С. Гаспаров: Мълчи се за зверства и геноцид от съвременната история

интервю на Ана Кочева

- Мони, ти повдигна завесата към геноцида на дунавските шваби, за който никой не говори. Тази тема наистина се оказа непозната у нас? Разкажи ни първо кои са те.

- Историята на дунавските шваби започва в края на 17 век, когато Австро-унгарската империя побеждава отоманските турци и отвоюва обратно земите си, които 150 години са били във владение на султана. За да бъдат сигурни, че по тези територии нашествениците няма да се завърнат, а и за да изградят един защитетен “пояс”, който да предпазва Европа от бъдещи атаки, австрийските императори започват кампания, чрез която окуражават заселването им с германско население. Така немци от югозападна Германия, Швейцария и североизточна Франция, започват да се преселват на изток по течението на Дунава. С много труд и лишения тези германци превръщат запустелите земи и блата изоставени от турците покрай Дунава в тучни градини и процъфтяващи градове. Стотици хиляди немскоговорящи имигранти напускат домовете си в Западна Европа и се заселват около плодородните дунавски равнини, които по-късно ще станат част от държавите Унгария, Югославия и Румъния. (Колкото и странно за мнозина да звучи, но Дунавските шваби са стигнали дори и до земите на...България. Най-известните места, населени с Дунавски шваби у нас, са Бардарски геран, Асеново, Гостиля и Царев брод (https://www.dvhh.org/bulgaria/ б.а.). Името “дунавски шваби” идва от дунавското пристанище на град Улм, от областа Швабия в Германия. (В град Улм е роден и Алберт Айнщайн б.а.) Тези хора са тръгвали по течението на реката с плоски лодки натоварени с цялата им покъщина. Когато са стигали до желаната дестинация, лесно са ги разглобявали и от дървения материал са строели своите къщи. Стотици години наред, дунавските шваби са живели в мир със съседите си от различните сръбски, румънски и хърватски етноси. Съдбата им се променя след разпадането на Австро-Унгарската имерия, когато повечето от тях остават разделени в различни държави. Нещо като българите разделени в различни държави след войните – едни българи са останали в Сърбия, други в Гърция и т.н. Един народ, едни хора, един език, една етническа група, но в различни държави. Същото се случва и с тези германци. Но техните проблеми започват още от началото на Втората световна война, когато много от тях отказват да служат в армията на Хитлер. И продължават след нейния край, когато само заради това, че са германци те и техните деца са принудени да плащат за греховете, които останалите германци са причинили на света. И така, докато в Европа празнуват края на най-унищожителната в историята на човечеството война и разрушават концлагери, в Източна Европа започват да се изграждат такива за германци. От 1945 до 1950 г. близо 12 милиона етнически германци са прокудени от домовете им. Зловещ факт, който и досега е най-големият пример за етническо прочистване в историята на човечеството и за който често се премълчава от науката. Така, както често се премълчава също и за геноцида на над 2 милиона избити или безследно изчезнали, невинни германски граждани от Източна Европа и поречието на Дунав. Дори английският писател Джордж Оруел надига гласът си за защитата им, определяйки случващото се с германското население в Европа, като едно “огромно престъпление”.

- Как стигна ти до потресаващата история на тези хора?

- Съвсем случайно. Майката на съпругата ми е от Германия, от гр. Макендорф, близо до Волксбург. Братята на жена ми, племеници, братовчеди и всички роднини на жена ми по майчина линия са в Германия. Само жена ми е с американско гражданство. Съпругата ми има бизнес, занимаващ се с германски храни и продукти и много хора от германската колония в Чикаго идват да пазаруват при нея. Един ден, докато помагах в магазина, чух съпругата ми да разговаря оживено с група възрастни германци нещо на немски. Аз, естествено нищо не разбирам от този език, но ми стана любопитно и след като хората си заминаха попитах жена ми за какво толкова си говореха. Тогава тя ми обясни, че това са германци от поречието на Дунава, на които им викат “дунавски шваби” и една от възрастните дами от тях е била заточена с майка си и брат си в лагер за германско население в Югославия. Същата тази жена е описала преживяното от нея в книга, която издала преди повече от двадесет години и искала да знае от съпругата ми, дали може да остави няколко бройки от тази книга за продажба в магазина. Разбира се, че можеше и хората дори сега, много я купуват тази книга. Но така аз научих, че това е американската писателка Елизабет Уорън, която е родена през 1940 г в гр. Карлсдорф, бивша Югославия, днес известен като Банатски Карловац – Сърбия. Така се запознах с нея и реших по-късно да я интервюирам. Градът Карлсдорф, или както е известен днес Банатски Карловац, е бил сред центровете на германската етническа общност, която е живяла стотици години в региона. След края на Втората световна война, 4-годишната Елизабет, заедно с майка си и останалото живо германско население е изпратена в концлагерите на Титова Югославия. Тя изкарва в тях три години. Със семейството си успяват да избягат от там и се заселват край Чикаго. Спомените си от преживяното Елизабет Уорън събира в книгата “С боси крака по чакъла”, която издава през 1998 г и заради която, получава наградата на Американския легион за Жена на годината в САЩ.

- Авторката описва кошмара, който изживяват дунавските шваби в югославските лагери по времето, когато нацистите се заклеймяват и отричат. Това само под Сталински диктат ли е ставало или и с пълното одобрение на Титова Югославия?

