 Тоест кметът на "Изгрев" и ще лекува гражданите?
 Лекарят винаги ще лекува. А това, че за определено време е и кмет, е едно добро съвпадение, според мен. Много пъти се случва да ме питат – добре, ти сега си доктор, какво разбираш от кметската работа. Не знам те какво точно имат предвид, но знам, че 47% от кметовете във Франция са лекари. Това е интересна статистика. 47%! Почти половината. Бил съм във Франция доста пъти и мисля, че колегите добре се справят.

Всъщност и лекарят, и кметът се грижат за хората, но по различен начин...

Така е. Има и една друга интересна зависимост, която се отнася еднакво за медицината и живота, както и за районната администрация и управлението на една община. В процеса на обучение нас, лекарите, ни учат първо да слушаме много добре. Защото изслушването на пациента е половината диагноза. Второто, на което ни учат, е да сме много наблюдателни. Зад дребните наглед детайли може да се крият много големи проблеми. Третото е да имаме изключително подреден начин на мислене и последователност на мисълта. И разбира се, да помним един от основните постулати в медицината – превенцията. Тоест, лекарят така устройва мисленето си, че да предвижда какво може да се случи в бъдеще и да се постарае да не го допусне, ако е в ущърб. Това са доста полезни умения и в работата на кмета, според мен.

Звучите като, че сте готов за кметския пост. Тази увереност ли ви позволи да се кандидатирате?
Всъщност, причините са няколко. Израснал съм в район "Изгрев", живея в "Дианабад". В този квартал мина цялото ми детство. Животът ми е много свързан с това място. А онова, което се случи с нашите три квартала в последните 10 години не харесва на никого от местните там. Районът беше прекрасен, а сега огромното застрояване, което не е съобразено с инфраструктурата, пренаселването, липсата на места за паркиране... Тези проблеми притесняват всички ни. Мисля, че нещата биха могли да бъдат и по друг начин уредени. Има какво да се направи в тази посока, за да не се превърнем в бетонна джунгла. Районът ни е един от най-зелените, имаме два парка и много хубави междублокови пространства със стари дървета. За съжаление, в последните години това започна да се унищожава. Зад блока, в който живея, имаше пет 70-годишни ореха, които бяха нарочно изсушени с нафта, за да се построи кооперация. Ами детските градини, които през лятото почиват и има само дежурни. Това създава сериозни проблеми не само за родителите, но и за децата. Би могло да не е така. Всяка детска градина може да работи целогодишно с дежурни учители, а не децата да бъдат местени от едно ОДЗ в друго, при това няколко пъти. Това е стресиращо за тях. Действително има много неща, които може да бъдат направени при добро желание. При това те не изискват кой знае какви финансови инжекции или някакви тежки бюрократични мерки. Въпрос на планово разсъждение е. Да се мисли напред във времето, а не да се работи на парче – да направим това, пък после ще видим какво ще стане. Реално, аз никога не съм бил безучастен към онова, което се случва около мен – със съседите, с квартала, с района, в който живея. В крайна сметка ние, българите, сме хора, които обичат земята си, обичаме си родното място. За мен това е родното място и като виждам в какво се превръща, никак не ми харесва.

А и сте лекар, което предполага, че сте доста добре познат на територията на района.
По принцип съм общителен човек. Имам много приятели, много познати. Когато някои от тях започнаха да подхвърлят идеята да се кандидатирам за кмет, доста от приятелите ми, които са безпартийни или дори почитатели на други политически партии, ми казаха: "Абе, докторе, я се кандидатирай! Поне един от нас тук реално да може да оказва влияние върху процесите, които се случват". Преди няколко дни дори един съсед, мой приятел, ми каза, че за него е изключително важно да може да срещне лично кмета, да пие по кафе с него и да му каже, че нещо не се прави така, както трябва, или да му подхвърли идея.

Как възприемат хората факта, че сте кандидат от БСП?
Честно казано, малко се изненадах от реакцията. Очаквах доста по-негативно отношение. А напротив! Усещам разбиране. В крайна сметка социализмът, лявата идея е прерогатив на младите хора. В България нещата стоят малко по-различно, но в цял свят ситуацията е друга. Аз не виждам защо трябва да се драматизира толкова, да се прикачват етикети. В интерес на истината, когато хората разбраха, че съм кандидат от БСП, го приеха съвсем нормално. Аз съм чисто партиен кандидат, не става въпрос за коалиции, граждански инициативи и прочее. Много хора от най-близкото ми обкръжение – от квартала, съседи – ми казаха, че за пръв път в живота си ще гласуват за БСП. Именно заради кандидата на БСП.

Може ли Вие да сте модел за промяната в БСП?
За промяна в БСП като цяло – не бих казал, че точно това е пътят. Но е факт, че се забелязва тенденция хората да залагат все повече и повече на личности, а не на партии. Личността е много определяща. За много неща. Аз, например, винаги съм бил почитател на принципа, че когато си член на някоя партия, когато споделяш идеите й, няма от какво да се притесняваш ти да си кандидатът на тази партия. Всякакъв тип еквилибристики от този род – хем да ползваш подкрепата на партията, хем да не си от тази партия, да се дистанцираш или пък някакви формули да търсиш и да измисляш... Аз, като човек, това не го харесвам. Трябва да застанеш с лицето си, да се заявиш и да не се притесняваш от това. Както казваше дядо ми – винаги прави в живота си така, че ако утре видиш онова, което си направил или казал на първа страница на всички вестници, да не те е срам от него.