Д. Горчева: Няма нищо по-страшно от злоупотреба с власт

интервю на Ана Кочева

- Съвсем скоро Васко Кръпката ще пее в Амстердам. Той ще изпълни и парчета от новия си албум Емигранти...

- Очакваме го с нетърпение и броим дните до събота, 2 април, когато ще го видим отново в Амстердам https://dilmana.web-log.nl/ . Позволявам си да говоря в множествено число, защото резервирайки места за концерта, мнозина споделят, че нямат търпение да дочакат събота вечер. А песента „Емигранти”, която даде името на последния албум на Васко Кръпката, вече звуча по холандската телевизия в един документален филм за България, който холандските колеги също нарекоха „Емигранти”.

- Какъв беше този филм?

- Беше част от една документална поредица за Източна Европа. Филмът за България се завъртя около темата защо българите така масово емигрират от страната си. Едно лаконично обяснение даде известният журналист Христо Христов, който каза: „Защото в България всичко става трудно, ама много трудно!” Отговорът на Васко беше: „Защото българите се чувстват емигранти и в собствената и страна и защото не искат да живеят в тази чалгария и кагебария”.

- А ти чувстваш ли се по някакъв начин емигрантка?

- Ако това означава да имаш усещане за липса на избор или че са ти отнети мечтите, то тогава емигрант бях в България преди да падне Стената. Нямам и чувството на „лист отбрулен”, който съдбата е запокитила някъде. По-скоро обратното – в България до края на 1989 година имах абсурдното усещане, че съм едно от многото закарфичени листенца в колекцията на чудовище, което ни държи в ноктите си, само за да може да ни види сметката, когато му кефне. Бяхме деца на пленени хора, родени и затворени в проклетия комунистически лагер.

- Може би да си емигрант означава да се чувстваш „втора ръка човек”?

- Възможно е, но така се чувствах именно у нас до 1989 година – и не само заради корекомите, вещите, колите, жилищата и вилите на „другарите” и на отрочетата им. Колкото и да е странно, техните придобивки не ме впечатляваха, но не можех да простя на червените копои минираните граници на родината си и пропагандата им срещу „гнилия” Запад. Същевременно „прогнилият” Запад явно доста им се услаждаше, тъй като комунистическата номенклатура пращаше децата си в Лондон и Париж. Една колежка на майка ми, чието семейство бе жестоко пострадало от режима, веднъж ни разказа как тяхна съседка – видна комунистка, я спряла на улицата да я пита как е дъщеря й и след като със задоволство научила, че си кара „разпределението” като лекар в едно селце, й съобщила с въздишка: „А нашата я пратихме в Брюксел”. „Е, защо? – възкликнала саркастично нашата позната, "Какво ще научи детето в тоя Брюксел?! В Москва го пратете, в Москва!”
Докато в Холандия дори в началото, когато още не говорех езика, а съпругът ми – тъкмо, завършил следването си, още нямаше постоянна работа и понякога едва успявахме да „вържем двата края”, никога не съм се чувствала „втора ръка човек”.

- Е, извадихме късмет, че Стената падна...

- Да, нашето поколение извади късмет, че Стената бе съборена, когато бяхме съвсем млади. Но понеже комунизмът си остана непогребан, взе че вампиряса и цялата пошлост, която сега наблюдаваме е следствие не от демокрацията, а от липсата на лустрация. Днес у нас вилнеят лакеите на червения канибал – тези, които услужливо му подаваха тази или онази мръвка и угоднически се смееха на оригванията му. Затова и днес мнозина у нас се чувстват емигранти в собствената си страна, защото това не е техният свят. За това именно пее и Васко Кръпката: емигранти и в собствена държава.

- В интернет форумите често се случва да се сипят укори, че българите в чужбина „давате акъл отдалеч”.

- Обвинението, че някой бил „давал акъл” демонстрира единствено паниката на хора, ненавиждащи свободата и правото на мнение. Никой никому не може да даде акъл. Дава се не акъл, а съвет, но само на хора, които го искат. А когато човек казва какво мисли по този или онзи въпрос, това не е ”даване на акъл”, а изразяване на позиция и е напълно естествено за всички свободни хора на тоя свят. Но не и за тия, които още страдат по онова време, когато можеха да лъжат безсрамно, а всички останали имаха право единствено да мълчат. Навремето даже имаше „забранени” автори и книги, за чието притежание вкарваха в затвора. От страх пред свободата на словото и мисълта, която то поражда. Затова преди информацията беше по-строго охранявана и от строго охраняваните ни граници, където не се свеняха да стрелят и по 16-годишни деца.

- В известен смисъл и днес успяват донякъде да упражняват контрол над информацията...