- Трудно е да се каже наистина. Много тежки времена са били. Никога не бива да забравяме и за зверствата, извършени от нацистите на Хитлер, както и невинните хора, изпращани в лагерите на Сталин. От разговорите, които проведох с Елизабет Уорън, мога да кажа, че според нея и Тито, и Сталин са еднакво отговорни за случилото се. Не е тайна, че на Сталин са му били необходими хора, които да работят по мините, за възстановяването на разрушената от войната съветска икономика, затова милиони мъже и жени от германските общности са изпращани да работят в нечовешки условия в Сибир. Дори бащата на Елизабет Уорън е прекарал около 6-7 години там. Тито също, като участник в съпротивата, не се е интересувал от съдбата на германското население. Пак повтарям - много трудни времена. Дано съвременната история успее да хвърли светлина над тях. Но тук искам да добавя нещо, много важно за силата на човешкия дух и хуманността. Книгата на Елизабет Уорън е отхвърлена от почти всички издателства в САЩ. Тя я издава самостоятелно, печели популярност и получава награда от Американския легион. Но човекът, който помага за книгата й да се прочуе, е нейната редакторка, която е еврейка. Еврейка, чийто род е преживял ужасите на нацистките концлагери. Обяснението, което тази жена дава на Елизабет, защо помага на книгата й, е било, че злото не трябва да се премълчава!

- Но защо се мълчи за всички тези неща, нима историята не трябва да бъде четене от всеки един ъгъл?

- Да, разбира се, трябва да бъде не само четена, но и обяснявана и разяснявана от всеки ъгъл. Но нека подходим съвсем човешки към проблема. Много германци ги е срам, от това, което други германци са извършили по време на Втората световна война. Много от тях искат да премълчат несправедливостите, които са извършени над тях, за да изкупят, може би, вината на онези техни братя, бащи, дядовци и т.н., заради това, което те са причинили на другите народи. Искат да премълчат и да забравят своя собствен ужас и срам, защото може би се надяват, че така след време ще бъдат забравени ужасите и срамът, които нацистите са причинили на другите народи. Така поне аз си обяснявам това мълчание. А не бива да е така! Защото като се премълчи едно лошо нещо, после се премълчи друго и друго, и друго и ние след време загубваме представа за това кое е добро и кое зло. И ще приемем, че е редно така да се прави. А, едно лошо нещо, плюс още едно лошо нещо, не правят едно добро, нали? Близки членове от семейството на съпругата ми в Германия също са били жертва на следвоенните извращения. Жени, които са работели не към СС или Вермахта, а към Червения кръст като лекарски персонал са били бити и изнасилвани от съветски войски, цивилни хора, разстрелвани т.н. Но роднините на жена ми, оцелели в тези ужаси, никога не говореха за тези неща. Защо? Заради същия този срам. Срамът, с който нацистите чрез своите жестоки дела белязаха съдбите на толкова много поколения невинни немски граждани. И тези хора искаха просто да забравят. Да забравят, за да оцелеят. За това може би, все още се премълчава тази кървава глава от следвоенната истори на Европа.

- Възможно ли е прекомерното обременяване с чувство за вина на германците да се обърне като бумеранг в наши дни?

- Не. Не вярвам. От това, което съм видял в съвременна Германия, от начина, по който хората живеят там и се отнасят към всички наболели местни и световни проблеми, смятам, че Германия може да бъде един достоен пример, за подражание не само в политическо, социално-икономическо, но и в хуманно отношение. Пример за подражание на целия свят. Да, и там, разбира се има проблеми, но идеално няма никъде! Смятам, че днес на световно ниво имаме нужда от повече Германии като днешната!

- Разбрах, че си се срещал в Чикаго и с автора на книгата „Когато Господ погледна на другата страна” Уесли Адамчик, който пък описва зверствата, извършени над полските офицери и техните семейства, пратени в Сибир. Какво те потресе в неговата история?

 - Всичко ме потересе. Адамчик е бил невръстно дете, когато баща му, който е бил офицер от полската армия, е екзекутиран от Съветските служби заедно с десетки хилияди полски офицери край Катин. Това е една от най-срамните страници в съвременната история. Съдбата на тези невинни офицери се знае. Но това, което не се знае, е че техните семейства – жени, деца и роднини т.н. са били изпратени в Сибир. Книгата на Адамчик е точно за това, което той, заедно с останалите поляци са преживели в лагерите там. Това, което най-много ме ужаси в разказа на Адамчик, беше че семействата на полските офицери са смесвани в лагерите на Сибир не с политическите затворници, а с криминалните. Често полски деца са били изнасилвани пред очите на родителите им, а на други затворници са им рязани крайниците, ей така, за да се развличат криминалните затворници. Уесли прекарва дълги години в тези лагери. Успява да избяга. Преминава през Иран и стига в САЩ. Даже в Техеран има огромно полско гробище на поляците успели да избягат от Сибир. Много голяма трагедия, наистина. Дано никога подобни неща не се случват с никой народ и човешко същество по света!

- Имаш ли свое обяснение за странното мълчание и по тази тема?

- Не е било лесно. Как да разкажеш като знаеш какво може да се случи на теб или на семейството ти. Всички знаем колко дълго време се мълча за лагерите у нас. Но мисля, че вече не се мълчи. Книгата на Уесли Адамчик е издадена от университетското издателство към Чикагския университет. Това е едно много престижно издателство. Даже филми се направиха, а сега наскоро разбрах, че ще се снима нов филм за трагедията в Катин. Дори и в Русия, ако не се лъжа преди няколко години осъдиха случилото се с полските офицери. За тези неща трябва да се говори, за да не се забравят. Независимо дали си от голяма и силна държава като САЩ или Русия, или от малка и незначима. Всички трябва да покажем грешките си и да се поучим от тях, за да не се повтарят! Но уви, все още бавно се учим!