Б. Димитров: Журналистиката ни мълчи за геноцида над милион българи в Македония

интервю на Ана Кочева

- Проф. Димитров, известно е Вашето познанство с Вселенския патриарх Вартоломей Първи.  Предстои той отново да посети страната, този път по покана на БАН. Разкажете повече за него.

- Идването на Вселенския патриарх Вартоломей Първи у нас е забележително събитие. Той е италиански възпитаник, учил е във Ватикана в Института „Ориентале” по същото време, когато аз съм учил в Рим в школата по палеография и така неофициално двамата се шегуваме, че сме съученици, но това не е така, защото става дума за два различни института, в които сме били, а и тогава не се познавахме. Станах близък с него, когато за пръв път дойде в България, но само в Бургаско, където стана Доктор хонорис кауза на Бургаския свободен университет. Той дойде преди години за освещаването на църквата „Свети Власий”, която братя Диневи бяха построили в Свети Влас. Тя е една огромна, разкошна църква, а аз, като негов приятел, бях помолен от тях да осигуря мощите на свети Власий. На своя глава аз поисках мощи и на свети Андрей, защото му казах, че свети Андрей е свързан с християнството по нашите земи и той ми даде и на свети Власий, и на свети Андрей. На свети Андрей мощите са в созополската черква. Тогава той за пръв път дойде през 2010 г. в България, стана Доктор хонорис кауза, посети още и Несебър, и Созопол, където произнесе литургия в една от църквите „Свети Георги”, която е била на Вселенската патриаршия. Отношението му към България е много добро. Нека припомним още, че Вселенският патриарх Вартоломей Първи изпрати и пари, той участва в кампанията за възстановяване на Голямата базилика в Плиска, най-голямата църква в Европа през средните векове.

- Понеже заговорихме за мощи, веднага ми се ще да прехвърлим топката към една друга тема – костите на цар Самуил, за които се твърди, че се водят преговори, но така и нищо не научаваме за тях…

- Доколкото знам, преговори се водят, или по-скоро това са разговори, които са тайни. А те са тайни по желание на гръцката страна. От наша страна преговаряше г-н Марин Райков. Кой е преговарящият от гръцка страна, не мога да кажа.

- Това не беше ли отдавна?

- Доколкото знам, преди няколко месеца е имало пореден кръг разговори. Всъщност двете страни отвреме навреме се срещат и разговарят по темата. Докъде се е стигнало, няма как да се разбере от широката общественост поради сложността на случая. Все пак това са археологически артефакти, които са намерени в чужда държава. Може да са на наш цар, това гърците го признават, но за съжаление, си има закони, вкл. и международни. Не знам как ще се реши този въпрос. Едва ли има българин, който да не желае костите на цар Самуил да се върнат у нас, където им е мястото.

- От Егейска да обърнем поглед и към Вардарска Македония. Защо, образно казано, след гърма там, ехото заглъхна толкова бързо?

- Такава е българската журналистика – тя не обръща трайно внимание към един проблем, който трябва да ни интересува най-много. А истинският проблем в Македония, който пряко ни засяга, се нарича геноцид на българите. Това е геноцид, истински геноцид, извършен през 1944 година над 1 милион и 200 хиляди българи. И той продължава и до ден днешен. Македония би трябвало да бъде много повече в българските вестници отколкото ИДИЛ дори. Защото става дума за съдбата на българи. А ние никъде другаде нямаме толкова българи. В Украйна имаме 300 000, в Молдова – 200 000, в Сърбия -  стотина хиляди, а 1 милион и 200 хиляди са българите в Македония, но под чуждо име. Това отговаря на всички изисквания за дефиниране на геноцид. Никой у нас не говори за геноцид, а става дума точно за това. Ние признахме за геноцид смяната на имената на 600 000 турци, а смяната на националното съзнание, и то насилствено, на 1 милион и 200 хиляди българи минава ей така. Ще кажа и друго – преди броени дни, на 19 юли, в неделя в Смилево, в Македония, местните българи, които нарастнаха вече и като бройка, и като организация, се събраха там. Няколко хиляди българи са били в Смилево, за да честват Илинденското въстание. Обади ми се тогава оттам 84-годишният Панде Евтимов, който е лежал два пъти по 3 години в затвор, понеже е българин, и плачеше по телефона. Каза ми: „Не вярвах, че ще доживея над Смилево да се развяват десетки, може би стотици български знамена, да се говори на български, да ехтят български песни.” Казах му: „Панде, ще доживееш и други неща, но след някоя и друга година; всичко по реда си.” Няма да бързаме, лека-полека, постепенно. Това е! Преодоляват хората постепенно страха си.

- Къде Ви намирам сега - в НИМ или в Созопол?

- В музея съм, зад бюрото. Чакам да се върнат богатствата от Лувъра. Тъкмо направихме съвещание, на което си разпределихме ролите по посрещането на самолета.

- А ще продължат ли пътешествията на богатствата ни по света?

- Това го знае само Вежди Рашидов, той нарежда, аз изпълнявам.