- Да, чрез собствеността над медиите, чрез зависими главни редактори, чрез страха и автоцензурата, породена от него. Действат си безнаказано по стария тертип – било чрез политически уволнения (да си спомним случая с Иво Инджев, например), било чрез поръчков побой или опит за такъв (Огнян Стефанов, Асен Йорданов и други), заплахи. И прокуратурата бездейства. А да не говорим за днешните служби за сигурност, които наследиха и кадрите, и манталитета на някогашната Държавна сигурност и които неотдавна по стар навик хукнаха по баирите да дирят ”забранена литература”, понеже са забравили горкичките да погледнат днешните български закони и да видят, че няма закон, който да забранява притежаването на литература, каквато и да била.

- Говориш за акцията на ДАНС сред имамите, която безславно отзвуча...

- Е, да – така както шумно подпалиха джиповете да дирят престъпници преди да има извършено престъпление, така тихомълком върнаха обратно иззетата литература, която уж щели да проверяват дали не била „забранена”. И никой не ги попита аджеба каква незабранена от закона „забранена” литература търсят? Което показва, че у нас хората още не си знаят правата и това е опасно, защото ако днес търсят „забранена литература” и ровят и обръщат с главата надолу дома на съседа ти, утре ти ще страдаш от произвола на същите тия юнаци и на самозабравилите им се началници, които не се свенят да погазват Конституцията. Така че точно на такива като тях хич не им е угодно някой да посочва престъпните им действия и да говори за злоупотребата им със служебното им положение и мога да си представя как скърцат със зъби, докато процеждат да не им бъде „даван акъл.” И са прави – на тях акъл никой не е в състояние да им даде. Но задачата на всеки почтен човек е да разобличава лъжите им и да посочва престъпленията им. Защото криминалните деяния са опасни за обществото, но няма нищо по-страшно от злоупотреба с власт. От Петко Сертов, например, трябва да бъде търсена отговорност за случая в Рибново, когато маскирани и въоръжени дансаджии извършиха тежко престъпление като разбиха вратите и нахлуха в домовете на двама български граждани. От главния прокурор Борис Велчев, който е длъжен да упражнява надзор, също трябва да бъде искана сметка за престъпно бездействие. Защо прокуратурата не се самосезира, когато ДАНС престъпва закона в изпълнение на политически поръчки?

- За Рибново беше ясно, че е предизборна хватка за повдигане на рейтинг, но последния път какво целяха?

- Последния път беше в услуга на един нежелан за главен мюфтия бивш офицер от Държавна сигурност. Става дума за Неджим Генчев. Акцията всъщност беше за сплашване на непокорните имами в Родопите, които се противопоставяха на кандидатурата му. А Неджим Генчев е силно компрометиран сред българските мюсюлмани човек, който безсрамно е подкрепял такъв варварски акт като т.нар. „възродителен процес” и който публично приветства дансаджийската акция, така че у никой от потърпевшите да не остане съмнение защо всъщност бе проведена.

- Според теб имат ли нужда българите в чужбина от своя партия и специално политическо представителство?

- Това е абсурд. Българите в чужбина са точно толкова различни, колкото са и българите в България и гласуват за най-различни партии според политическите си възгледи и разбирания. Кое ще е това чудо и на каква основа, което ще „обедини” под една шапка българи, които симпатизират на Атака или на БСП с българи, които имат демократични разбирания? И в името на какво? На някой байганьовски келепир?

- Но ето че партия „Другата България” демонстрира завидна активност в последно време.

- Не знам къде и каква активност демонстрира тази партия – предполагам, че е буря в чаша вода и се опасявам, че 90% от българските емигранти хал хабер си нямат нито за нейната активност, нито за нейното съществуване. Единствената автентична българска гражданска партия в този момент – тази на Зелените едва успя да събере безумно високата сума, за да участва в изборите, но нямаше пари да си плаща за медийно време в предизборната борба и повечето от хората даже и не научиха за каузите й. Така че ако една появила се от нищото партия разполага с пари, за да вдига предизборна пушилка по медиите, това ме кара да си задавам въпроса кой и защо я финансира. Иначе циркове сме гледали предостатъчно – да се натовари един файтон хора – кой кариерист и селски хитрец, кой наивник и глупак, да настане едно бодро подвикване „пуцай, куме”, гюрултия и тропот по калдъръма на политическата посредственост и дотам – докато изядат (или изперат) поредните кой знае откъде получени пари и вдигнат пушилка, за да се замъглят смислените послания на някоя друга партия, доколкото ги има. А и честно казано, ставам много подозрителна, когато някой започне да размахва името на България и когато без никой да го е упълномощил се опитва да говори от името на всички ни.

- За тебе е трудно е да се каже, че си далеч от България, не само защото често си идваш, но и защото следиш ежедневно събитията у нас. Има ли нещо, от което си истински изненадана в последно време?

