Д-р Денислава Ангелова: Когато излекуваме здравеопазването, тогава ще имаме и здраво управление

 Г-жо Ангелова, вие сте първата жена, която преди дни получи наградата на Института за мир „Шимон Перес“. Очаквахте ли, че ще бъдете отличена с нея?

 Разбира се, че бях изненадана, защото с нея до този момента са удостоени единствено държавни мъже като Тони Блейър, Бил Клинтън, Никола Саркози. Отличието не се дава на Денислава Ангелова. То е за много лекари, учители, спортисти, които се включиха в инициативите на асоциация „Докосни дъгата“ , свързани с борбата с диабета при деца и младежи. Говоря за създаване на ученически гвардейски отряди, инициативи, свързани с борба с агресията при младите хора, спорт и младежки политики. По моя молба награждаването се проведе в Плевен, където живея със семейството си,  тъй като мои колеги, съмишленици и приятели от цялата страна нямат възможност да пътуват до Израел.

По време на церемонията на всички направи впечатление, че не присъстваха представители на местната власт-община и областна управа. Да не би да имате  политически амбиции и  институциите да са се притеснили от това?

За мен нямаше особено  значение, че на награждаването липсваха протоколни лица. Важно е, че до нас бяха хора от Смолян, Шумен, Бургас, Габрово, София. Всички те вярват в развитието на децата и младите хора в България. Какво си мислят в плевенските институции е буря в тяхната чаша вода, а не в моята.  Имам много планове за децата, които страдат от диабет.  Инициативата за гвардейските ученически отряди продължава в цялата страна и през 2019 година, след това ни очакват и българските деца в Молдова. Ще продължим кампанията срещу агресията. Проектите ни са свързани с пътуване в цялата страна и извън нея. Това  по никакъв начин не се вписва с евентуална предизборна кампания, която по принцип отнема много време, концентрация и ресурс.  През следващите години ще бъда при децата и младежите на нашата страна.

Имате ли обяснение за поведението на  плевенските институции?

Много е лесно да работиш в рамки и е много трудно да излезеш от тях. Давам пример  с нехайството и мързела в отдел „Култура“ в Община - Плевен във връзка с ученическия гвардейски отряд и оркестър в Плевен. Смята се за нормално кметът да си защитава служителите, но е редно да чуе и гласа на гражданите, които се опитват да правят нещо за Плевен-било художници, артисти,  родолюбци. Това, което правим, не е за  нас, а за хората, града, държавата. Нямам от какво да се притеснявам.  Делата ни ще продължат и  без дребнавото виждане на администрацията.

 Защо решихте да се посветите точно на борбата с диабета?  

Десет години водя тази  битка. Моята професионална кариера и опитът ми е свързан със здравеопазването. Член на моето семейство има диабет. Една нощ се запознах с хипогликемията. Изненадващо за мен, от този ден нататък започнах да се страхувам от диабета, от това какво ще се случи на човека. Започнах да чета, да търся контакти, изход.  Във Варна защитих своята докторска степен. Там срещнах проф. Виолета Йотова и нейният екип, които ми помогнаха да преодолея страха. Благодарение на тях  разбрах, че  диабетът не е болест, а състояние. Все повече деца отключват диабет. Трябва да се борим тези деца да са равнопоставени, да не са изолирани. Те са далеч по-отговорни от връстниците си- следят режима си на спорт, на хранене, на поставяне на инсулин.

Почти всеки ден виждаме деца, които не могат да се лекуват в България, но и по света, заради недоверието към нашата здравна система. Могат ли НПО-та да помогнат в тази ситуация?  

НПО-та са средство, което допълнително може да стимулира младежта и децата. Те не са решение на здравната реформа в България. Години наред наблюдаваме здравна реформа на този или онзи министър. За съжаление всеки самостоятелно се опитва да си спаси детето. Ежедневно сме залети с призиви да спасим едно или друго слънциче. Това е болна държава.  Когато излекуваме здравеопазването, тогава ще имаме и здраво управление. Да не навлизам в темата за задълженията на държавните болници. Българинът в провинцията продължава да вярва, че там може да получи адекватна помощ. Като представители на НПО, нас ни изслушват, говорим, протестираме. Но постигаме дребни резултати. Истината е, че  всеки сам продължава да се бори за неговото си оцеляване.

Има ли дете, чията съдба ви е разтърсила най-силно?

Те са стотици. Най-малкият ни пациент е  Борко от Русе.  Той е на 2 годинки. Първата инсулинова  помпа, заедно с Петя Раева,  дадохме на 3-годишната Маги от София. Тя има брат-близнак.  Когато получи помпата, Маги попита: „Мамо, сега ще мога ли да си изям тортата?“. Мирелка от Девин също е на инсулинова помпа. Семейството й се премести в София, за да може да тренира във футболен клуб. На децата им трябва движение. Започнахме кампания с едно от златните момичета на художествената гимназия Ренета Камберова. До момента сме били в Пазарджик и Плевен и на срещите ни са присъствали над 700 деца. Голяма част от тях се  запознаха с различни спортове и се записаха в спортни клубове в съответните градове. Това показва, че нещата  трябва се случват с разбиране и  доверие, а не с насилие.

Интервю на Катя Илиева