- О-хоо, не спирам да се изненадвам, въпреки че и аз като мнозина казвам, че вече нищо не може да ме учуди. Ето сега пак ме изненада гьонсуратлъкът на някои български политици, които след опасността, която създаде една остаряла атомна централа в Япония, подхванаха агресивна кампания, че АЕЦ Белене ни е необходима като въздуха и слънцето заради дружбата с Путин. Наистина трябва да си смайващо безочлив, за да агитираш за атомна централа, построена с остарели още отсега (да не говорим след 60-70 години) руски реактори – и то в сеизмичен район!!! Не съм против ядрената енергетика по принцип, но съм твърдо против увеличаването на и без това чудовищната зависимост на България от една ужасно изостанала страна, каквато е Русия, при това страна с неприкрити и безпардонни имперски щения.

- Списанието, което издаваш, се нарича Диалог. Как ти се струва диалогът в политическия живот на България в изборна година?

- У нас, особено пък по време на избори, изобщо няма диалог, нито култура на водене на спор. Има надвикване, което от година на година става все по-грозно. Бай Ганьо прави избори – и все по безскрупулно. Това е картинката за съжаление.

- В този смисъл колко е чист изборният пейзаж в Холандия, ако направим сравнение?

- Това е обширна тема и ще трябва много да разказвам, защото у нас малко се знае за Холандия, а и това, което се знае, е доста неточно. Разбира се и в Холандия има политици с гъвкав морал, среща се и демагогия, и лицемерие, има глупост и какво ли не, но гражданското общество в Холандия, което не е поразено от половинвековна диктатура, има необходимата демократична култура и механизми, за да контролира и коригира политиците. Обикновените хора в Холандия държат на морала и за разлика от нас не са обзети от цинизъм или апатия, затова общественото мнение тук често принуждава политиците, които са преминали някои граници, да се простят с кариерата си. И то за много дребни по нашенски стандарт неща.

- Колко трае политическият живот на един холандски политик и от какво зависи дълголетието му?

- Зависи от политика. На някои, както казах, им се налага много бързо да се простят с политическата си кариера. Например, един министър на отбраната бе принуден да напусне поста си, защото се оказа, че е започнал романтична извънбрачна връзка със своя подчинена – тоест даде повод за съмнения, че се е възползвал от служебното си положение. А това е недопустимо. И дотам беше с кариерата му, още повече че този министър е член на Християндемократическата партия, която обича да парадира със семейните ценности. Не върви едно да говориш, а друго да правиш. Хората губят доверие в теб.

- Сигурна съм, че си наясно със спекулациите на тема президентски избори. Как ти се струва версията жена ‒ президент?

- Нормално ми се струва, стига да не е някой номенклатурен кадър или някоя политическа партизанка, а умна и ерудирана жена. Бих гласувала за една Нели Куцкова, например. Президентът трябва да разбира от право, а Нели Куцкова е безспорен професионалист, интелигентен и достоен човек, който притежава необходимата ерудиция и почтеност. Но няма значение дали е мъж или жена, важното е да е достоен човек. Освен това не споделям идеята, че Синята коалиция не трябва да има свой кандидат за президент, за да не цепи гласовете, което щяло да бъде в полза на БСП. Подозирам че ГЕРБ могат да влязат в тайно съглашение с комунистите и изобщо не вярвам на „войната” между Борисов и Първанов. Уж воюват, а по телефона се договарят за ходатайства на тоя или оня. И след като изтече информация за кого тия двама достойни държавни мъже са ходатайствали, колко странно, колко необикновено и какво съвпадение, обектът на техните грижи – вероятно от стрес или дори от срам, а не от прекаляване с бира или защото е чел на нощна лампа, взе че получи инфаркт. И за да е пълна иронията – в правешки хотел.

- Къде се чувстваш най-добре, когато си в България?

- Сигурно в планината, но все по-малко остават местенцата, в които не ровят багери и не бръмчат камази. Иначе съм си градско чедо и обичам София и изобщо обичам градския пейзаж с неговите театри, кина, кафенета и ресторанти, срещите с приятели. Много харесвам Пловдив, Велико Търново, Трявна, Елена. Е, разбира се и Поморие, има си хас!

- Синът ти вероятно вече е излязъл от възрастта на приказките, но коя беше любимата му българска приказка?

- Днешните деца не разбират много народните приказки, защото се сблъскват с архаична лексика и бит и се препъват на всяка втора дума: вретено, хурка, стан, чекрък... Тервел наистина порасна, скоро ще навърши 14 години, но като малък много обичаше приказката на Елин Пелин за Умник Гюро и досега понякога се шегува със себе си: абе нали имах шапка, трябва да съм имал и глава, но не е научно доказано.